Автор: Вацлав Клаус, klaus.czИз речта на Вацлав Клаус от конференцията

Автор: Вацлав Клаус, klaus.cz

Из речта на Вацлав Клаус от конференцията „ Патриотични интелектуалци за Европа ”, извършена в Будапеща на 25-ти октомври, 2024г.

Много благодаря за поканата, позволете ми да стартира, като призная, че постоянно се веселя на опцията да посетя Будапеща и Унгария. Тук се усещам в свободна страна. Благодаря ви, че избрахте толкоз значима тематика за речта ми на тази конференция: „ Значението на суверенитета на националната страна и концепцията за Европа на нациите “. Моите благодарности не са просто израз на вежливост. Подобна тематика не може да бъде повдигната в никоя друга европейска страна в наши дни, с изключение на в Унгария.

Специфичната унгарска позиция по този въпрос се дължи на актуалната извънредно удобна политическа атмосфера във вашата страна, която – имам вяра – отразява достоверните усеща на унгарците. Това проличава по мощната позиция, която ФИДЕС съумя да заеме в Народното събрание и в държавното управление за подобен дълъг интервал и с помощта на възгледите, активността, политическата мощ и не на последно място смелостта на премиера Орбан. Унгария е единствената страна в Европа, в която – през третото десетилетие на 21 век и 35 години след рухването на комунизма – има смисъл да се приказва за суверенитет на национална страна. Никоя друга страна в Европа не се стреми категорично към сходна цел и не работи за нея. Европейските политически елити даже не смеят да употребяват термина народен държавен суверенитет в речите и политическите си стратегии. Терминът се смята априори за политически неточен.

В множеството европейски страни и на процедура във всички страни членки на Европейски Съюз въпросът за суверенитета е тематика от през вчерашния ден, в случай че не и от завчера. В Чехия това се смяташе за главен въпрос по времето, когато бях президент. Сега на това е комплициран край. Което не значи, че не би трябвало да приказваме по тази тематиката или че хората не се интересуват от нея. Нашата задача е да повдигаме този извънредно значим въпрос още веднъж и още веднъж в общественото пространство. Повече от удовлетворен съм, че имам опция да го направя през днешния ден.

Темата не е нова и не принадлежи единствено на 21 век. Суверенитетът е въпрос, който е поставян на разискване, разпространение и отказване през цялата човешка история. Понякога той звучеше обещаващо, от време на време не. В множеството случаи дори не. Винаги след разпада на една изцяло дискредитирана империя концепцията за националната страна се появява с нова мощ и се преглежда като крайъгълен камък на рационалните политически договорености, както и на единственото място, където е допустима същинската народна власт. Днешните преобладаващи идеологии, глобализмът и прогресизмът, виждат ролята на суверенитета по друг метод.
През последните няколко десетилетия тези две идеологии – дружно с мултикултурализма, екологизма и джендъризма – съумяха да доведат до най-широко публикуваната и широкообхватна трансформация на човешкото общество. В съпоставяне с тях даже комунизмът беше по-малка промяна на постепенно и последователно изгражданите правила, институции, привички и обичаи. Агресивният джендъризъм навлиза все по-дълбоко в същността на човешкото битие. Френската и съветската гражданска война убиха милиони, само че не се пробваха да им сменят пола. Сега е друго. Живеем в ера на продължителна офанзива против основите на западната цивилизация. Изправени сме пред най-значимото тестване за здравето и стабилността на нашето общество, цивилизация и просвета.

Съпротивата против него и желанието да се направи нещо против него към този момент наподобява относително слаба, което е разочароващо за мнозина. Хората към момента не имат вяра, че джендъризмът е нещо съществено. Те го одобряват като краткотрайно отклоняване. Лесно е за реакционер като мен да се усеща черноглед във връзка с многото патологии на днешния свят, само че не можем да си позволим да останем пасивни. Предполагам, че това е главната причина доста от нас да са тук през днешния ден.

За да направи смяна, Западът би трябвало да се върне към концепциите на Просвещението, към класическите демократични обичаи, към тестваните във времето практики и институции от предишното, към концепциите на Мизес, Хайек, Фридман и други сходни учени. Западът би трябвало да се върне към нормалността. Възможно ли е това, когато виждаме Запада в крах, капризен от охолството си и от неналичието на достоверни юдео-християнски полезности? Не съм сигурен.

Изтокът би трябвало да се върне към метода на мислене, който преобладаваше в новите свободни страни от Централна и Източна Европа след рухването на комунизма, които към този момент стават богати и като резултат - декадентски.

Да се направи смяна няма да е лесна задача. Съпротивата и на Запад, и на Изток ще бъде мощна и нападателна. Вече виждаме това в разнообразни терористични действия, сходни на Антифа. Промяната изисква отменяне както на аления, по този начин и на зеления социализъм, с цел да бъде непокътнат присъщия за нашата цивилизация метод на живот и с цел да се откри салдото сред свободния субект и вездесъщата и все по-разрастваща се страна (вече оборудвана с съвременни технологии).

Нека се върна на въпроса за националния суверенитет. Това не е нов спор и спор. Повтаря се още веднъж и още веднъж през цялата история. Сега също не идва изведнъж. Семената на този нов цикъл на отменяне на националната страна, в който живеем през днешния ден, са засявани, обилно напоявани и прекалено наторявани от десетилетия.

Проблемът е обвързван със положението на нашата народна власт. Демокрацията може да бъде реализирана и обезпечена единствено в добре дефинирано и лимитирано пространство. Космополитна народна власт не може да съществува. Демокрацията се нуждае от граници. Демокрацията не може да съществува в един размит свят с неопределени и неразбираеми очертания. Демокрацията се нуждае от хората, демоса, които не могат да съществуват без добре разграничена характерна единица, наречена национална страна. Няма опция на това. Да го видиш по друг метод демонстрира религия в транснационалния идеализъм, който е толкоз характерен за актуалния западен свят.

Нямам желание да се връщам в далечното минало. Нека останем в историята, която повече или по-малко познаваме и разбираме и до която – най-малко някои от нас – успяхме да се докоснем. Дебатът за ролята на националните страни получи нов, за жалост извънредно неудачен подтик след Втората международна война. Тази трагична война беше – напълно неправилно – обвързвана с национализма и националната страна, до момента в който в действителност беше обвързвана с тоталитарните идеологии на нацизма (или националсоциализма) и комунизма. В резултат на това неправилното и подвеждащо пояснение, че националната страна е фундаментално отговорна за войната, стана повече или по-малко възприето, най-малко в областта на политическите елити и измежду всички типове леви идеолози и деятели.

Това комплициране докара до „ обожествяване ” на наднационалните структури, в това число на новосъздадените институции в процеса на европейска интеграция. Европейската интеграция в сегашната форма на Европейския съюз се трансформира в знак на това идолопоклонничество. Европейският съюз се стреми да отслаби своите съставни детайли, своите членове, националните страни, с цел да ги размени с различен индивид като районите. Ето от кое място идва слоганът " Европа на районите ".

Последната, само че въпреки всичко имплицитна цел, която ще стане настояща след постигането на тоталната фрагментация на европейското общество, е замяната му с Европа на самостоятелните европейци, с Европа на изолираните човеци. Порочният кръг ще бъде приключен, в случай че това се случи.

Както споделих, прогресисткият, недемократичен план за наднационално ръководство започва в Европа с нова мощ след Втората международна война. Първоначалният – повече или по-малко почтен – план за Европейска икономическа общественост се трансформира малко по малко, съвсем невидимо, в развой на европейско обединяване. Както Договорът от Маастрихт, по този начин и Договорът от Лисабон изместиха към транснационална унификация първичната идея за интеграция въз основа на по-добро и по-задълбочено съдействие сред суверенни страни. Самият европейски континент се промени от исторически еволюирала група от суверенни самостоятелни страни към доста властническа и централизирана единица, наречена Европейски съюз. Тези от нас, които са живели десетилетия в агресивното и потисническо приятелство на социалистическите страни, са доста чувствителни към това.

Убеден съм, че демокрацията може да съществува единствено в национална страна и тя е неин единствен поръчител. Държавата – не районът или континентът – образува достоверна политическа общественост. Европа не е политическа общественост. Европейски политически общности са националните страни. Ние сме чехи, унгарци и словаци. Говорим чешки, маджарски и словашки, а не европейски есперанто. Ние не желаеме да изтрием нашите граници и да се отървем от разграничението сред жител и чужденец. Ние, последователите на суверенитета на националната страна, знаем, че хората съществуват в границите на националните култури, истории, обичаи и езици. Когато има империя, демокрацията изчезва. Една или друга форма на автокрация завладява цялата власт.

Може ли всичко това да бъде избегнато? Определено да, само че смяната не може да бъде реализирана без фундаментален поврат в системата, без нещо като Кадифена гражданска война (да използваме остарялата, само че потребна терминология). Вървим ли в такава посока? Оптимистите (и наивниците) са склонни да дадат позитивен отговор. Песимистите (и реалистите) споделят изрично не. Или още не. Те знаят, че не би трябвало да изпадаме в правилата на пожелателното мислене.

Някои се пробват – оптимистично – да сравнят актуалната цивилизационна рецесия със ориста на комунизма. Но тук би трябвало да сме доста деликатни. Къде сме в този момент спрямо историята на комунизма? Моят отговор е, че сигурно не сме през 80-те години. Дори се притеснявам, че сме по-близо до 50-те, в сравнение с до 1989 година Сегашният политически естаблишмънт (да не спекулираме с американския термин „ дълбока страна “) уеднакви политическите партии от левицата и от десницата и сполучливо блокира всички политически субекти, които се пробват да изразят същинските усеща на хората в Европа. Тазгодишните европейски парламентарни избори донесоха релативно положителни резултати за опозиционните партии, само че резултатът не беше демократична смяна, а сгъстяване на старите трендове и практики.

Затова се опасявам, сходно на Грегъри Копли, че „ не знаем по какъв начин да реорганизираме нашето общество, без то да се срине “. Той твърди, че „ колапсът постоянно е причина за реорганизацията на цялото общество “. Ако това е правилно, имаме доста значима задача: да създадем по този начин нужната смяна, преди колапсът да се задълбочи. Но за жалост даже не сме при започване на смяната. Нека го създадем допустимо най-скоро.

Би било демонстрация на плашливост да се избегне споменаването на войната в Украйна. Стана общоприето и политически правилно да виждаме тази кървава, трагична и ненужна война единствено в черно и бяло. Да я виждаме като конфликт на положителните и неприятните, да разделяме света на недемократични агресори и техните почтени жертви, да приказваме за войната в моралистични термини и да не обръщаме задоволително внимание на дните преди войната да влезе в дейната си фаза. Всеки, който разисква тази война по този начин, като че ли е почнала на 24 февруари 2022 година, бърка тотално. Хората обаче започнаха да се замислят. Дори един почитан американски анализатор, някогашен политик, неотдавна подходящо видя, че „ Западът не е виновен за това, което направи Русия, само че е виновен за пренебрегването на стъпките, които щяха да попречат на Русия да го направи “. Не акцентираме задоволително този факт.

Урсула фон дер Лайен неотдавна се похвали, че е била към този момент осем пъти в Киев. Би било по-интересно да чуем какъв брой пъти е била там преди 2014 година, какъв брой пъти сред 2014-2022 година и какво е направила там, с цел да избегне, а по-късно и да спре войната. Много от нас видяха надвисналата заплаха още през 2014 година

Няма потребност да измисляте грандиозни схеми и планове. Съгласен съм с Марио Фантини, че е пристигнало „ време за опозиция “. Всъщност дори е от дълго време закъсняло. Имаме потребност от гражданска война. Както сподели новоизбраният италиански евродепутат Роберто Ваначи в същия брой на European Conservative, „ Нормалността е революционна “. Нека настояваме за връщане към нормалността. Това би било задоволително революционно.

Инфо: klaus.cz

Превод за " Гласове ": Юлия Семир Ал-Хаким