Автор Сиймур Хърш, seymourhersh.substack.comНапуснах Ню Йорк Таймс“ през 1979 г.,

Автор Сиймур Хърш, seymourhersh.substack.com

Напуснах „ Ню Йорк Таймс “ през 1979 година, след голям брой положителни истории и някои не толкоз положителни времена, с цел да пиша книга, „ Цената на властта “, за Хенри Кисинджър и неговите години като лъжовен и манипулативен консултант по сигурността и държавен секретар.

Интервюирах не по-малко от хиляда публични лица, в това число фрагменти, които са работили за Хенри, както беше прочут на всички, и книгата от 698 страници беше оповестена през 1983 година. По отношение на продажбите и на известността тя беше триумф и последваха години на лекции по колежи и университети из цяла Америка. Но книгата съвсем с нищо не промени интензивната любовна спекулация, която формалната преса имаше с Хенри като цяло.

Некролозите след гибелта му предходната седмица бяха също толкоз ласкави, колкото и изявленията от времето, когато лъжеше и манипулираше, проправяйки си пътя към славата в кариерата си. Истината е, че неговата роля за отдръпването на поддръжката на Русия и Китай за Северен Виетнам по време на тази ужасяваща война постоянно беше надценявана. Той беше медиатор на дипломатическите действителности, които първо биваха провъзгласени от президента Ричард Никсън, чиято обществена несръчност прикриваше дълбока прозорливост във връзка с готовността на великите сили да предават и най-близките си съдружници. (Забравете за моята книга, в случай че желаете да получите най-дълбокия взор върху най-смъртоносните интриги на Никсън и Кисинджър: през 2013 година Гари Бас, професор в Принстън и някогашен кореспондент на „ Икономист “, разгласява „ Кървавата депеша “ – фокусиран роман за всеобщото ликвидиране, което Никсън и Кисинджър направиха неизбежно през 1971 година в Източен Пакистан, както тогава се наричаше, за което интернационалните медии съвсем не загатнаха.)

Моят танц с Кисинджър стартира едвам при започване на 1972 година, когато бях поканен от Аби Розентал, виновния редактор на „ Ню Йорк Таймс “, да се причисля към екипа на вестника във Вашингтон и да пиша каквото желая като проверяващ кореспондент за Виетнамската война – с предизвестието, че е добре да съм пъклен сигурен в това, което пиша. По това време бях спечелил голям брой награди, в това число Пулицър, за отразяването ми на клането в Ми Лай във Виетнам, и бях разгласил две книги – задоволително, с цел да ми обезпечат работа в най-хубавото на света място за публицист като кореспондент на „ Ню Йоркър “. Но предлагането на Розентал и омразата ми към войната ме накараха да напусна списанието и да го заменя с ежедневната лудница на вестника.

Когато дойдох в редакцията във Вашингтон напролет на 1972 година, бюрото ми беше тъкмо против основния кореспондент по външна политика на вестника – умел публицист, който беше занаятчия в писането на свързани истории за заглавната страница в период. Научих, че към 17:00 ч. в дните, когато трябваше да се пишат публикации за войната или разоръжаването – специалитетът на Кисинджър – секретарката на шефа на редакцията споделяше на моя сътрудник, че „ Хенри “ приказва по телефона с шефа на редакцията и че скоро ще му се обади. Разбира се, позвъняването идваше, моят сътрудник трескаво си водеше бележки и по-късно създаваше повсеместен материал, отразяващ това, което му беше казано, че непроменяемо ще бъде водещият материал на вестника на идната заран. След като в продължение на една или две седмици следих това, попитах репортера дали в миналото ревизира това, което Кисинджър му е споделил – в неговите истории в никакъв случай не се загатваше името на Кисинджър, а се цитираха висши чиновници от администрацията на Никсън – като се обади за удостоверение на държавния секретар Уилям Роджърс или на Мелвин Лейърд, секретаря по защитата.

„ Разбира се, че не “, сподели моят сътрудник. „ Ако го направя, Хенри няма повече да работи с нас “. Моля ви да разберете – не си изобретявам.

Кисинджър, който не беше правил обществени мнения по отношение на моите трудове за клането в Ми Лай и неговото отразяване, внезапно ме предложения в Белия дом за частен диалог. Тъкмо се бях върнал от отразяване във Северен Виетнам за „ Таймс “ – аз бях вторият формален американски кореспондент, на който беше дадена виза от Ханой – и ние щяхме да обсъждаме това. Бях писал за позицията на Северен Виетнам по отношение на тайните мирни диалози, които Кисинджър беше провел с виетнамците в Париж, само че не това беше казусът. Той искаше, както заключих, да ме поласкае. Нямаше никакво подозрение, че в качеството си на изцяло неконтролируемо острие, което ненадейно се е открило в „ Таймс “, аз съставлявам необикновен интерес.

Той ме попита за усещанията ми от северновиетнамците, които съм събрал от близко за триседмичното си посещаване в Ханой и на други места на север. Бях воден в региони, които са били обект на масирани бомбардировки, и станах очевидец на невероятната дарба на Севера да поправя бомбардирани ж.п. линии в границите на няколко часа след офанзивите. Допълнителни релси и техника, нужни за поправянето им, бяха скрити на всеки няколкостотин метра по продължение на офанзивите, от Ханой до основното пристанище в Хайфонг.

Попита ме за настроението на жителите на Ханой. Казах му, че не съм видял признаци на суматоха, боязън или обезсърчение при множеството си неохранявани (както си мислех) разходки из града. Всъщност, всяка заран група възпитаници, които отиваха на учебно заведение и ме бяха видели, когато пристигах, минаваха едновременно около моя хотел – а аз се стараех да бъда начело по същото време – и ме поздравяваха радостно с „ Добро утро, господине! “ на британски. Но постоянно си давах сметка, че се намирам на вражеска територия.

Учениците и други анекдоти накараха Кисинджър да повика бележит някогашен дипломат, който беше негов старши асистент по делата, свързани с войната, и на който той сподели пред мен с очебийно подправен яд: „ Този юноша ми дава повече информация за настроенията на Север, в сравнение с получавам от Централно разузнавателно управление на САЩ. “ Помня, че си помислих „ Наистина ли? Това ли е всичко, с което той разполага? Този човек в действителност ли мисли, че това очевидно хвалебствие ще ме завоюва? “

През идващите няколко години Кисинджър продължи да дава отговор на позвъняванията ми, с ангажимента, че всичките ни диалози ще бъдат, както той се изрази един път, „ напълно отвън протокола “. Нямах право да го изтъквам по име и научих години по-късно, че съм бил единственият в нашите телефонни диалози, който е играл по разпоредбите. Един академик, който прави проучване за Кисинджър, ми сподели, че моите видимо частни диалози с този човек са били протоколирани в границите на няколко часа от провеждането им – той беше получил копия по силата на Закона за независимост на информацията – и са били предоставяни на Кисинджър или на дългогодишния му асистент армейския военачалник Алекзандър Хейг.

Бях отдръпнат от виетнамския темп на събитията от Розентал в края на 1972 година, макар горещите ми възражения, когато избухна абсурдът „ Уотъргейт “ и „ Таймс “ беше разтресен от репортажите на Боб Удуърд и Карл Бърнстийн от „ Вашингтон Пост “. Аз трябваше за следващ път да пиша за Кисинджър, чиято подготвеност да направи всичко допустимо, с цел да резервира благоволението на Никсън, не знаеше граници.

През пролетта на 1973 година върховен чиновник от ФБР, на който предстоеше скорошно пенсиониране, и който явно споделяше явната ми несимпатия към Кисинджър, ме предложения на обяд в заведение покрай централата на ФБР, което беше котило на високопоставени шефове от ФБР. Беше същински стъписваща покана, само че в тези дни имаше доста такива моменти около разпадането на администрацията на Никсън, тъй че отидох. Имахме прелестен диалог за капризите на Вашингтон и когато обядът свърши, той ме помоли да изчакам за малко, преди да напусна ресторанта – щях да намеря пакет, оставен на стола му.

Той съдържаше шестнайсет строго секретни позволения за подслушване на телефонни диалози от ФБР, като всички, като се изключи две от тях, бяха подписани от Кисинджър. Тези подслушвания включваха няколко кореспонденти, десетина души от личния състав на самия Кисинджър по сигурността, както и старши съветници на държавния секретар и на секретаря по защитата. Документите прецизираха, че подслушвателните устройства ще бъдат конфигурирани на домашните телефони на набелязаните обекти и включваха имената на техниците от ФБР, които щяха да конфигурират устройствата.

Отне ми ден-два да издиря неколцина от техниците и да потвърдя, че документите са същински. Знаех, че би трябвало да направя това, преди да кажа на старшите редактори в „ Таймс “ с какво разполагам. При състояние, че Никсън беше разпънат, Кисинджър беше индивидът, който движеше всички външнополитически въпроси, в това число и зараждащата се тогава рецесия в Близкия Изток.

Започнах с телефонно позвъняване до Кисинджър. Незабавният отговор беше тотално отказване и яд, че е бил упрекнат в такава полицейска държавна тактичност. Последва второ позвъняване, което не беше ненадейно, в което се сподели, че му е пристигнало до гуша непрекъснато да бъде злепоставян от пресата и че ще подаде оставка. Половин час по-късно Джеймс Рестън, прочут на всички като Скоти, чудесният колумнист на „ Таймс “, който беше непосредствен с Кисинджър, въпреки и осведомен с минусите му, се приближи до бюрото ми с обувките си, сходни на пантофи, които от време на време носеше в редакцията, и ме попита съзнавам ли, че Хенри е бил сериозен във връзка с оставката си.

Беше невероятно да не харесваш Скоти, само че той явно не беше сигурен, че моят метод на репортерстване е характерен на „ Таймс “. Като евреин, предходната зима бях поискал непринудено да работя на две смени в редакцията във Вашингтон на Бъдни вечер, което най-често означаваше, че би трябвало единствено да напиша някоя история за времето, или някаква друга, също толкоз тривиална. Само аз, някоя хубава книга и един машинописец, от сутринта до късно през нощта. По едно време Скоти, облечен в смокинг, дружно с жена си и един изтъкнат вашингтонски посланик и неговата жена, нахлуха в редакцията. Предположих, че магазините за алкохол в града са затворени и Скоти, който очевидно беше леко почерпен, са пристигнали да вземат една-две бутилки от кабинета му. Рестън ме погледна доста хладно и сподели – още се дръзвам, като си припомням – „ Ей, Хърш, няма ли да вземеш някое извънредно изявление от Исус за спомагателното издание? “

Може би трябваше да сте участвали, с цел да оцените историята, само че Скоти беше сериозен. Той беше там, където беше – най-уважавания колумнист на „ Таймс “ – тъй като президентите и техните миньони знаеха, че на него може да се разчита при рецесия да съобщи тяхната позиция. А аз пишех истории, изключително за евентуалното присъединяване на Кисинджър в непозволените дейности на Никсън, които Скоти не мислеше, че вестникът би трябвало да разгласява.

Измънках нещо на Скоти, от сорта на това, че не е моя работа дали Кисинджър напуща, или не, и продължих да пиша историята за „ Ню Йорк “. Крайният период за заглавната страница беше към 19:00 ч. и малко преди този момент Ал Хейг ми се обади по телефона. „ Сиймур “, сподели той, което притегли вниманието ми – хората, които ме познават, в това число и Ал, ме назовават „ Сай “ – и сподели следните думи, които в никакъв случай няма да не помни: „ Вярваш ли, че Хенри Кисинджър, еврейски емигрант от Германия, който е изгубил тринайсет членове на фамилията си от нацистите, би могъл да взе участие в сходни тактики на полицейска страна, като подслушването на личните си помощници? Ако има някакво подозрение, задължен си пред себе си и пред убежденията си и пред страната си да ни дадеш един ден, с цел да потвърдим, че твоята история не е вярна. “

Разбира се, знаех, че Кисинджър е помолил Хейг да направи това неуместно позвъняване, само че той го направи. Историята излезе на първа страница на идната заран, а Кисинджър оцеля, в което аз бях сигурен. Той трябваше да бъде заловен с нож в ръката, от който капе кръв, и тяло, което към момента потреперва, с цел да понесе някакви последици за дейностите си.

Но той провали кариерите на някои от хората, които вършеха мръсната работа вместо него в бюрократичния уред, както научих няколко месеца след присъединението си към „ Таймс “. Имаше скандал, в който беше забъркан военачалник от военновъздушните сили с четири звезди, на име Джон Лавел, който беше обществено уволнен и разжалван, откакто призна, че скрито е оторизирал екипа си от военновъздушните сили в Тайланд да извърши бомбени задачи по непозволени цели в Северен Виетнам. Позорът на Лавел беше обществен, което беше извънредно, и никой повече не го видя.

В началото на разрастващата се тайнственост с Лавел, бях извикан от Отис Пайк, демократ от Ню Йорк в Комисията по въоръжените сили в Камарата на представителите. Пайк е служил като водач на бомбардировач на морската пехота в Тихия океан по време на Втората международна война и настоя да разнищя историята. Каза ми, че не може да каже всичко, което знае, само че че аз би трябвало да намеря Лавел и да го накарам да приказва.

Бях научил през годините, до момента в който отразявах активността на Пентагона за „ Асошиейтед прес “ в средата на 60-те, за изгодата от телефонните указатели. Знаех също и че Лавел, който беше назначен в Пентагона години по-рано като военачалник с две или три звезди, без подозрение имаше някой интелигентен капитан, или даже двама, от военновъздушните сили, назначени като негови персонални помощници. Имаше късмет някой от най-близките му помощници да е в Пентагона към този момент като майор или подполковник.
Разбира се, открих един, който живееше в предградията. Обадих му се в дома му същата вечер и не пропуснах да му кажа кой съм и какво желая: да намеря Лавел и да схвана какво, по дяволите, става. Той ми даде информацията, която ми трябваше. Намерих Лавел на идващия ден, до момента в който играеше голф с двамата си сина измежду природата на Мериленд. Винаги съм обичал голфа и ударих няколко стика с него и момчетата – репортерът би направил всичко, с цел да накара някого да приказва. Лавел, който не знаеше нищо за мен, с изключение на фактът, че мога да блъскам с голф-драйвера, сподели на момчетата си да чакат в колата и ме заведе в бара на клубхауса.

Беше доста горещо, помня, и ние двамата си взехме студена „ Miller High Life “. Отпих глътка и помолих Лавел да ми каже какво, по дяволите, стана. Той беше спокоен, каквито са бойните водачи, и ми сподели, че в интервал от към шест месеца той в действителност е оторизирал бомбени рейдове в Северен Виетнам, които са били неразрешени. Предпазвал е заместниците си, сподели, като не им е споделил, че няма специфична оторизация от Вашингтон да прави това.

Помня добре последвалата замяна на реплики. Аз споделих: „ Хайде, генерале, в случай че бяхте създали това, което казахте, и Вие, и аз знаем, че щяхте да бъдете изправен пред боен съд. “

Лавел ме погледна умерено и сподели: „ Кажете ми, по кое време беше последният път, когато военачалник от военновъздушните сили с четири звезди или адмирал, е бил изправен пред боен съд? “ Не знаех отговора.

В този миг в действителност започнах да одобрявам този човек. Усещах – просто го знаех – че той е получил нареждания по заден канал да извърши незаконните бомбардировки и че тези заповеди би трябвало да са пристигнали от Кисинджър и Никсън. Казах му това, а той не сподели нищо.

Казах на генерала, че ще обявявам обясненията му, само че ще направя и догатката, че той е поел отговорността вместо Белия дом, тъй като президентът и неговият консултант по националната сигурност са желали да разширят войната против Северен Виетнам, без да го вършат публично.

Така и направих. В продължение на седмици писах за бъркотията към Лавел в „ Таймс “. Накрая бяха проведени чувания от един сенатор, Джон Стенис, закостенял демократ от Мисисипи, който беше ръководител на Сенатската комисия по въоръжаването. Стенис беше ястреб що се отнася до войната във Виетнам и маниак във връзка с афроамериканците, само че подозираше, че Кисинджър стои зад позора на Лавел и ме поддържаше да направя каквото мога. С него продължихме да беседваме – можех да го диря когато и да е, когато желаех, по частна телефонна линия в кабинета му – до момента в който Никсън не напусна поста. С него бяхме следващата странна двойка.

Написах серия от материали за Лавел, които бяха цялостни с изказвания, че генералът е направил това, което е направил, поради Кисинджър и Никсън, само че генералът избра да съблюдава уговорката си към хората в Белия дом. Десет години по-късно, когато записите от Белия дом на Кисинджър и Никсън станаха обществено притежание – Лавел умря през 1979 година – имаше няколко рзговора сред Кисинджър и Никсън за тежкото състояние на Лавел по времето, когато първите ми материали за него бяха оповестени в „ Таймс “.

За негова чест, Никсън се е чувствал отговорен за дерайлирането на генерала, както написах в един спомен отпреди няколко години. „ Не желая да бъде превръщан в изкупителна жертва “, споделя той на Кисинджър. Няколко дни по-късно, когато във вестниците се появяват известия за вероятни чувания в Сената във връзка уволнението на Лавел, Никсън още веднъж споделя на Кисинджър: „ Просто не ми се желае да го въвеждам в това нещо, а след това той да се изложи “. Кисинджър го приканва да не се намесва. Никсън се съгласява да не го прави, само че още веднъж споделя, съвсем през сълзи: „ Не желая да навредя на почтен човек. “
Сякаш президентът е вярвал, или е предпочел да има вяра, че няма властта да се намеси. Намирал се е, в този миг на лицемерие, в ръцете на Кисинджър.

Източник seymourhersh.substack.com

Превод за " Гласове " Екатерина Грънчарова