Гаранцията на един „стършел“: Веселият романоид „Индианеца, ...
Автор Михаил ВЕШИМ
В дните на Великия пост писателят Петър Марчев ни предлага един пост-модерен разказ. То, съгласно постмодернизма, всичко към този момент може да бъде разказ – дори едно напътствие за пералня или за прахосмукачка-робот – и такова четиво, въпреки и постно, би минало за съвременно, или пост-модерно. Да си призная, и аз към този момент не знам какво е романът. Според класика Георги Господинов, „ романът не е ариец “. А дали не е индианец – се запитах аз, до момента в който четях „ Индианеца, който ми изпи динята “ ? Кой е Индианеца и по какъв начин може да изпие цяла огромна любеница – няма да ви споделям, ще разберете, когато прочетете тази книга.
А тя може да бъде четена по няколко метода – и като разказ, и като къси разкази, и като фрагменти. Като подигравка, като игриви приумици на авторовото въображение, и като радостни истории. Или като тъжни истории… Може да я четете и от началото, и от края, може да я отворите на случайно място в средата – от това текстовете няма да изгубят , нито пък вие ще изгубите нишката на сюжета. Защото тук сюжет няма, има десетки сюжети, които са сякаш с познати заглавия, а пък ще ви изненадат. Както „ совите “ на Дейвид Линч не са това, което са – по този начин е и при заглавията на Петър Марчев…
За да схване човек тази книга, да му „ легне “ на сърцето, той би трябвало да има някакъв културен слой – някаква основа от познания за света, някакъв ресурс от прочетени книги или гледани филми. Този „ Индианец “ е подобен – единствено за читатели с културен слой и образован запас; т.е. тази книга не може да е всеобща и касова, както и създателят ѝ не може да е Паулу Коелю или Мария Лалева.
Но това не е минус на книгата, това е нейното най-голямо достолепие. Нищо, че е жанрово неопределена – алманах разкази или разказ. Всъщност, тя е един пъзел – създателят е нарязал своя живот на дребни късчета и го предлага на читателя, който би трябвало да си го сглоби сам…
Докато четях и сглобявах пъзела на авторовите прекарвания, пред очите ми се показваха и картини от моя живот – с Петър Марчев сме връстници , в този момент от негов роман научих, че едновременно сме били в една и съща казарма, даже тогава едновременно сме се напивали по войнишки в камион, единствено че на разнообразни места – той в Калейца, Троянско, аз край Доренци. Той с троянска сливова, аз – с домашно мерло, което сърбахме от войнишката бака благодарение на чинии, защото чаши нямаше… И още доста съвпадения открих в персоналните истории на Петър – вдъхновявали сме се от едни и същи книги, слушали сме едни и същи групи, разменяли сме едни и същи плочи. Даже дънките ни са били от една марка – славния „ Супер райфъл “ – неговите донесени от Скопие, моите - купени от водач, работил в Либия. Тук се сещам, че в средата на 70-те с брат ми имахме един чифт общи дънки – носеше ги оня, който стане пръв от сън. Оттогава ставам рано, чак до днес…
Но аз се поувлякох, по тази причина дано се върна на тематиката. Безспорно, огромно достолепие в новата книга на Петър Марчев е хуморът. Много усмивки има в „ Индианеца, който ми изпи динята “ – само че това не е смехът от ти ви-шоуто, който идва по команда „ аплаузи! “ зад кадър. Тук хуморът е натурален, образован и с мярка, а в него от време на време се усеща и малко горест. Точно като в живота, където смешното и тъжното вървят ръка за ръка. И това прави книгата на Петър същинска, а не имитиращ артикул, каквато е множеството днешна книжнина…
В дните на Великия пост писателят Петър Марчев ни предлага един пост-модерен разказ. То, съгласно постмодернизма, всичко към този момент може да бъде разказ – дори едно напътствие за пералня или за прахосмукачка-робот – и такова четиво, въпреки и постно, би минало за съвременно, или пост-модерно. Да си призная, и аз към този момент не знам какво е романът. Според класика Георги Господинов, „ романът не е ариец “. А дали не е индианец – се запитах аз, до момента в който четях „ Индианеца, който ми изпи динята “ ? Кой е Индианеца и по какъв начин може да изпие цяла огромна любеница – няма да ви споделям, ще разберете, когато прочетете тази книга.
А тя може да бъде четена по няколко метода – и като разказ, и като къси разкази, и като фрагменти. Като подигравка, като игриви приумици на авторовото въображение, и като радостни истории. Или като тъжни истории… Може да я четете и от началото, и от края, може да я отворите на случайно място в средата – от това текстовете няма да изгубят , нито пък вие ще изгубите нишката на сюжета. Защото тук сюжет няма, има десетки сюжети, които са сякаш с познати заглавия, а пък ще ви изненадат. Както „ совите “ на Дейвид Линч не са това, което са – по този начин е и при заглавията на Петър Марчев…
За да схване човек тази книга, да му „ легне “ на сърцето, той би трябвало да има някакъв културен слой – някаква основа от познания за света, някакъв ресурс от прочетени книги или гледани филми. Този „ Индианец “ е подобен – единствено за читатели с културен слой и образован запас; т.е. тази книга не може да е всеобща и касова, както и създателят ѝ не може да е Паулу Коелю или Мария Лалева.
Но това не е минус на книгата, това е нейното най-голямо достолепие. Нищо, че е жанрово неопределена – алманах разкази или разказ. Всъщност, тя е един пъзел – създателят е нарязал своя живот на дребни късчета и го предлага на читателя, който би трябвало да си го сглоби сам…
Докато четях и сглобявах пъзела на авторовите прекарвания, пред очите ми се показваха и картини от моя живот – с Петър Марчев сме връстници , в този момент от негов роман научих, че едновременно сме били в една и съща казарма, даже тогава едновременно сме се напивали по войнишки в камион, единствено че на разнообразни места – той в Калейца, Троянско, аз край Доренци. Той с троянска сливова, аз – с домашно мерло, което сърбахме от войнишката бака благодарение на чинии, защото чаши нямаше… И още доста съвпадения открих в персоналните истории на Петър – вдъхновявали сме се от едни и същи книги, слушали сме едни и същи групи, разменяли сме едни и същи плочи. Даже дънките ни са били от една марка – славния „ Супер райфъл “ – неговите донесени от Скопие, моите - купени от водач, работил в Либия. Тук се сещам, че в средата на 70-те с брат ми имахме един чифт общи дънки – носеше ги оня, който стане пръв от сън. Оттогава ставам рано, чак до днес…
Но аз се поувлякох, по тази причина дано се върна на тематиката. Безспорно, огромно достолепие в новата книга на Петър Марчев е хуморът. Много усмивки има в „ Индианеца, който ми изпи динята “ – само че това не е смехът от ти ви-шоуто, който идва по команда „ аплаузи! “ зад кадър. Тук хуморът е натурален, образован и с мярка, а в него от време на време се усеща и малко горест. Точно като в живота, където смешното и тъжното вървят ръка за ръка. И това прави книгата на Петър същинска, а не имитиращ артикул, каквато е множеството днешна книжнина…
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ