Автор: Иван Кръстев, политолог*Балканите отново са поле на битка между

Автор: Иван Кръстев, политолог*

Балканите още веднъж са поле на борба сред Великите сили.

„ Преходният интервал на Балканите завърши “. Това ми сподели наскоро албанският политолог Ремзи Лани. Но за разлика от доста посткомунистически страни, Лани имаше поради не прехода от тирания към народна власт. „ Ние извършихме преход от репресивни към депресивни режими “, посочи той.

Лани е прав. Старите комунисти и радикалните националисти като цяло са отишли в предишното, само че на тяхно място пристигна застоя в икономическата, обществената и политическата сфера. Въпросът е в това, какво място тези депресивни режими заемат в усилващото се геополитическо съревнование.

Ден преди своята неотдавнашна аудиенция в сръбската столица Белград съветският президент Владимир Путин изрази съществено неодобрение от промяната на името на Македония и упрекна Съединени американски щати и някои западни страни в дестабилизирането на този район. А съветският външен министър Сергей Лавров осъди Съединени американски щати за техния блян „ колкото е допустимо по-скоро да включат всички балкански страни в състава на НАТО и да отстранят всяко съветско въздействие в този район “. Русия се стреми пределно ясно да покаже, че балканските нации не желаят това.

Наблюдавайки визитата на Путин в Белград и слушайки неговите изявления, беше невероятно да се избавиш от усещането, че борбата сред Запада и Русия на Балканите се трансформира както по своя темперамент, по този начин и по степента на активност. През последното десетилетие Русия интензивно защитаваше своите стопански и културни позиции в този район, само че нито един път намерено да насочи предизвикателство към хегемонията на НАТО и Европейски Съюз. Сега всичко се промени.

На пръв взор стремежът на Русия наподобява нереалистичен. Балканите са устойчиво обвързани със Запада. България, Гърция, Румъния, Хърватия, Албания и Черна гора са членки на НАТО. Македония върви по пътя на участие в Северноатлантическия алианс. Всички страни от района са станали членове на Европейския съюз, или желаят да се причислят към него. Европейският съюз е основният търговски сътрудник на Балканите, изпреварвайки доста всички останали, а също по този начин най-големият вложител в този район и желано място за емиграцията на балканците. Според общоприетото мнение, Русия е нищо повече от един подбудител на спокойствието.

Но общоприетите показа могат да се окажат неправилни. Москва усеща, че позициите на Запада на Балканите са доста уязвими. Ако на Украйна Европейският съюз беше общопризнат като знак на измененията, то Балканите го считат за бранител на статуквото, което във всеки един миг може да рухне. Обществото е недоволно и ядосано. Нараства междуетническото напрежение. Почти във всички страни от района се организират огромни антиправителствени демонстрации.

На множеството места икономическият напредък е нестабилен и вял, бедността и несгодите са необятно публикувани измежду популацията, което всеобщо бяга от този район. Над 40% от популацията на Босна и Херцеговина е напуснало своята татковина. Същото са създали 40% от родените в Албания и към 25% от жителите на Македония.

Допитванията до публичното мнение демонстрират, че болшинството вижда в Европейски Съюз оптималния път към благоденствието, само че европейската интеграция губи своята многообещаваща прелест. Бъдещето на Евросъюза наподобява неразбираемо, а такива водачи като френският президент Еманюел Макрон недвусмислено декларират, че няма да разпиляват своя политически капитал за интеграцията на Западните Балкани.

Въпреки това, въпреки и настроенията в района да се трансформират, Европейски Съюз не желае да промени своя метод към този район. Отчасти това е обвързвано с бюрократичната инерция и отсъствието на политически интерес. Но тук също по този начин участва страхът, че всевъзможни политически промени на Балканите ще бъдат възприети като смяна на правилата.

Войните от 90-те години на ХХ век в някогашна Югославия изиграха значима роля за образуването на политическото самовъзприемане на Европейски Съюз след Студената война. Европейците видяха в балканската покруса не междудържавен и не междунационален конфликт, а борба на правила. От една страна това беше правилото на етническия шовинизъм, който беше показан от Слободан Милошевич, а от друга – правилото на многонационалната народна власт, който се въплъщаваше от Европейския съюз. По тази причина Европейски Съюз в своята политика на Балканите повече, откъдето и да било другаде, се ръководеше от идеологията.

Идеологическата неотстъпчивост на Европейски Съюз е почтена за удивление, само че частично точно поради нея в района породи паралич. Най-добра илюстрация на това е ролята на Европейски Съюз в дипломатическия разговор сред Сърбия и Косово. Именно Европейски Съюз стана основател и подстрекател на този развой, тъй като всички разбираха, че взаимното признание на Белград и Прищина – това е единственият път за отстраняването на пречките по пътя на задълбочаването на икономическото съдействие и ще даде опция на Сърбия и Косово да влязат в Европейски Съюз.

Но когато сръбският президент Александър Вучич и неговият косовски сътрудник Хашим Тачи пристъпиха към решаването на мъчителния въпрос за „ коригирането “ на границата, с цел да реализиран окончателното съглашение, водещите европейски страни неотложно обявиха, че няма да позволен това. Промяната на границите постоянно е неприятна, изключително на фона на трагичната история на междуетническите балкански войни. Но да се споделя на определените водачи, че те не са прави да построяват връзките сред своите страни – в това няма нищо положително.

Европейците изцяло обосновано се притесняват, че в случай че Косово и Сърбия трансформират своите граници, то техният образец ще бъде последват от европейските страни. И Европейски Съюз е прав, потвърждавайки, че такива промени би трябвало да бъдат подкрепени от болшинството от популацията на тези страни. Но все пак, сигналът на Европа не намира нужната оценка и схващане. Той звучи, все едно Европа заповядва на непослушния комшия да се държи по-далеч от остри предмети. Именно затова европейските инструкции провокират отрицателна реакция.

Шансовете за подписване на договорка сред Сърбия и Косово през днешния ден са по-малки, в сравнение с преди няколко месеца обратно, а рисковете от междуетнически конфликти нарастват. И тук се намесва Русия През ноември предходната година Путин организира среща с Тачи, въпреки Москва да не признава Косово като страна. Тази намира се трансформира в сигнал, че Русия вижда себе си на Балканите освен като бранител на Сърбия, само че и като евентуална авторитетна политическа мощ. По тази причина европейците не би трябвало да се учудват, в случай че Русия скоро предложи лична пътна карта за нормализирането на сръбско-албанските връзки. /А също не би трябвало да се учудват, в случай че интерес към такава съветска самодейност прояви Турция/.

С други думи, Русия на Балканите със своите дейности освен скапва непознатата игра. Москва желае да размени Европейски Съюз като медиатор в разрешаването на районните спорове, както прави това в Близкия изток, където задоволително сполучливо изтласква Съединени американски щати. В петък, след 27 на вятъра изгубени в разногласия години, гръцкият парламент утвърди най-сетне новото име на Македония, която стартира да се назовава Северна Македония. С това решение той постави завършек на един от най-продължителните спорове на Балканите. Сега Европа би трябвало да откри в себе си сили и еластичност, с цел да подтикне Сърбия и Косово към намирането на компромис. За Европейски Съюз единственият метод да запазят своята роля и новост в района – да се откажат от устрема към опазване на статуквото.

-----------

*Иван Кръстев, политолог. Статията му е оповестена в „ Ню Йорк Таймс “. Преводът и редакцията са на БГНЕС, която цитира разбора по уеб страницата ИноСми: https://inosmi.ru/politic/20190128/244468313.html