Автор: Ирина Гигова, СегаОт втори опит Джон Малкович получи в

Автор: Ирина Гигова, " Сега "

От втори опит Джон Малкович получи в София това, за което в последна сметка е пристигнал да слага у нас: продължителни аплодисменти и цялостна зала. Второто премиерно зрелище на " Оръжията и индивидът "  от Джордж Бърнард Шоу в Народния спектакъл нощес, за разлика от първото, минало в тревожна камерна конюнктура с петдесетина  " вътрешни “ фенове, бе наградено с овации от великодушна аудитория, която като че ли искаше да компенсира на екипа на спектакъла грозния срам от предходната вечер.

Онези, които се отбелязаха като " патриоти "  на митинга, атакувал Народния, шефа му, скверната пиеса, актьори и гости в четвъртък, дано дишат умерено: в беззъбото позорище " Оръжията и индивидът "  на Малкович в действителност няма нищо позорящо гордия български народен типаж. Поне съгласно мен. По-обидно, откакто гледах директното лъчение на премиерата по фейсбук-страницата на бТВ, ми се стори друго: читалищното равнище на препоръчаното водевилно представление, промотирано като антивоенна комедия/драма. И без митинги за събаряне от репертоара, откакто го видят стотината-двеста софийски сноби и още няколкостотин любопитни, то единствено ще падне оттова, реализирано от естествена гибел. Снощи обаче, откакто присъствах онлайн и откакто актьорите явно се бяха окопитили от нечовешкия стрес във вечерта на ескалиралия митинг, нещата изглеждаха много по-различно. Спектакълът " Оръжията и индивидът "  ще живее.

Особено в случай че феновете са готови да изтърпят по-тегавата първа част на постановката, в която швейцарският офицер (Пламен Димов), сражаващ се на страната на сърбите, след славната българска победа при Сливница търси леговище като дезертьор в един богаташки дом. Там попада на благосклонността на българската девойка Райна (Кремена Славчева) и нейната майка Катерина (Ева Тепавичарова), които скриват снажния чужденец и не го предават на своите. Госпожицата е сгодена за българския офицер Сергиус – героя на борбата (Ненчо Костов), щерка е на авторитетния майор Петков (Стоян Пепеланов) и има нахакана слугиня Лука (Ирина Митева), която пък се закача със прислужникът Никола (Христо Петков), мечтаещ да стане търговец.

Прословутите намеци за хигиената на хората от положителното общество в новата страна не звучат неправдоподобно като за края на XIX век, а смелостта и страхът не са непознати нито за българския, нито за швейцарския боец, обекти на перото на създателя, само че като цяло пиесата е предостатъчно семпла и посредствена – толкоз е можел 38-годишният Шоу близо три десетилетия преди да заслужи Нобела за литература. Войната, героизмът, патриотизмът са единствено мержелеещ се бекграунд на пародийните любовни (по-скоро будоарно-търговски) връзки, увенчани с хепиенд за две двойки. Не че на моменти това не е " очарователно ", както го дефинира Малкович. Някак си е близо до наивността на " Криворазбраната цивилизация "  на Добри Войников, само че не и до " Бай Ганьо "  с Алековата ярка ирония и обществен критицизъм. Тук такива екстри няма. Има комизъм, само че не е чак толкоз смешно като във Вазовия " Двубой ". Какво, Шоу е знаменит ли? Ако беше британец, и Вазов щеше да бъде.  

Сред бъбривия декор на сценографа Пиер-Франсоа Лимбош актьорите играят преобладаващо приповдигнато, патетично и изкуствено, иронизирайки персонажите с сантименталните им показа за света, само че на моменти по-нататък в хода на историята въпреки всичко по-естетска стилизация в дейностите на облиците – типажи, а не характери – не липсва. Скуката на сцената се изпарява най-много с появите на Сергиус на Ненчо Костов – въздухар и фукльо като множеството напети младоци в униформа от епохата. Макар че, в случай че би трябвало да търсим под вола теле, неговият воин (по случайност или не – български военен) е най-окарикатурен от режисьора Малкович…   

…Всеизвестно е, че в най-новата си история ние, българите, все се разделяме и цепим: на " Левски "  и ЦСКА (и двата от дълго време не са това, което бяха), на леви и десни (у нас посоките на политиките им постоянно са противоположно сбъкани), на апологети на комунизма и поддръжници на демокрацията (нито едното го е имало в миналото, нито другото го има в БГ-то), а в този момент – и на " Да живее! "  и " Долу Джон Малкович! ".

Какво е отговорен той? Изборът му на заглавие, което да сложи у нас, в действителност буди неразбиране – заради упоменатите особености на националната ни логика на психиката и натовареността на пиесата с спорна или напряко отрицателна перцепция в българското схващане още от самото й основаване (някой трябваше да изясни това на индивида от Холивуд, въпреки и с балкански корени). Но и заради самите художествени качества на пиесата. Възрожденска по наивитет на посланията, читалищна по дух на реализацията. Може би на Малкович просто му е било по-лесно, тъй като неколкократно я е поставял по света. И при липса на време в графика… Но, става известно, не е задоволително да си Джон Малкович, с цел да поставиш пиеса за българите в България – или пиеса, която българите си мислят, че е за българите, а не за индивида въобще… Трябва и такт. Ако пък изборът е бил някакъв обществен опит в съдействие с домакините – и двете страни не го устояха напълно сполучливо: и създателите на опита, и обществото извън.  

Преводът на пиесата е на Стоян Чапразов и Райко Чапразов. Следващите представления са довечера, 26 и 27 ноември, 8, 13 и 31 декември.

Инфо: " Сега "