Спомен за ген. Ангел Марин
Автор: Евгени Генов
Бях решил да пиша материал на друга тематика. Но, признавам си, вестта за гибелта на ген. Ангел Марин ме разтресе. Защото си отиде от този свят непосредствен другар. Мига, в който прочетох новината, изпаднах в потрес. Не имах вяра и в началото не можех да го осмисля. Стоях няколко секунди скован. България загуби огромен българин. Един огромен Човек. Един огромен Генерал. Един заслужен вицепрезидент. Ако беше се родил в други времена, името му щеше да се родее с тези наши военни пълководци, изковали славните победи на войската ни през Балканските войни, през Първата и Втората международна войни. Но той живя в друго време, в нашето, в което също се изисква геройство и храброст. Да казваш и отстояваш истината. Ако имахме повече генерали като него, в този момент Българската войска можеше да е друга. Ангел Марин командваше „ бога на войната “- Ракетните войски и артилерия, когато ги имахме. В момента е подигравка. И сякаш в самата му външност имаше нещо гордо, възвишено и като че ли божествено. Той разговаряше с подчинените си, без значение дали е боец, сержант или офицер, като еднакъв с еднакъв. Не се гордееше,а се възприемаше като един от всички. Имаше лично мнение, отстояваше го и не робуваше на началници.
През 90-тегодини, когато произнесе сакралната фраза „ Командата тичешком към НАТО е нездравословна за Българската войска “, тогавашният президент Петър Стоянов (с пренебрежение го споменавам), го уволни дисциплинарно. Естествено по политически аргументи. Изхвърли го непосредствено на улицата, като го лиши от 20-те заплати, които му се полагаха по закон. Защото бил против Алианса. И евроатлантическите полезности. Тогава, когато генералът бе заставен да се сбогува с подчинените си, видях сълзи в очите им. Защото схванаха, че си отива един същински мъжага. Истински пич, което е най-ласкавата, нелустросана и справедлива оценка в суровия професионален свят на мъжете, призвани да бранят Отечеството, щом се наложи.
А думите на генерала бяха възприети от Петър Стоянов безусловно, само че не беше по този начин. Първият артилерист и ракетчик на армията просто искаше да каже, че не трябва изкуствено да се пришпорва желанието ни да станем член на пакта и че това ще се случи, когато фактически сме подготвени за този акт, изключително що се отнася до армията.
Спомням си, откакто се уволних като боен публицист, започнах работа във в. „ Стандарт “. Беше една неделя- в навечерието на президентски избори, а аз дежурен в отдел вътрешна информация. Някаква организация пусна известие, че гадателка от Плевен пророкувала, че двойката Първанов-Марин печели изборите. Звъннах на генерала да го развеселявам. Уговорихме се да се забележим в близка сладкарница на ул. “Черковна “. Дойде, облечен с нормално яке, даже леко протъркано. Поговорихме си и той се пошегува: „ Ако врачката е познала, все ще намеря някой лев да се почерпим в сладкарница да пием по боза “. Марин имаше ужасно, превъзходно, съвсем аристократично възприятие за комизъм.
Той боготвореше публицистите, специалността им. Като вицепрезидент споделяше за медиите, персонално съм го чувал: „ Вашият труд е скъп, вие сте корективът на нас, политиците. Без вас, каквото и да си приказваме, в действителност няма да има народна власт. За всяка неправда в обществото хората гледат и се оповават на публицистите. “
През 2015г. още работех във в. „ Преса “. През лятото го закриха. Въпреки, че под управлението на Тошо Тошев (бог да го елементарни ) и Валерия Велева за 3,5г. вестникът стана номер едно измежду ежедневниците в България, само че това е друга тематика. Тогава „ Преса “ мина по тираж и „ Труд “, и „ 24 часа “. Събирахме си багажа, редакцията ни бе на последния етаж на ЦУМ. Долу ни чакаха коли, с цел да се изнесем. В последния брой предходния ден оповестихме, че повече няма да излизаме. Започнаха да звънят от цяла България да ни питат за какво? В репортерския отдел бе нещо като щаб на революцията. Телефоните прегряха. Слушалките вдигаше колежката Галя Димова.Тя плачеше. По едно време пристигна при мен и ме помоли: „ Не устоявам повече, не мога, сърцето ми ще се пръсне от тъга. Отговаряй ти! “ Съгласих се, само че и аз трудно устоях. По някое време към обед звъннаха учителки от Смолян с въпрос, за какво вестникът стопира да излиза? Какво отговорих, не помня. Но идващото позвъняване бе знаково. Вдигнах слушалката и чух гласа на Ангел Марин. Той, някогашният вицепрезидент и военачалник, някогашният командващ Ракетните войски и артилерия на Българската войска се молеше: „ Евгени, не спирайте вестника, прелестен е, превъзходен е. Денят ми стартира с него. Събрал съм малко пари. Имам към 10 000 лева, ще ви ги даря всичките, единствено ви апелирам, не го закривайте. “ Сякаш буца заседна в гърлото ми, набрах сили и му отговорих: „ Всичко е решено, господин военачалник! Няма смисъл. “
Е, лек и ярък небесен път, генерале! Там горе, твоите почтени воини чакат своя заслужен пълководец!
