Не трябваше да преживявам тази война: Ужасът в Буча и снимките, които не могат да бъдат описани с думи
Автор е на " Лятото на Милена " (2002), " Стари хора " (2003), " Жени на техните съпрузи " (2005), " Сьомга " (2007), " Амадока " (2020). През 2014 година разгласява романа " Феликс Австрия ", който печели премията за Книга на годината на BBC. През 2015 година тя печели премията на Джоузеф Конрад. През 2016 година дружно с Мариана Прохаско написват детската брошура с картинки " Съзвездия на пилето “. През същата година книгата е включена в влиятелния азбучник в региона на интернационалната детска и юношеска литература " Белите гарвани “ ( " Белите гарвани 2017 “). През 2020 година излиза филмът " Отдаден “, сниман от FILM.UA. по нейния разказ.
Виждам личното си отражение във всеки, който срещнах, откакто видях фотосите от Буча след отдръпването на съветските войски от града. Виждах себе си у всеки, с който си разменях погледи, с който седях на една маса безмълвно. Разпознавах непоносимата тежест, която падна върху всеки един от нас. Тя няма начало. Няма край. Не можеш да я назовеш, да я схванеш.
“Видя ли фотосите и клиповете от Буча”, пробвах да попитам Варвара, без да проличи тежестта в гърдите ми. Без триумф. Не различавам гласа-сянка, който излиза от гърлото ми.
“Разбира се, че ги видях” , дава отговор съществено 14-годишната ми щерка и аз внезапно виждам цялата зрялост в лицето и очите й.
Умълчали сме се. Понечвам да задам идващия си въпрос:
“Зле ли ти е?”
“Да, зле ми е. И ще е по този начин още дълго време”, дава отговор Варвара.
Пак мълчим за малко, само че след това Варвара заговаря:
“Има една снимка… Тя е най-ужасната. Не знам какво да върша с нея…”
“Можеш ли да ми опишеш какво видя?”, запитвам щерка си и знам, че няма да ми отговори.
“Не мога”, тръска негативно глава дребното ми момиче.
“Мъртъв човек ли видя?”, запитвам.
“Да” , дава отговор щерка ми.
“Дете ли беше? ”, запитвам отново.
“Да” , дава отговор щерка ми.
“Не биваше да виждаш тези фотоси ”, съумявам да изрека.
“Не биваше да претърпявам тази война”, дава отговор детето ми.
От плещите и на двете ни падна голям товар.
Между езика и неговите благоприятни условия да придава форма, измерение, да оцветява, заглушава, закръгля, изпъква, да опростява и усложнява, да утешава и помирява, и това, което се случи и продължава да се случва тъкмо в този миг с доста живи (да, те към момента са живи) хора в толкоз доста градове и села в Украйна, е зейнала голяма бездна.
Думите са бледи, слаби, безпомощни, плоски, негодни. Те остават на повърхността, не предадат съвсем нищо. умите са толкоз надалеч от тази болежка, смут, боязън. От този вик, от миризмата, раздраната кожа, прясната кръв по асфалта. Засъхналата кръв.
Думите просто не съществуват толкоз безнадеждно оттатък границата, в която безсилен човек е малтретиран. Там, където човек е лишен от нежната си човешка същина, трансфорат във физиологически недостижими равнища на болежка и смут.
Всеки опит целият смут на мъртвите и измъчваните да бъде завършен в изречение наподобява даже изменнически. Патетично, едва омаловажаване на страданието им. Точно това съставлява думата " страдалчество " на фона на всеки дълбок момент. Тук няма общи знаменателни. Приблизително съизмерими може да са скръбта и отчаянието, остротата на съпричастността, отвращението и омразата, невъзможността даже да заплачеш, възбраната за облекчение на личната тъга.
Думите съществуват за ред, за модернизация и логичност измежду сложността и хаоса. И какви думи ще изберете, с цел да разберете хората от онази северна страна, с цел да ги опишете? Как да разберем мотивацията за причиняване на страдалчество на дете на няколко години? Какви интелектуални старания могат да бъдат положени, с цел да се откри логичност в болното, осъществено с извратено старание принуждение?
Тук. Точно тук се появява порива да спрете да виждате човешкото в тези хора. Те не могат да бъдат като нас. Човек не е кадърен да бъде подобен. А фактът, че те не са хора, изяснява необяснимото. И също по този начин оправдава новата ни свирепост, която избухна измежду болката.
Да видиш хора в тях, да видиш най-малко някакво, най-малко хипотетично роднинство със себе си - е прекомерно мъчно, отвратително.
Но не освобождава ли това съответни убийци, палачи, изнасилвачи от отговорност, в случай че ние се опитаме да се примирим с универсалното знание за неуспеха на човешката природа? Не обезценява ли това още веднъж и още веднъж тези, които крещяха, трепереха и кървяха доста дни? Не омаловажава ли живота им?
Имам един другар - Игор, притежател на обаятелен хотел в едно село в Карпатите. С експлоадирането на войната хотелът му се трансформира в безвъзмезден подслон за бягащите от войната. Сред тях е 10-годишният Игор от Буча. Момчето чака татко си, майка си, по-голямата си сестра да бъдат ранени в лечебни заведения от огнестрелни рани. орш и картофи с месо се сервират на Игор-младши в ресторанта на хотела. Момчето кима и с висок глас, смеейки се, споделя по какъв начин, събаряйки оградата, танк влезнал в двора им, по какъв начин баща мигновено ги закарал всички до колата, върху която преди този момент с алено е изписал " Деца ". И до момента в който се движели по улицата, на пътя лежали мъртви хора.
" Може ли още самун? ", пита Игор-младши, до момента в който споделя ужасяващата история.
Момчето разказваше по този начин, все едно приказва разпалено за футболен мач. Смееше се като дребен непрокопсаник. Всички знаем по какъв начин децата преразказват анимационни филми, видеоигри. А ние възрстните замръзнахме над чиниите си. Лицата ни се вкамениха в посока детенцето с лъжица в ръка и усмивка на разположение. По бузите ни се стекоха сълзи. Момчето не ги вижда. Продължи да споделя, да се смее. Поиска десерт.
Слабите, неубедителни, бледи думи не са задоволителни, с цел да опишат какво ни се случва в този момент. Толкова доста от всичко остава вечно без отговор, раздрано, неясно.
Но индивидът е доста повече от физиология и думи. Разклатен мост от език и сълзи води над бездната към страната, където не всичко може да бъде посочено и разбрано. От тази страна просто има сили да поносим непоносимото, да копнеем за изгубените, убитите и осакатените, да се грижим за слабите и да пазиме човешкото.
превод и редакция: Джесика Вълчева
Виждам личното си отражение във всеки, който срещнах, откакто видях фотосите от Буча след отдръпването на съветските войски от града. Виждах себе си у всеки, с който си разменях погледи, с който седях на една маса безмълвно. Разпознавах непоносимата тежест, която падна върху всеки един от нас. Тя няма начало. Няма край. Не можеш да я назовеш, да я схванеш.
“Видя ли фотосите и клиповете от Буча”, пробвах да попитам Варвара, без да проличи тежестта в гърдите ми. Без триумф. Не различавам гласа-сянка, който излиза от гърлото ми.
“Разбира се, че ги видях” , дава отговор съществено 14-годишната ми щерка и аз внезапно виждам цялата зрялост в лицето и очите й.
Умълчали сме се. Понечвам да задам идващия си въпрос:
“Зле ли ти е?”
“Да, зле ми е. И ще е по този начин още дълго време”, дава отговор Варвара.
Пак мълчим за малко, само че след това Варвара заговаря:
“Има една снимка… Тя е най-ужасната. Не знам какво да върша с нея…”
“Можеш ли да ми опишеш какво видя?”, запитвам щерка си и знам, че няма да ми отговори.
“Не мога”, тръска негативно глава дребното ми момиче.
“Мъртъв човек ли видя?”, запитвам.
“Да” , дава отговор щерка ми.
“Дете ли беше? ”, запитвам отново.
“Да” , дава отговор щерка ми.
“Не биваше да виждаш тези фотоси ”, съумявам да изрека.
“Не биваше да претърпявам тази война”, дава отговор детето ми.
От плещите и на двете ни падна голям товар.
Между езика и неговите благоприятни условия да придава форма, измерение, да оцветява, заглушава, закръгля, изпъква, да опростява и усложнява, да утешава и помирява, и това, което се случи и продължава да се случва тъкмо в този миг с доста живи (да, те към момента са живи) хора в толкоз доста градове и села в Украйна, е зейнала голяма бездна.
Думите са бледи, слаби, безпомощни, плоски, негодни. Те остават на повърхността, не предадат съвсем нищо. умите са толкоз надалеч от тази болежка, смут, боязън. От този вик, от миризмата, раздраната кожа, прясната кръв по асфалта. Засъхналата кръв.
Думите просто не съществуват толкоз безнадеждно оттатък границата, в която безсилен човек е малтретиран. Там, където човек е лишен от нежната си човешка същина, трансфорат във физиологически недостижими равнища на болежка и смут.
Всеки опит целият смут на мъртвите и измъчваните да бъде завършен в изречение наподобява даже изменнически. Патетично, едва омаловажаване на страданието им. Точно това съставлява думата " страдалчество " на фона на всеки дълбок момент. Тук няма общи знаменателни. Приблизително съизмерими може да са скръбта и отчаянието, остротата на съпричастността, отвращението и омразата, невъзможността даже да заплачеш, възбраната за облекчение на личната тъга.
Думите съществуват за ред, за модернизация и логичност измежду сложността и хаоса. И какви думи ще изберете, с цел да разберете хората от онази северна страна, с цел да ги опишете? Как да разберем мотивацията за причиняване на страдалчество на дете на няколко години? Какви интелектуални старания могат да бъдат положени, с цел да се откри логичност в болното, осъществено с извратено старание принуждение?
Тук. Точно тук се появява порива да спрете да виждате човешкото в тези хора. Те не могат да бъдат като нас. Човек не е кадърен да бъде подобен. А фактът, че те не са хора, изяснява необяснимото. И също по този начин оправдава новата ни свирепост, която избухна измежду болката.
Да видиш хора в тях, да видиш най-малко някакво, най-малко хипотетично роднинство със себе си - е прекомерно мъчно, отвратително.
Но не освобождава ли това съответни убийци, палачи, изнасилвачи от отговорност, в случай че ние се опитаме да се примирим с универсалното знание за неуспеха на човешката природа? Не обезценява ли това още веднъж и още веднъж тези, които крещяха, трепереха и кървяха доста дни? Не омаловажава ли живота им?
Имам един другар - Игор, притежател на обаятелен хотел в едно село в Карпатите. С експлоадирането на войната хотелът му се трансформира в безвъзмезден подслон за бягащите от войната. Сред тях е 10-годишният Игор от Буча. Момчето чака татко си, майка си, по-голямата си сестра да бъдат ранени в лечебни заведения от огнестрелни рани. орш и картофи с месо се сервират на Игор-младши в ресторанта на хотела. Момчето кима и с висок глас, смеейки се, споделя по какъв начин, събаряйки оградата, танк влезнал в двора им, по какъв начин баща мигновено ги закарал всички до колата, върху която преди този момент с алено е изписал " Деца ". И до момента в който се движели по улицата, на пътя лежали мъртви хора.
" Може ли още самун? ", пита Игор-младши, до момента в който споделя ужасяващата история.
Момчето разказваше по този начин, все едно приказва разпалено за футболен мач. Смееше се като дребен непрокопсаник. Всички знаем по какъв начин децата преразказват анимационни филми, видеоигри. А ние възрстните замръзнахме над чиниите си. Лицата ни се вкамениха в посока детенцето с лъжица в ръка и усмивка на разположение. По бузите ни се стекоха сълзи. Момчето не ги вижда. Продължи да споделя, да се смее. Поиска десерт.
Слабите, неубедителни, бледи думи не са задоволителни, с цел да опишат какво ни се случва в този момент. Толкова доста от всичко остава вечно без отговор, раздрано, неясно.
Но индивидът е доста повече от физиология и думи. Разклатен мост от език и сълзи води над бездната към страната, където не всичко може да бъде посочено и разбрано. От тази страна просто има сили да поносим непоносимото, да копнеем за изгубените, убитите и осакатените, да се грижим за слабите и да пазиме човешкото.
превод и редакция: Джесика Вълчева
Източник: frognews.bg
КОМЕНТАРИ