Автор: Боян Рашев, sustainability.bgБългария регистрира няколко поредни години на сравнително

Автор: Боян Рашев, sustainability.bg

България записва няколко следващи години на относително постоянен стопански напредък. Най-видимо е това към Пловдив, където изникнаха голям брой фабрики, произвеждащи главно машинни съставни елементи, в София, където хиляди квадратни метри офиси се изпълниха с младежи, работещи в IT компании и аутсорснати услуги на мултинационални компании и на всички места, където се изливат милиарди евросредства в инфраструктура или просто дотации. После процесът стартира да прелива и към другите градове и през днешния ден безработицата клони към нула – действително всеки кадърен човек може да си откри работа, в случай че желае. Създаде се чувството, че тези бизнеси образуват гръбнака на растежа и могат да доведат стопанската система ни до по този начин мечтаното равнене на приходите със междинните за Европейския съюз . И незабелязано доста хора започнаха не на смешка да настояват, че огромни предприятия с комини – от тези мръсните, които нормално асоциираме със социалистическата индустрия – не ни трябват . Можем умерено да си пишем код, обслужваме клиенти от Таити, сглобяваме всякакви джаджи и да усвояваме дотации. И по този начин да си живеем чисто и спретнато без непотребен тормоз.

Това е мит, който би трябвало в точния момент да бъде разбиван в главите, с цел да не бъде разрушен от действителната стопанска система в един предстоящ миг. Не ме разбирайте неправилно – аз съм извънредно удовлетворен, че доста нови бизнеси процъфтяват и дават самун на толкоз доста хора. Но като специалист по стабилно развиване съм задължен да предупредя: Това е краткотрайно събитие, чийто край бързо наближава!

За европарите мисля, че всичко е казано. Ефектите от корупцията и безсмислените вложения са ясни и няма да ги разясня тук. Те са дрога за стопанската система и дълготрайно единствено вредят.

По-интересен е въпросът с аутсорсинга и машиностроенето, които споделят няколко значими особености. Първо, те са тук главно заради съществуването на нископлатена работна ръка, която е и относително квалифицирана. Второ, в всеобщия случай те не създават краен потребителски артикул, а са единствено частица в световна верига. Трето, тези бизнеси нямат съвсем никаква директна връзка с останалата част от стопанската система ни – не разчитат на локални първични материали или артикули, нито създават нещо, което различен да трансформира в краен артикул в България. Разбира се, има и изключения от горните, само че те са малко.

Ефектите от тези три фактора въобще не са за подценяване. Най-очевидният е, че при настоящия бърз растеж на приходите и дефицит на търсещи работа в България напълно скоро първият фактор просто няма да работи. Това значи, че процесът на идване на нови вложители ще секне. Друго следствие е, че тези бизнеси могат да ни кажат „ Чао! “ във всеки един миг , когато нещо в България към този момент не ги устройва или пък намерят другаде по-евтино място за произвеждане. Не ги упреквам – това им е бизнес-моделът – просто го означавам като евентуално бъдеще с висока възможност. В всеобщия случай тези компании генерират извънредно ниска добавена стойност на ангажиран, а и не съставляват нито клиент, нито снабдител за други бизнеси в България, т.е. непреките резултати от наличието им са съвсем невидими за стопанската система . Нямат принос към акцизите, митата или концесионните заплащания, нито пък обичат да оставят значими облаги за облагане с корпоративен налог, т.е. бюджетът не вижда доста от тях .

Най-важният миг обаче е другаде. Бегъл взор към следващото издание на годишната ранглиста Капитал Топ 100 на най-големите компании в България ясно го демонстрира . С голяма отдалеченост на върха стоят безконечните Лукойл Нефтохим и Аурубис – с огромните си комини те вършат общи доходи от 5.8 и 5.5 милиарда лв., растеж от 3.3 милиарда по отношение на 2016 година и дял в износа на страната от над 20%. Само едногодишният растеж на тези две предприятия към този момент образува целия скок на Брутният вътрешен продукт на страната за 2017 година

Докато Лукойл внася всичката си суровина, Аурубис е в България, тъй като към 30% от концентрата идва от Асарел-Медет и Елаците-Мед. Те би трябвало да вършат доходи от към 1 милиарда лева общо. Отделно край тях оперира и ДПМ Челопеч с 400 млн. лева доходи. Това значи, че 4-те огромни компании в Средногорието имат общи доходи от към 7 милиарда лева Това е повече от приходите на всички компании в Топ 20 на машиностроенето и Топ 20 на IT и аутсорсинга взети дружно . А се генерират единствено от към 5000 непосредствено наети и още толкоз чиновници на фирми-доставчици и подизпълнители. Клъстер Средногорие прави доста повече доходи, добавена стойност, експорт и заплати на чиновник от всички блестящи офиси в София и предприятията в индустриалните зони на Пловдив . За страдание, Средногорието е надалеч от жълтите павета и малко хора тук си дават сметка за значимостта на съществуването му.

Добрата вест: Не е единствено Средногорието – добивната, металургичната и преработвателната промишленост на България порастват. Ако погледнем Капитал Топ 100 и отсеем единствено индустрията (без услуги и енергетика), ще забележим лист от огромни и растящи предприятия, които са надълбоко вкоренени в стопанската система ни. Астра Биоплант, София-Мед, КЦМ, Стомана-Индъстри, Солвей Соди, АДМ Амилум, Олива, Монди Стамболийски – всички тези предприятия преработват най-вече първични материали, добити или отгледани в България, и след това доставят на други български компании или непосредствено изнасят продукция на все по-висока стойност по целия свят. Това са същинските мотори на българската стопанска система, за които рядко четем или чуваме, макар че устоят цели райони. Това са капиталоемки и енергоемки производства, които не могат да бъдат преместени от през днешния ден за на следващия ден, а и мъчно виреят надалеч от суровинната си база. Те са тук, с цел да останат и да основават устойчива стойност за всички ни в дълготраен проект. Повечето в миналото в действителност са били доста неефективни и огромни замърсители, само че през днешния ден оперират на международно равнище и се подреждат измежду най-конкурентните и чисти производители в браншовете си.

Лошата вест: България интензивно задушава индустриалните си мотори. И тук не приказвам единствено за ликвидацията и несполучливата приватизация на остарели мини и предприятия като Кремиковци, ОЦК Кърджали и Химко Враца. По-скоро имам поради големите спънки, които среща всеки нов вложител в тежката промишленост в последните десетина години. Неосъзнаването на значимостта на този бизнес за страната и районите е отблъскващ проблем, тъй като води до някакъв нерационален боязън от тежката промишленост и отменяне с лека ръка на всяка самодейност. Колко новооткрити мини, металургични, хартиени или химически предприятия изникнаха в България през 21 век? Твърде елементарно се броят, а напъните за случването им са кански. И това макар че резултатите от сходни вложения са живителни за цели райони – първият нов рудник в новата ни история край Крумоград го демонстрира още по време на създаване. Примерите за пропуснати благоприятни условия са безчет – от неслучилите се изследвания за съществуване на шистов газ, които можеха да ни дадат лелеяната енергийна самостоятелност, през построяването на хидрометалургичен цех в Челопеч, който през днешния ден щеше да задържа доста повече от добавената стойност от добива на ДПМ в България, до плановете край Трън, Велинград и Генерал Тошево. И това са единствено най-известните образци, а те съставляват просто върха на айсберга от пропуснати изгоди.

Аутсорсингът скоро ще стартира да си потегля – няма по какъв начин да го задържим. От машиностроенето българската стопанска система може да има в действителност значими изгоди единствено при положение, че фирмите създават краен артикул тук. Неслучайно най-големите и печеливши играчи в този бранш са две държавни компании, за които ни е по-удобно да не приказваме – Арсенал и ВМЗ. Сещате се за какво. Чак на трето място идва Либхер, който въпреки всичко прави хладилници. Оттам нататък, най-големите са все производители на съставни елементи, които имат крещяща потребност от огромен автомобилостроител , който да ги закотви тук. Но към този момент това са единствено мечти…

Междувременно обаче, България разполага с запаси за развиване на тежка промишленост, които може и би трябвало да употребява, с цел да създадем положително качество на живот за себе си и такова бъдеще за нашите деца, което ние не получихме от родителите си.