Честит Ден на победата! 80 години по-късно кръвопролитието в Украйна отново отрови разума на Европа
Автор: Антон Желев
„ Честит Ден на успеха! Честита 80-а годишнина от успеха над нацизма в Европа от ръцете на съдружниците! “ Никога не съм си представял, че тези думи могат да звучат спорно.
За тези от нас, които пазят родовата памет на концентрационните лагери, татуираните числа и осакатените от снарядите тела, Денят на успеха е неподправено тържество, което означаваме със сълзи в очите – както се пее в едноименната ария.
И да, историческият подтекст не е без значение. Това че нации, делили една страна и един зложелател преди 80 години в този момент проливат кръвта си в екзистенциална война не може да бъде пренебрегнато. Макар и да потвърждава, че не успеха над нацизма, а разграничителните линии на Студената война са историческият пиедестал, върху който стъпва съвремието ни.
Малцина са хората обаче, които разсъждават оттатък първичните си страсти за войната в Украйна. Още по-малко са тези, за които това е преференциално. Политици построиха кариери, коментатори получиха самопризнание, пръкнаха се медии, от войната се вършат пари даже в YouTube и TikTok.
Спектакълът на кръвопролитието токсини разсъдъка на света, а парите и славата го довършиха.
Едно обаче остава необяснено в каламбура от страсти, користност и агитация. И то е моралната „ конвенционалност “ на насилието. Идеята, че 3 000 живота оправдават отнемането на други 4.5 милиона, само че не и че 3 000 жертви са съображение за няколкостотин хиляди. Идеята, че нападението над страна на 12 000 километра разстояние е битка за полезности, само че офанзивата против комшия е безмозъчна експанзия.
И най-много претенцията за морално предимство. Фиксацията върху парадиращата за етична, само че в действителност чисто егоистична структура, в която едно ликвидиране в далечна страна е заслужено, само че друго, в прилежаща страна, е безчовечие. Че когато си предизвикан по един метод, е задоволително да унищожаваш страна след страна, само че когато си предизвикан по различен, е безчовечие да отвърнеш.
Повечето хора избират да не се замислят за това, тъй като нравственият им компас прегаря. Далеч по-лесно е да избереш страна, без да поглеждаш повече обратно. Това е и най-голямата покруса на европейците. Ние нямаме избор в това по какъв начин да гледаме на войната в Украйна, тъй като сигурността ни зависи от една съответна страна, призвана, по стичане на събитията, да ни пази от друга. Това е разбираемо. Но и лицемерно да твърдим, че претекстовете ни са строго етични.
Оттук произтича и цялата дивашка агитация – невиждана от 80 години акция за „ мозъците и сърцата “ на западния свят, проведена от самите нас. От прозрения за бита на руснаците, през пристрастни разбори на фронта и тила, до най-висшите внушения за моралното владичество на нашите полезности по отношение на техните. За тези от нас, които се занимават професионално с агитация (пиар по Bernays), да внушаваме нереални хрумвания посредством рационални доводи и да възнасяме едни, до момента в който принизяваме други, е баналност – като ортодонт да вади зъби. Но това не значи, че ще отведем аудиториите си от вярната страна на историята. А единствено че сме си свършили работата.
Истината е, че Съединени американски щати и Русия са две страни на една монета. Европа може единствено безпомощно да гледа по какъв начин тя се върти към оста си, до момента в който изтласква въздуха на безчет страни, застанали на пътя на ориста им. Нека илюстрирам този обикновен за всеки почитател на реализма в политиката факт, трансформирал се в тема-табу на Стария континент по явни аргументи.
В Америка през 19 век, след епохи на завоювани от локалните индианци земи, дефинитивно се утвърждава идеологията на „ манифестираната орис “. Увереността на заселниците, че да завземат от ден на ден територии на запад е тяхно библейско право, дарено от Бога. Тази концепция е олицетворена брилянтно от Емануел Лойтце в неговата картина от 1861 година „ Империята поема на запад “.
Само пет години по-рано, под претекста на божествената отговорност за отбрана на православните християни, с неуспех приключва Кримската война и съветският политически и териториален подтик на запад. Осемдесет години по-рано пък дефинитивно завършва разширението на изток и преодоляването на Сибир от Руската империя.
Оттогава насам, двете империи поемат неминуем курс на конфликт, подбуден от споделената религия в съдбоносното им значение за човешката история.
И до момента в който за Вашингтон и Москва войната в Украйна не е нищо повече от следващата глава в тази сага, то за Европа тя се трансформира в екзистенциална рецесия.
През 2022 година разгласих, че тогавашният 9 май е последният Ден на Европа, тъй като Европейският съюз си затвори очите за войнстващия шовинизъм в Украйна и избра борбата пред мира. Напук на основополагащите си полезности за мир и плурализъм, за 3 години Брюксел не съумя да предложи нито едно свястно решение на спора.
80 години и 800 милиарда евро по-късно, равносметката е една объркана Европа, лутаща се сред феминизма и милитаризма с поглед към окопите на източния фронт.
Копнеехме за „ Pax Europaea “, а получихме още веднъж „ Europa, mater bellorum “.
