Автор: Анна Гурина, издателство Захаров“През целия си живот той изнася

Автор: Анна Гурина, издателство „ Захаров “

През целия си живот той изнася единствено два концерта във филхармонията. А в това време музиката му звучи в голям брой руски филми, някои от които трансформирали се в класика: „ Кратки срещи “, „ Дълго изпращане “, „ Мама се омъжи “, „ Чужди писма “, „ Двама капитани “... Най-неизвестният и най-бляскавият руски и съветски композитор. А съгласно доста музиканти – последният безспорен талант.

...Слабичка дрънкулка на момче или на старче, кафеви коси до раменете, плетена алена жилетка, облечена с копчетата откъм гърба, изхабен шлифер и небрежно килната встрани барета в цвят бордо. Този чудноват човек върви по „ Невски “, завива по „ Садовая “, скита из „ Моховая “ по улица „ Чайковски “, като от самото начало си мърмори нещо под носа и нетърпеливо размахва тънките си ръце, сходни на крила на горски дух. Преминава по Литийния мост и гледа дълготрайно „ Петропавловка “ на „ Смолни “. На Финландската гара се качва на електричката и отпътува за Комарово.

Друг път баретата му в цвят бордо е блестящо леке измежду боровете, а по-късно изчезва дребната къща. Кой е той? Композиторът, написал музиката за над 100 руски и съветски кино лентата. Любимецът на Рихтер и Шостакович. Гениалният вманиачен на Петербург - Олег Николаевич Каравайчук.

Този човек можеше да бъде взет за клошар, в случай че не беше одухотвореното му лице – лице на човек, който напълно е потънал в музиката, незабелязващ нищо и никого в близост. Носеше черни очила и говореше с фалцет.

Интересен спомен за него има Дмитрий Горчев, публицист и художник, член на Съюза на писателите в Санкт Петербург: „ Веднъж в Петербург се провежда церемониален концерт във връзка някаква значима дата – ден на града ли, или нещо друго. На концерта участва самата Валентина Ивановна и други забележителни хора. Съставът на изпълнителите на такива концерти не се беше сменял от дълги години: мускетарят Боярски с шапката, положителният лекар Розенбаум, къдравият композитор Корнелюк, старата, само че както постоянно добра Людмила Сенчина, както и безмъртната Едита Пиеха (понякога с внука си) и Едуард Хил. Изобщо, всичко налично.

И внезапно на сцената излиза композиторът Каравайчук... Ако можете да си визиите най-лошия темперамент, който може да съществува, характерът на композитора Каравайчук е още по-лош. Той живее в малко стайче, в което едвам се побира роялът. На този роял той яде, на него и спи. Когато го канят да свири някъде, той смъква от възглавницата единствената си в никакъв случай непрана калъфка, с цел да я постави на главата си по време на осъществяването.

Поканилият подобен човек на такова тържествено мероприятие евентуално е понесъл след това най-сурово и изцяло справедливо наказване. Това беше акт на най-чисто и неприкрито вредителство. При Сталин за сходни работи като цяло разстрелваха.

Та, излиза, значи, този композитор Кравайчук на микрофона и споделя с невъобразимо противния си дразнещ глас: „ Скъпи другари! Всичко, което слушахте тук, беше заплашителен отпадък. За тези, които мислят, че им се е счуло, ще повторя: бо-клук. А в този момент ще слушаме музика! “ И в мъртвешката тишина, в която даже Валентина Ивановна не изпищя, композиторът Каравайчук седна зад рояла, надяна калъфката на главата си и засвири нещо вълшебно... “

Олег Николаевич е роден на 27 декември 1927 година в Киев. Майка му е пианистка, татко му е цигулар. Бъдещият композитор чува първите акомпанименти още в люлката. И евентуално от този миг музиката остава в него вечно. Започва да композира още четиригодишен. Казва на татко си, че вътре в себе си чува музика, а татко му споделя: „ Ще станеш композитор “.

В началото на 30-те години фамилията идва в Ленинград. Бащата постъпва на работа в „ Ленфилм “. Петгодишният Олег е записан в музикалното учебно заведение, а на девет към този момент излиза със личната си творба „ Люлчина ария “ в Голямата зала на Московската консерватория.

После идват война, евакуация със фамилията в Ташкент и срещи, които, отвън всякакво подозрение, основават плодородна почва за неговия талант. Гледа великия Соломон Михоелс в „ Крал Лир “, а сцената, в която обезумелият Лир се бори с вятъра, става предобраз на последвалия негов живот.

След завръщането си в Ленинград, Кравайчук продължава занятията си в Консерваторията, само че скоро се разочарова от педагозите и престава да върви в часовете по пиано. „ Почнаха да ме режат, поправят. Разбрах, че това не подхожда на придвижванията на моите форми и си потеглих “. Разбрах, че съм самичък за себе си. Пушкин е бил прав, че същински абсолютният в изкуството не може да бъде академик. Защото този абсолют е безусловно единствен. Ако някой ще ме поучава, аз няма да мина нито по своя път, нито по неговия. “

Той се отхвърля от всички преподаватели, даже от великия Шостакович, който настойчиво го вика при себе си. Признава за собствен преподавател само Светослав Рихтер, който го разбирал във всеки такт.

„ При него съчинявах музика по заложените от него тематики. Даваше ми много страшни тематики – пробвай! Аз съчинявах, а той споделяше: „ Боже, великите композитори са мислели по пет години, а ти – незабавно... Даже от сън да те вдигнат, или даже от гроба, няма по какъв начин да е неприятно. “ Така ми споделяше, това бяха точните думи. “

Каравайчук композира постоянно на инструмента си, без никакво спиране, и едвам по-късно записва. „ Аз просто изсвирвам и изсвирвам за себе си. Не скалъпвам, незабавно върша цялото <...> Свиря, да вземем за пример, изначало някаква моя музика, по-късно влиза Чайковски, по-късно Вагнер, само че никой не ги разпознава, тъй като това е мелодия от небесата. Оправяш се с три глави, живееш по едно и също време като триглав човек. Това е същинска приказка! “

Всичко човешко му е непознато. Никой не го е виждал да яде, да пие. Живее в самотност. Нарича себе си последния девственик в Русия. Няма нито тв приемник, нито радио, нито телефон. Той се е освободил от обич, семейство, пари, кариера. Важна му е единствено празнотата. Великата празнина, от която се ражда музиката. Но от време на време на това постоянно момче му се прищява да живее като всички хора. Разбира се, в неговата си тоналност. И евентуално поради това животът му е обкръжен от истории, коя от коя по-фантастични.

Седемгодишен той извършва на концерт сонатата си „ В възхвала на Сталин “. Присъстващият на концерта Вожд на народите е разчувствуван, погалва момченцето по главата и му подарява бял роял. Роялът е доставен с камион надали не персонално от Калинин.

На приемните изпити в Консерваторията Каравайчук извършва лично съчинение, представяйки го за Бах, а комисията не се усъмнява. На дипломните концерти отхвърля въобще да свири, тъй като не му харесват „ лицата на слушателите “. Естествено, недолюбват го, въпреки че по-скоро просто му завиждат.

„ Постъпих във филхармонията на стаж като диригент. Трябваше да ръководя Петата симфония на Бетовен. И се приближавам към Мравински: „ Евгений Александрович, вярно ли вземам такт? “, и демонстрирам с ръка. Евгений Александрович подскача, сяда на фотьойла и споделя: „ Щом така чувстваш ритъма, целият ти живот е прахосан. “ На идващия ден музикантите ми споделиха: „ Тебе те махнаха от листата за банкет. “ Какво направи той? Отне ме от хората, които щяха да имат опция да ме слушат. Аз нищо не изгубих. Написах доста неща. Ами публиката? Ами времето? Помислете, какво направихте? Лишихте се от мен! И какво, по-добре ли стана? “

За абсолютния талант признанието на публиката не е значимо. За такива като Каравайчук не е хубаво да са известни. Те са отвън времето, отвън пространството, те живеят със самата същина на творчеството. И е добре, в случай че се откри проводник, който да запознае света с гения. Такъв проводник за Каравайчук става Агния Барто.

В началото на 50-те години Барто написва сюжета за кино лентата „ Альоша Птицин построява характера си “. Бащата на Каравайчук, който е музикален редактор в „ Ленфилм “, споделя на сина си, че „ Барто е взискателна бабка, която бракува композиторите един след различен “. Олег Николаевич сяда на рояла и незабавно съчинява музика по стихотворението „ Ние сме московчани, ние сме млади московчани “. Бащата намира адреса на Барто и още на идващия ден Каравайчук звъни на вратата на москорския ѝ апартамент.

Барто доста харесва музиката и незабавно се обажда в Ленинград с искане Каравайчук да бъде утвърден. Но шефът на „ Ленфилм “ изрично ѝ отхвърля. В последна сметка се спогаждат за шеф, който да го управлява. Барто пита Каравайчук с кого от композиторите желае да работи и той показва Моисей Вайнберг. От този ден музиката на Каравайчук стартира своя живот в киното.

От 1953 година и до края на 1990-те години той написва музиката за близо 150 документални и игрални филми. „ Двама капитани “, „ Мама се омъжи “, „ Черната кокошка “, „ Разораната целина “, „ Градът на майсторите “, „ Дълго изпращане “, „ Драма от отминал живот “, „ Чужди писма “, „ Женитба “, „ Принцът и просякът “... Работи с Иля Авербах, Александър Иванов, Виталий Мелников, Кира Муратова, Сергей Параджанов, Пьотр Тодоровски, Йосиф Хейфиц, Василий Шукшин... Пише музика към спектакли на Ефрос, Голиков и Могучий.

Музиковедът Наталия Рябчикова споделя за него: „ Олег Каравайчук е един от малцината композитори, чиято кариера покрива другите стадии на руското кино. От късната сталинска кинематография до постсъветската. И това са изцяло разнообразни интервали “.

А артистът, музикант и диригент Марк Пекарски счита, че „ Каравайчук е вманиачен талант. Което в действителност е едно и също. Той може да озвучи зимата, лятото, положението на душата и всичко друго, тъй като има изумително чувство за звука. “

В последните му години Олег Николаевич можеше да бъде чут в музея на Бродски, където доста рядко даваше концерти-импровизации. Публиката седеше като хипнотизирана, без да смъква очи от момчето-старец с калъфката на главата. Той можеше да свири лежащ на стола или на рояла. Можеше да свири с калъфката на главата. Свиреше повърхностно, неравно, някак безредно удряше клавишите със слабите си ръце, само че всякога се случваше някакво знамение. А от време на време сваляше калъфката от главата си и говореше с висок и тъничък глас, помагайки си с красиво ръкомахане на тънките си ръце: „ Аз не излизам от отчаянието. Свикнал съм с него. Такова обезсърчение, каквото даже не можете да си визиите. И с изключение на хора като мен, не мисля, че някой различен познаава такова обезсърчение. Може би аз съм единственият в нашата вселена. Добре ми е, когато се прибера в колибата си, залостя се, не пущам никого да влиза, сядам и композирам. Това е. Повече от това не ми би трябвало. Затова отчаянието е всичко за мен ".

Той е единственият, на който шефът на Ермитажа Пиотровски разрешава да свири на рояла на Николай II. Роялът бе хубав, изписан, само че изцяло смутен. Олег Николаевич повърхностно отпусна ръцете си върху клавишите, и роялът се преобрази. В залата влетя стихията на музиката. Концертът продължи шест часа. Без спиране. Нито един фен не си излезе.

Олег Николаевич умря на 13 юни 2016 година. Погребан е в гробището на Комарово. Много музиканти плачеха и споделяха: „ Отиде си последният талант. Свърши една ера. “ Местните поданици въздишаха: „ Без него Комарово към този момент не е същото. “ Но градският вманиачен лежеше в гроба с усмивка на разположение. Беше отишъл в щастието, във безконечната приятност на музиката.

Талантливият човек е този, който има мъничко повече от другите. Но кой е геният? Този, който твори, разрушавайки каноните. Който композира, без да се подчинява на времето. Когато чувам музиката на Каравайчук, ми се коства, че чувам нещо широко, галактическо, коства ми се, че чувам живота на Вселената.

Превод за " Гласове " Екатерина Грънчарова