Вартоломей узурпира власт и анексира територии
Автокефалия може да даде единствено висшата църковна власт – вселенското епископство, т.е. Вселенските събори
Църковната обстановка в Украйна е мъчителна от години. Бидейки под юрисдикцията на Руската православна черква още от XVII в., с независимостта на Украйна се ускорява и стремежът към църковна автономия у част от клира и обществеността. Държавните управляващи интензивно се намесват в църковните каузи за отделяне тази територия от московската патриаршия.
За да отговори на естествения ентусиазъм към църковна самостоятелност, съветската черква още през 1990 година дава необятно самоуправление, епископският събор в Украйна независимо избира предстоятел, благославян от съветския патриарх. Това не удовлетворява настояванията за автокефалия и поражда украинският църковен ерес. През последните две десетилетия от единството на вселенската черква се отделят две църковни йерархии – Украинска православна църква-Киевски патриархат и Украинска автокефална православна черква. Разколниците с поддръжката на светската власт принудително завземат храмове и манастири от каноничната черква.
На 12 октомври 2018 година уики-активист трескаво добави англоезичната публикация в Уикипедия – към листата на автокефалните църкви е прибавена Украинската православна църква-Киевски патриархат. Тази вест шества из медии, тиражира се безрезервно, а Порошенко гръмко разгласи, че са скъсали ярема на „ третия Рим “, тоест Москва. Фалшиви вести!
Първо, архиереите във Фенер не са дали автокефалия. Все още. В обобщение, решенията са следните: пристъпват към осъществяване на свое по-раншно решение за бъдещо даване на автокефалия на украинската черква. Пътят, по който считат да го създадат, е да открият ставропигия в Киев, т.е. подворие под юрисдикцията на Константинополската патриаршия. После да спомагат за обединяване на двете разцепнически църковни йерархии в Украйна и ги афишират едностранно за „ канонични “. И най-после, да ги консолидира по опция с каноничната Украинска православна църква-Московски партиархат, или мощно да ограничи наличието й в Украйна. Ако това е невероятно, да „ дарува “ автокефалия на обединените разцепнически църкви. И още, Константинополската патриаршия „ обезсилва “ томосите, които е издала през 1686 година, с които Киевската митрополия минава под юрисдикцията на Московския патриархат и по този начин Вартоломей си създава мнимо канонично съображение да даде автокефалия.
Вторият въпрос обаче е имат ли тези решения основа в каноничното право или са узурпиране на управителна власт и анексиране на приет диоцез на друга поместна черква. Вън от подозрение е, че Вартоломей жестоко нарушава каноничното право, приписвайки си права, които няма. А правилото „ никой не може да трансферира другимо повече права, в сравнение с самичък има “ е юридическа и канонична аксиома.
Константинополската патриаршия, самонаименовала се и „ вселенска “, е поместна автокефална православна черква. На Втория космополитен събор от 381 година на нейния предстоятел е даден статус на „ втори по чест “ след римския (правило 3), а на Халкидонския събор от 451 година е въздигната в патриаршия. След огромната схизма от 1054 година константинополският патриарх заема първото място в диптиха на православната черква. Това състезание по чест обаче не носи никаква канонична или управителна власт отвън диоцеза на константинополската черква. То е братолюбиво ценене в църковния протокол на историческата роля на Константинополската патриаршия, която заради местоположението си в столичния Константинопол, е изпълнявала и някои естествени функционалности да посредничи сред останалите поместни църкви в империята и владетеля. Тези утилитарни функционалности имат своето проявяване и в Османската империя, когато султаните са третирали константинополския патриарх като етнарх, т.е. представител на православното население.
Константинополската черква от няколко десетилетия обаче предявява искания за господство и за изключителна пълномощия върху православната диаспора – т.е. върху популацията отвън диоцезите на поместните църкви в Съединени американски щати, Канада и прочие Претенциите са и за управителна власт във връзка с даването на автокефалия и църковното съдопроизводство – във Фенер считат, че имат канонични учредения да се произнасят с дефинитивна мощ по тъжби на предстоятели на други поместни църкви.
Вярно ли е това? Категорично не! И неслучайно никоя поместна черква не признава тези искания. Властта в православната черква се подчинява на непроменяеми догматически правила. Телеграфно предадени те са: глава на Църквата е Иисус Христос, не негов земен „ наместник “, т.е. няма „ православен папа “; висшата власт в земната Църква е съборна – на целокупното епископство, а не еднолична; вселенската черква се гради на териториален принцип и се съставлява от поместни църкви, които са самоуправляеми и имат цялостна пълномощия в приетата им територия (диоцез), а между тях са изцяло равнопоставени. Своите искания върху диаспората Вартоломей се пробва да обоснове по предписание 28 от Халкидонския събор, което обрисува юрисдикцията на Константинополската патриаршия (областите Понтийска, Тракийска и Азийска) и също така „ другоплеменни от поменатите диоцези “. Видно е обаче, че текстът е експлицитен и категоричен – „ другоплеменни “, само че в рамките на константинополската черква, а не вън от тях. Що се отнася до мнимите права, които Вартоломей се пробва да си присвои във връзка с апелациите на йерарси от други поместни църкви, базирайки се на 9-о и 17-о предписание на Халкидонския събор, то вярното им тълкувание е обещано още от огромния канонист Йоан Зонара – става дума единствено за „ тези епископи, които са под негова власт “. Константинополската патриаршия е нищо повече от една от автокефалните поместни църкви – има власт единствено в своя диоцез и на никое място другаде.
Да дава автокефалия може единствено висшата църковна власт – вселенското епископство, т.е. Вселенските събори. Поради дългия интервал, в който не е свикван подобен събор, църковната процедура е възприела, че съборното начало се осъществя по този начин: когато от една църква-майка се отделя друга, то първият акт на самопризнание би трябвало да е от църквата-майка, а след това от останалите поместни църкви. Никой, в това число константинополската патриаршия не може да „ нахлува “ в територията на друга поместна черква и да „ признава “ едностранно автокефалия, която не е приета от църквата-майка. Автокефалия не може и да се самообявава без единодушието на църквата-майка, с изключение на когато самата църква-майка е изпаднала в разкол (15-то предписание на Двукратния събор) – по този начин канонично е самообявена и след това приета от останалите автокефалията на Московската патриаршия след изпадането на върхушката от константинополската черква в еретическите отклонения на Фераро-Флорентинската уния през ХV в.
За да заобиколи тези канонични положения, по украинския проблем Вартоломей анулира двата томоса от 1686 година С тях съветският патриарх придобива управителната власт в тази киевската епарпия, в това число определянето на нейния архиерей. Това е същността на църковната пълномощия в нейната цялост. Посоченото в тези томоси поменуване на константинополския патриарх от киевския митрополит не е напътствие за краткотраен темперамент на трансферираната пълномощия, а има алегорично значение. Това състояние работи към този момент епохи. Твърденията на Фенер, че може да „ обезсили “ действието му, са неоснователни – смяната в юрисдикцията на една епархия, която е траяла повече от 30 години без възражения се закрепва дефинитивно (правило 17, IV Вселенски събор). За да стане е нужно общо единодушие на двете поместни църкви. С други думи, Вартоломей узурпира власт. Нещо повече, с концепцията си, че може едностранно да разгласи автокефална украинска черква при съществуването на настояща канонична поместна черква на същата територия, той нарушава и правила 8 и 12 от Първия и Четвъртия космополитен събор, които не разрешават да има повече от един митрополит в една и съща епархия.
Същата противоканонична интервенция се приготвя и за схизматичната македонска черква. За да придаде привидна каноничност на своите действия, Вартоломей внушава на скопския синод да узурпира историческото минало на Охридската архиепископия и на античната поместна Първа Юстиниана, чиято църква-майка е била Константинополската патриаршия. А щом в миналото е била такава, значи може през днешния ден едностранно да разгласи автокефалия, умуват във Фенер.
И в двата случая – Украина и Македония – каноничният път към автокефалия е единствено един: единодушие и от църквата-майка и самопризнание от останалите. С едностранните си акции Вартоломей нанася тежък удар върху единството и съборното ръководство на Светото Православие. Зад дейностите му прозират властови мераци и геополитически сметки. Но и едните, и другите, са противоцърковни, а това значи и противохристиянски.
Църковната обстановка в Украйна е мъчителна от години. Бидейки под юрисдикцията на Руската православна черква още от XVII в., с независимостта на Украйна се ускорява и стремежът към църковна автономия у част от клира и обществеността. Държавните управляващи интензивно се намесват в църковните каузи за отделяне тази територия от московската патриаршия.
За да отговори на естествения ентусиазъм към църковна самостоятелност, съветската черква още през 1990 година дава необятно самоуправление, епископският събор в Украйна независимо избира предстоятел, благославян от съветския патриарх. Това не удовлетворява настояванията за автокефалия и поражда украинският църковен ерес. През последните две десетилетия от единството на вселенската черква се отделят две църковни йерархии – Украинска православна църква-Киевски патриархат и Украинска автокефална православна черква. Разколниците с поддръжката на светската власт принудително завземат храмове и манастири от каноничната черква.
На 12 октомври 2018 година уики-активист трескаво добави англоезичната публикация в Уикипедия – към листата на автокефалните църкви е прибавена Украинската православна църква-Киевски патриархат. Тази вест шества из медии, тиражира се безрезервно, а Порошенко гръмко разгласи, че са скъсали ярема на „ третия Рим “, тоест Москва. Фалшиви вести!
Първо, архиереите във Фенер не са дали автокефалия. Все още. В обобщение, решенията са следните: пристъпват към осъществяване на свое по-раншно решение за бъдещо даване на автокефалия на украинската черква. Пътят, по който считат да го създадат, е да открият ставропигия в Киев, т.е. подворие под юрисдикцията на Константинополската патриаршия. После да спомагат за обединяване на двете разцепнически църковни йерархии в Украйна и ги афишират едностранно за „ канонични “. И най-после, да ги консолидира по опция с каноничната Украинска православна църква-Московски партиархат, или мощно да ограничи наличието й в Украйна. Ако това е невероятно, да „ дарува “ автокефалия на обединените разцепнически църкви. И още, Константинополската патриаршия „ обезсилва “ томосите, които е издала през 1686 година, с които Киевската митрополия минава под юрисдикцията на Московския патриархат и по този начин Вартоломей си създава мнимо канонично съображение да даде автокефалия.
Вторият въпрос обаче е имат ли тези решения основа в каноничното право или са узурпиране на управителна власт и анексиране на приет диоцез на друга поместна черква. Вън от подозрение е, че Вартоломей жестоко нарушава каноничното право, приписвайки си права, които няма. А правилото „ никой не може да трансферира другимо повече права, в сравнение с самичък има “ е юридическа и канонична аксиома.
Константинополската патриаршия, самонаименовала се и „ вселенска “, е поместна автокефална православна черква. На Втория космополитен събор от 381 година на нейния предстоятел е даден статус на „ втори по чест “ след римския (правило 3), а на Халкидонския събор от 451 година е въздигната в патриаршия. След огромната схизма от 1054 година константинополският патриарх заема първото място в диптиха на православната черква. Това състезание по чест обаче не носи никаква канонична или управителна власт отвън диоцеза на константинополската черква. То е братолюбиво ценене в църковния протокол на историческата роля на Константинополската патриаршия, която заради местоположението си в столичния Константинопол, е изпълнявала и някои естествени функционалности да посредничи сред останалите поместни църкви в империята и владетеля. Тези утилитарни функционалности имат своето проявяване и в Османската империя, когато султаните са третирали константинополския патриарх като етнарх, т.е. представител на православното население.
Константинополската черква от няколко десетилетия обаче предявява искания за господство и за изключителна пълномощия върху православната диаспора – т.е. върху популацията отвън диоцезите на поместните църкви в Съединени американски щати, Канада и прочие Претенциите са и за управителна власт във връзка с даването на автокефалия и църковното съдопроизводство – във Фенер считат, че имат канонични учредения да се произнасят с дефинитивна мощ по тъжби на предстоятели на други поместни църкви.
Вярно ли е това? Категорично не! И неслучайно никоя поместна черква не признава тези искания. Властта в православната черква се подчинява на непроменяеми догматически правила. Телеграфно предадени те са: глава на Църквата е Иисус Христос, не негов земен „ наместник “, т.е. няма „ православен папа “; висшата власт в земната Църква е съборна – на целокупното епископство, а не еднолична; вселенската черква се гради на териториален принцип и се съставлява от поместни църкви, които са самоуправляеми и имат цялостна пълномощия в приетата им територия (диоцез), а между тях са изцяло равнопоставени. Своите искания върху диаспората Вартоломей се пробва да обоснове по предписание 28 от Халкидонския събор, което обрисува юрисдикцията на Константинополската патриаршия (областите Понтийска, Тракийска и Азийска) и също така „ другоплеменни от поменатите диоцези “. Видно е обаче, че текстът е експлицитен и категоричен – „ другоплеменни “, само че в рамките на константинополската черква, а не вън от тях. Що се отнася до мнимите права, които Вартоломей се пробва да си присвои във връзка с апелациите на йерарси от други поместни църкви, базирайки се на 9-о и 17-о предписание на Халкидонския събор, то вярното им тълкувание е обещано още от огромния канонист Йоан Зонара – става дума единствено за „ тези епископи, които са под негова власт “. Константинополската патриаршия е нищо повече от една от автокефалните поместни църкви – има власт единствено в своя диоцез и на никое място другаде.
Да дава автокефалия може единствено висшата църковна власт – вселенското епископство, т.е. Вселенските събори. Поради дългия интервал, в който не е свикван подобен събор, църковната процедура е възприела, че съборното начало се осъществя по този начин: когато от една църква-майка се отделя друга, то първият акт на самопризнание би трябвало да е от църквата-майка, а след това от останалите поместни църкви. Никой, в това число константинополската патриаршия не може да „ нахлува “ в територията на друга поместна черква и да „ признава “ едностранно автокефалия, която не е приета от църквата-майка. Автокефалия не може и да се самообявава без единодушието на църквата-майка, с изключение на когато самата църква-майка е изпаднала в разкол (15-то предписание на Двукратния събор) – по този начин канонично е самообявена и след това приета от останалите автокефалията на Московската патриаршия след изпадането на върхушката от константинополската черква в еретическите отклонения на Фераро-Флорентинската уния през ХV в.
За да заобиколи тези канонични положения, по украинския проблем Вартоломей анулира двата томоса от 1686 година С тях съветският патриарх придобива управителната власт в тази киевската епарпия, в това число определянето на нейния архиерей. Това е същността на църковната пълномощия в нейната цялост. Посоченото в тези томоси поменуване на константинополския патриарх от киевския митрополит не е напътствие за краткотраен темперамент на трансферираната пълномощия, а има алегорично значение. Това състояние работи към този момент епохи. Твърденията на Фенер, че може да „ обезсили “ действието му, са неоснователни – смяната в юрисдикцията на една епархия, която е траяла повече от 30 години без възражения се закрепва дефинитивно (правило 17, IV Вселенски събор). За да стане е нужно общо единодушие на двете поместни църкви. С други думи, Вартоломей узурпира власт. Нещо повече, с концепцията си, че може едностранно да разгласи автокефална украинска черква при съществуването на настояща канонична поместна черква на същата територия, той нарушава и правила 8 и 12 от Първия и Четвъртия космополитен събор, които не разрешават да има повече от един митрополит в една и съща епархия.
Същата противоканонична интервенция се приготвя и за схизматичната македонска черква. За да придаде привидна каноничност на своите действия, Вартоломей внушава на скопския синод да узурпира историческото минало на Охридската архиепископия и на античната поместна Първа Юстиниана, чиято църква-майка е била Константинополската патриаршия. А щом в миналото е била такава, значи може през днешния ден едностранно да разгласи автокефалия, умуват във Фенер.
И в двата случая – Украина и Македония – каноничният път към автокефалия е единствено един: единодушие и от църквата-майка и самопризнание от останалите. С едностранните си акции Вартоломей нанася тежък удар върху единството и съборното ръководство на Светото Православие. Зад дейностите му прозират властови мераци и геополитически сметки. Но и едните, и другите, са противоцърковни, а това значи и противохристиянски.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ