Мирела Костадинова: Четири поколения старозагорци наричат Атанас Иванов - „нашият учител“
Атанас Иванов е един от най-популярните учители преди Освобождението, посветил дните си за образованието на българите. Научил е стотици деца да четат и да пишат. Той е един от тези, които от сърце се занимават с националното дело и вярвал, че не хаби на вятъра напъните си.
Учителствал е 40 години във взаимното основно и девическото учебно заведение в родния си град Стара Згора. Преподавал е български език, граматика, история и землеописание.Учил е децата и на човешко държание – какво е положително и зло, дал им е очи за света. Няколко генерации старозагорци се образоват при него и получават образование.
Първи е въвел белланкастерската метода през 1881 година Строг, придирчив, пореден в работата, той даже поступвал палавниците, само че всички в града го наричали „ нашият преподавател “. Сред многото му ученици е и Васил Левски.
Живее в годините на кърджалии, тежки налози и ангарии и времето на „ огромното чумаво “, когато заболяването върлува из покрайнините, а фамилията му, с цел да се избави остава в село Ахиево (днес Бъдеще).
Баща му имал няколко ниви, които обработвал и ходел по околните села да продава кърпи до момента в който заболяването отшуми и се завърнат в Стара Загора.
„ По това време се появиха манафите, наречени делибашии, които не бяха друго с изключение на преобразени кърджалии; те носеха дълги до ½ критерий калпаци, ходеха от село на село да се хранят и грабят, какво улучат. Когато си отиваха от някоя къща, те земаха санкция за туй, гдето са ги нахранили – зъбно право (диш хакъ). Как теглеха дамите, момите и младите девойки, по какъв начин бягаха и се криеха, догде се махнеха от селото им; какъв брой пердах и ругатни претърпяха техните родители: всичко туй не можете си показа, а перото не може да облече в прилична форма и ви го заяви “, написа той в автобиографията си.
После продължава описа си по какъв начин ставал стража на родителите си. „ Баба ми ме качваше на една круша и ми думаше: „ Гледай, пиленце, в близост, щом чуеш да тумкат тюмбелеци и видиш манафски шайки, да ми кажеш, синко! Само гледай по-скоро да слезеш, с цел да бягаме в Молнова чифлик “. Тоя чифлик беше огромна доброта за селото ни. Той беше обкръжен околовръз с яки зидове, имаше към 30 стаи и няколко високи кули с мазгали, а в кулите бяха приготвени всеки път пушки за защита. Щом се приблежаваха делибашиите, начаса се привикваха дамите и децата в чифлика и се затваряха вратите му. “
Мъжете, във време на заплаха се изкачвали на кулите с пушки и стреляли до момента в който пропъдят делибашиите.
Баща му имал надълбоко почитание към знанието. Щом позамогнал изпратил двамата си сина Атанас и Христо да учат при даскалите Симо и Михо Христови, да се научат да четат псалтир и наустница, името си върху книга да могат да напишат, та да подхванат след това и поминък. Христо ходил няколко месеца и скоро самичък решил нещата – главил се чирак при някакъв сапунджия. Атанас траял с книгите при кожухаря даскал Петър Разпопов. Учил се на панихида и да написа аз-буки-веди-глаголи. После учил и в килията на поп Христо при църквата „ Св. Богородица “ – деятел, наустница и броене. Но сладостта от познанието усетил при светогорския духовник Данаил, който преподавал по „ Рибния буквар “.
„ Какво знамение, читателю, когато усетих един ден, че мога свободно към този момент да прочитам на матерния си език, че мога да пиша на книга, че мога да считам с 4-те дейности! “ Поп Христо го набил един път, тъй като се качил на тавана на черквата, с цел да си вземе дебели книги, с цел да облече с тях учебниците си. „ Тия дебели книги, на които съм тогаз толкова малко значение отдал, бяха остарели ръкописи на дебели книги и кожи (пергамент) - драгоценна българска старост! “
В спомените си Атанас Иванов споделя за учебния ред от това време. „ Като додехме в школото, насядвахме кой гдето завърнеше на голата земя, а калфата (надзирател) - един по-напреднал възпитаник – ни нагледваше догде дойдеше учителят. Той дохождаше, когато щеше, сядаше на дървения си елементарен стол; в случай че дойдеше по-рано, кажеше ни да мълчим и захващаше да си шие нещо – нормално тогавашните учители бяха и терзии, а в случай че е късно, тогаз на часа захващаше да ни вика един по един, с цел да „ алакса “ (промени урока); в никакъв случай обаче не изпитваше самичък всинца ни, а изключително когато бързаше да си свърши терзийската работа, та калфите изпитваха останалите възпитаници, само че по какъв начин сляпо и на две, на три! Учителят сред туй ни смълчаваше със звука „ сссус “ и най-подир попитваше калфите трансформираха ли ни уроците. Всякой от читателите може да си показа какви хлапашки интриги се вътяха при казването на урока пред калфите! След уроците идваха наказванията за дребни и огромни неточности, показани от калфите. Правото за наказване принадлежеше единствено на учителите. За дребни погрешки биеха ни по ръцете или по краката с пръчки; за огромни обаче ни стягаха краката във фалаги и учителят биеше, колкото щеше; от време на време ни караха да стоиме прави, като ни туряха под брадата на два края изострена съчка: в миналото ни караха да стоим на един крайник или обесваха на врата ни конска торба, цялостна с камъни “.
Баща му не можал да го придума да се хване със поминък, въпреки, че Атанас стоял няколко години при брат си, с цел да учи сапунджийство. Отворил учебно заведение в квартал Акарджа, наел там къща. Струвало му много старания, с цел да завоюва възпитаници, които разделил на по-възрастни и по-млади. Обучавал ги в четене, писане и броене. Изглежда, че не бил удовлетворен от себе си.
В Стара Загора се чул слух за новото Габровско учебно заведение и Неофит Рилски, който преподавал там по Ланкастерската метода. И Атанас Илиев взема решение още веднъж да стане възпитаник. Помолил родителите си да му дадат позволение да отиде в Габрово. Изчакал да прилючи образователната година, благодарил на църковните настоятели, оставил да го замества най-хубавият възпитаник. Нарамил торба и минал Балкана. Пристигнал в Габрово и отишъл да се показа пред новия си даскал Неофит. „ Той се зарадва и ме одобри благосклонно. Като му се дадох обещание, че ще бъда непрекъснат, работлив и преклонен възпитаник, сподели ми: „ Блажено дело еже избрал есù, аще совершиши “.
После ме благослави за добър триумф и записа в първи клас “. Като преподавател Неофит е неуморен в работата си в учебното заведение отдаден на единствената си задача – да пробужда народа си. Атанас Илиев написа, че даже в дома си работел над речници и събирал материали за езика ни. Но и в този град избухва чума и даскал Неофит отпътувал за Цариград. Учениците му се разпръсват. Атанас Илиев нямало какво да стори, не му се прибирало обратно към Стара Загораи. Запътил се за Свищов в учебното заведение на Христаки Павлович, с цел да продължи започнатото. После учи гръцки и български език при Емануил Васкидович. Подгонен още веднъж от чумата отпътувал за Букурещ в елиногръцкото учебно заведение на Митилений. Станал част от курса по гръцки език и остаряла литература, реторика, история, аритметика, всеобща история.
Брятя Мустакови, известни търговци му предложили да го изпратят да учи в Одеса или при Неофит Рилски, който към този момент е в Копривщица. Атанас Иванов взема решение да се върне в България при положителния Неофит в Копривщенското учебно заведение, а от там в Стара Загора, където да приложи наученото. Така и станало.
Старозагорци усещали накъде вървят работите – килийните учебни заведения западали, ставали непознати на времето. Затова пък в елиногръцките имало доста възпитаници, насърчавани от гръцкия митрополит в Търново.
Александър Екзарх тогава изрекъл: „ Какво има още да се чака, време е да се прави учебно заведение като Габровското “. Първенците на Ст. Загора знаели, че единствено един може да го стори – Атанас Иванов. Решаващата дума била на Ал. Екзарх, който поискал да се срещне с Иванов. „ Разказах му де и що съм учил. Помня като през днешния ден, че добре устоях на непредвидения изпит, на който ме подложи непознатият ми до в този момент господин. Преведах му на български език гръцката дума „ калиермени “ (добре обработена земя), „ филипонос “ (трудолюбив) и няколко оферти. И на български език му спрегнах няколко глагола “.
На 1 март 1841 година отваря порти първото светско взаимно учебно заведение в Ст. Загора. Даскал Атанас е асистент – преподавател. Той няколко пъти се среща с Неофит, с цел да получи взаимни таблици, нови книги и учебници. Признанието пристигнало, когато и в други махали поискали да си уредят учебно заведение като Светиниколското, както го наричали старозагорци.
Взаимни учебни заведения отварят в махалата „ Акарджа “, „ Свети Димитър “ и в „ Св. Троица “. Него оставили с към 150 ученика. Имал собствен асистент.
В южния град се повдигнал въпроса и за основаване на Класно мъжко учебно заведение. Първенците търсели поддръжката и препоръките на Александър Екзарх в Цариград.
Училището на даскал Атанас става основа за новото школо. За основен преподавател Ал. Екзарх изпратил младия Константин Ранов, френски ученик. Всички били единомислещи, че асистент би трябвало да му бъде даскал Атанас. Класното мъжко учебно заведение нарекли по-късно „ фабрика за учители “ и получава висока оценка за ролята си във възрожденската култура. В него преподават доста учители, измежду тях и Петко Р. Славейков. Повечето идвали за година, две и си тръгвали, само че даскал Атанас оставал постоянно на мястото си. За него към този момент четири генерации старозагорци от една фамилия можели да изрекат „ нашият преподавател “.
Работи и като „ нагледник “ на всички старозагорски учебни заведения и шеф на девическия интернат, занимава се и с читалищна работа. Двамата му синове Васил и Мирчо Атанасови наследяват специалността на татко си.
След Освобождението напуща школото. Тогава написа и издава мемоарната си книга „ Чърти из животът и мемоари на Атанас Иванов, бивший преподавател в Стара Загора “. Родолюбецът споделя за претърпяното през робството, за античните митове и бележити персони, за стореното от него в разбуждане на националната свяст. Със старческата си ръка е изписал: „ На младежта обричам скромния си трудец “. „ Ние старите, които преживяхме злините на тежкото иго и бяхме очевидци на доста горчиви сълзи, сме длъжни да предадем на младото потомство тежките и болестни възпоменания на едно минало, цялостно с горчивини, с цел да се поучат с туй за цената на свободата “. Какво сме научили от възрожденските учители, същински безсребърници по пътя на просветата, приказва красноречиво актуалното ни обучение.
Възрожденският преподавател си отива от света през 1897 година, на 87 години. Негов изящен маслен портрет може да се види в музея в Стара Загора. На него е изобразен като достоен човек с проницателни очи и непоколебим взор. Картината е рисувана, когато той е възрастен - с побеляла коса и брада. До него се вижда купчина книги, подредени една върху друга. От портрета Атанас Иванов като че ли изрича думите на един различен наш възрожденец Петко Р. Славейков: „ Учителите държат бъдещето на народа си “.
Учителствал е 40 години във взаимното основно и девическото учебно заведение в родния си град Стара Згора. Преподавал е български език, граматика, история и землеописание.Учил е децата и на човешко държание – какво е положително и зло, дал им е очи за света. Няколко генерации старозагорци се образоват при него и получават образование.
Първи е въвел белланкастерската метода през 1881 година Строг, придирчив, пореден в работата, той даже поступвал палавниците, само че всички в града го наричали „ нашият преподавател “. Сред многото му ученици е и Васил Левски.
Живее в годините на кърджалии, тежки налози и ангарии и времето на „ огромното чумаво “, когато заболяването върлува из покрайнините, а фамилията му, с цел да се избави остава в село Ахиево (днес Бъдеще).
Баща му имал няколко ниви, които обработвал и ходел по околните села да продава кърпи до момента в който заболяването отшуми и се завърнат в Стара Загора.
„ По това време се появиха манафите, наречени делибашии, които не бяха друго с изключение на преобразени кърджалии; те носеха дълги до ½ критерий калпаци, ходеха от село на село да се хранят и грабят, какво улучат. Когато си отиваха от някоя къща, те земаха санкция за туй, гдето са ги нахранили – зъбно право (диш хакъ). Как теглеха дамите, момите и младите девойки, по какъв начин бягаха и се криеха, догде се махнеха от селото им; какъв брой пердах и ругатни претърпяха техните родители: всичко туй не можете си показа, а перото не може да облече в прилична форма и ви го заяви “, написа той в автобиографията си.
После продължава описа си по какъв начин ставал стража на родителите си. „ Баба ми ме качваше на една круша и ми думаше: „ Гледай, пиленце, в близост, щом чуеш да тумкат тюмбелеци и видиш манафски шайки, да ми кажеш, синко! Само гледай по-скоро да слезеш, с цел да бягаме в Молнова чифлик “. Тоя чифлик беше огромна доброта за селото ни. Той беше обкръжен околовръз с яки зидове, имаше към 30 стаи и няколко високи кули с мазгали, а в кулите бяха приготвени всеки път пушки за защита. Щом се приблежаваха делибашиите, начаса се привикваха дамите и децата в чифлика и се затваряха вратите му. “
Мъжете, във време на заплаха се изкачвали на кулите с пушки и стреляли до момента в който пропъдят делибашиите.
Баща му имал надълбоко почитание към знанието. Щом позамогнал изпратил двамата си сина Атанас и Христо да учат при даскалите Симо и Михо Христови, да се научат да четат псалтир и наустница, името си върху книга да могат да напишат, та да подхванат след това и поминък. Христо ходил няколко месеца и скоро самичък решил нещата – главил се чирак при някакъв сапунджия. Атанас траял с книгите при кожухаря даскал Петър Разпопов. Учил се на панихида и да написа аз-буки-веди-глаголи. После учил и в килията на поп Христо при църквата „ Св. Богородица “ – деятел, наустница и броене. Но сладостта от познанието усетил при светогорския духовник Данаил, който преподавал по „ Рибния буквар “.
„ Какво знамение, читателю, когато усетих един ден, че мога свободно към този момент да прочитам на матерния си език, че мога да пиша на книга, че мога да считам с 4-те дейности! “ Поп Христо го набил един път, тъй като се качил на тавана на черквата, с цел да си вземе дебели книги, с цел да облече с тях учебниците си. „ Тия дебели книги, на които съм тогаз толкова малко значение отдал, бяха остарели ръкописи на дебели книги и кожи (пергамент) - драгоценна българска старост! “
В спомените си Атанас Иванов споделя за учебния ред от това време. „ Като додехме в школото, насядвахме кой гдето завърнеше на голата земя, а калфата (надзирател) - един по-напреднал възпитаник – ни нагледваше догде дойдеше учителят. Той дохождаше, когато щеше, сядаше на дървения си елементарен стол; в случай че дойдеше по-рано, кажеше ни да мълчим и захващаше да си шие нещо – нормално тогавашните учители бяха и терзии, а в случай че е късно, тогаз на часа захващаше да ни вика един по един, с цел да „ алакса “ (промени урока); в никакъв случай обаче не изпитваше самичък всинца ни, а изключително когато бързаше да си свърши терзийската работа, та калфите изпитваха останалите възпитаници, само че по какъв начин сляпо и на две, на три! Учителят сред туй ни смълчаваше със звука „ сссус “ и най-подир попитваше калфите трансформираха ли ни уроците. Всякой от читателите може да си показа какви хлапашки интриги се вътяха при казването на урока пред калфите! След уроците идваха наказванията за дребни и огромни неточности, показани от калфите. Правото за наказване принадлежеше единствено на учителите. За дребни погрешки биеха ни по ръцете или по краката с пръчки; за огромни обаче ни стягаха краката във фалаги и учителят биеше, колкото щеше; от време на време ни караха да стоиме прави, като ни туряха под брадата на два края изострена съчка: в миналото ни караха да стоим на един крайник или обесваха на врата ни конска торба, цялостна с камъни “.
Баща му не можал да го придума да се хване със поминък, въпреки, че Атанас стоял няколко години при брат си, с цел да учи сапунджийство. Отворил учебно заведение в квартал Акарджа, наел там къща. Струвало му много старания, с цел да завоюва възпитаници, които разделил на по-възрастни и по-млади. Обучавал ги в четене, писане и броене. Изглежда, че не бил удовлетворен от себе си.
В Стара Загора се чул слух за новото Габровско учебно заведение и Неофит Рилски, който преподавал там по Ланкастерската метода. И Атанас Илиев взема решение още веднъж да стане възпитаник. Помолил родителите си да му дадат позволение да отиде в Габрово. Изчакал да прилючи образователната година, благодарил на църковните настоятели, оставил да го замества най-хубавият възпитаник. Нарамил торба и минал Балкана. Пристигнал в Габрово и отишъл да се показа пред новия си даскал Неофит. „ Той се зарадва и ме одобри благосклонно. Като му се дадох обещание, че ще бъда непрекъснат, работлив и преклонен възпитаник, сподели ми: „ Блажено дело еже избрал есù, аще совершиши “.
После ме благослави за добър триумф и записа в първи клас “. Като преподавател Неофит е неуморен в работата си в учебното заведение отдаден на единствената си задача – да пробужда народа си. Атанас Илиев написа, че даже в дома си работел над речници и събирал материали за езика ни. Но и в този град избухва чума и даскал Неофит отпътувал за Цариград. Учениците му се разпръсват. Атанас Илиев нямало какво да стори, не му се прибирало обратно към Стара Загораи. Запътил се за Свищов в учебното заведение на Христаки Павлович, с цел да продължи започнатото. После учи гръцки и български език при Емануил Васкидович. Подгонен още веднъж от чумата отпътувал за Букурещ в елиногръцкото учебно заведение на Митилений. Станал част от курса по гръцки език и остаряла литература, реторика, история, аритметика, всеобща история.
Брятя Мустакови, известни търговци му предложили да го изпратят да учи в Одеса или при Неофит Рилски, който към този момент е в Копривщица. Атанас Иванов взема решение да се върне в България при положителния Неофит в Копривщенското учебно заведение, а от там в Стара Загора, където да приложи наученото. Така и станало.
Старозагорци усещали накъде вървят работите – килийните учебни заведения западали, ставали непознати на времето. Затова пък в елиногръцките имало доста възпитаници, насърчавани от гръцкия митрополит в Търново.
Александър Екзарх тогава изрекъл: „ Какво има още да се чака, време е да се прави учебно заведение като Габровското “. Първенците на Ст. Загора знаели, че единствено един може да го стори – Атанас Иванов. Решаващата дума била на Ал. Екзарх, който поискал да се срещне с Иванов. „ Разказах му де и що съм учил. Помня като през днешния ден, че добре устоях на непредвидения изпит, на който ме подложи непознатият ми до в този момент господин. Преведах му на български език гръцката дума „ калиермени “ (добре обработена земя), „ филипонос “ (трудолюбив) и няколко оферти. И на български език му спрегнах няколко глагола “.
На 1 март 1841 година отваря порти първото светско взаимно учебно заведение в Ст. Загора. Даскал Атанас е асистент – преподавател. Той няколко пъти се среща с Неофит, с цел да получи взаимни таблици, нови книги и учебници. Признанието пристигнало, когато и в други махали поискали да си уредят учебно заведение като Светиниколското, както го наричали старозагорци.
Взаимни учебни заведения отварят в махалата „ Акарджа “, „ Свети Димитър “ и в „ Св. Троица “. Него оставили с към 150 ученика. Имал собствен асистент.
В южния град се повдигнал въпроса и за основаване на Класно мъжко учебно заведение. Първенците търсели поддръжката и препоръките на Александър Екзарх в Цариград.
Училището на даскал Атанас става основа за новото школо. За основен преподавател Ал. Екзарх изпратил младия Константин Ранов, френски ученик. Всички били единомислещи, че асистент би трябвало да му бъде даскал Атанас. Класното мъжко учебно заведение нарекли по-късно „ фабрика за учители “ и получава висока оценка за ролята си във възрожденската култура. В него преподават доста учители, измежду тях и Петко Р. Славейков. Повечето идвали за година, две и си тръгвали, само че даскал Атанас оставал постоянно на мястото си. За него към този момент четири генерации старозагорци от една фамилия можели да изрекат „ нашият преподавател “.
Работи и като „ нагледник “ на всички старозагорски учебни заведения и шеф на девическия интернат, занимава се и с читалищна работа. Двамата му синове Васил и Мирчо Атанасови наследяват специалността на татко си.
След Освобождението напуща школото. Тогава написа и издава мемоарната си книга „ Чърти из животът и мемоари на Атанас Иванов, бивший преподавател в Стара Загора “. Родолюбецът споделя за претърпяното през робството, за античните митове и бележити персони, за стореното от него в разбуждане на националната свяст. Със старческата си ръка е изписал: „ На младежта обричам скромния си трудец “. „ Ние старите, които преживяхме злините на тежкото иго и бяхме очевидци на доста горчиви сълзи, сме длъжни да предадем на младото потомство тежките и болестни възпоменания на едно минало, цялостно с горчивини, с цел да се поучат с туй за цената на свободата “. Какво сме научили от възрожденските учители, същински безсребърници по пътя на просветата, приказва красноречиво актуалното ни обучение.
Възрожденският преподавател си отива от света през 1897 година, на 87 години. Негов изящен маслен портрет може да се види в музея в Стара Загора. На него е изобразен като достоен човек с проницателни очи и непоколебим взор. Картината е рисувана, когато той е възрастен - с побеляла коса и брада. До него се вижда купчина книги, подредени една върху друга. От портрета Атанас Иванов като че ли изрича думите на един различен наш възрожденец Петко Р. Славейков: „ Учителите държат бъдещето на народа си “.
Източник: epicenter.bg
КОМЕНТАРИ