И сърцето най-сетне умира - три стихотворения от Атанас Далчев
Атанас Далчев (1904 - 1978) е измежду най-видните български поети и преводачи на XX век. Автор е на лирика с блестящо философска проблематика. Превежда стихотворения и белетристика от френски, испански, италиански, немски и съветски писатели. Носител е на Хердеровата премия на Виенския университет (1972).
ЛЮБОВ
Над остарялото пазарище червен
бе залезът като домат
и все така строен, все така млад
стоеше бедният преносвач.
Засипваше дрезгавина
очите, веждите му към този момент,
само че не пристигна и довечера
зеленооката жена,
която го един път повика
с очи, със взор, без слова
и зарад тежкия товар
му заплати една усмивка.
Да би пристигнала и тази нощ…
да би му станала невеста…
до гроба би я носил радостен
на тил в необятния си панер.
И всеки пирон от обущата му
би грял в нощта като звезда,
когато долу през града
към къщи с нея ще се спуща.
Сънуваше ли? Сам в света,
хамалинът стоеше влюбен.
И мракът от лика му недодялан бе
изтрил и сетната линия.
1927 година
ПРОЛЕТ
Изгубената пролет
ще слезе в оня час
по белите тополи,
по листналия бряст.
Ще спре една латерна
в безслънчевия двор
и дворът ще запее
с латерната ведно.
В сърцето стигнат — завчас
аз ще се отрека
от учените книги,
от тясната яка.
И изведнъж ще снема
вси свои имена,
с тях — цялото си задължение
от скърби и несгода.
Ще сляза лек и радостен
по стълбите запял,
и слязъл, ще се смеся
с голямата тълпа…
Цял ден ще дялам камък
в виелици от прахуляк
и няма да узная
подозрения, ни боязън.
А вечер ще ме чака
на каменния мост
жена със къдри, като че ли
висящ черен грозд.
1928 година
И СЪРЦЕТО НАЙ-СЕТНЕ УМИРА
На годините бързеят всичко отнася.
И сърцето най-накрая умира.
С равнодушие ти отминаваш врага си,
преставаш да искаш и дириш.
Срещнеш ли тази, която си любил,
не намираш какво да й кажеш.
Отдръпва сепнато ръката си груба
пред взора ти просека дори.
1956 година
Инфо: www.highviewart.com
