Речта на Астрид Линдгрен, която сложила край на насилието срещу деца
Астрид Линдгрен е удивителна персона. Тя била освен надарен повествовател на приказки, само че и същински герой за правдивост. Тя не се страхувала да приказва и са я слушали. През 70-те години телесните санкции за децата били нормална част от възпитанието. Но Астрид вярвала надълбоко в тяхната пагубност за образуването на здрава персона.
През 1978 година на гала по връчването на влиятелната „ Награда за мир “ в Германия тя произнесла тирада, която обиколила света. С елементарни думи говорила за това, че корените на експанзията, завладели нашия свят, стоят в самото начало на живота ни – в детството.
И децата, получаващи първия урок по принуждение от родителите си, имат вяра, че единствено с негова помощ могат да вземат решение проблемите си. Публикуваме елементи от нейната тирада, която предиздвикала Швеция да стане първата страна, законодателно забранила телесните санкции.
Откакто човечеството живее на тази планета, то е отдадено единствено на на принуждение и война и нежният мир, който от време на време съществува, е непрекъснато под опасност. Не е ли време да се запитаме не вършим ли всеки ден нещо, което непрекъснато ни води до спорове? Как да станем по-добри и да забравим за непрекъснатата експанзия?
Смятам, че сме длъжни да стартираме през цялото време – от децата! Те скоро ще ръководят тази планета и би трябвало да решат да продължат насилието или да живеят в мир и наслада.
Спомням си какъв брой шокирана бях когато в ранна възраст осъзнах, че хората, които ръководят ориста на нашите страни и на света като цяло не бяха богове с изключителни благоприятни условия и божествена прозорливост. Те бяха хора, със същите човешки недостатъци, които имах и аз.
Но те имаха власт и във всеки един миг можеха да вземат най-значимите решения въз основа на някоя волност, която ги е въодушевила в този момент.
Ако нещата се окажеха зле, войната можеше да избухне въз основата на желанието за власт на едно лице или желанието за възмездие, или суетност, или лакомия – и това наподобява е най-честата причина – несъразмерната религия в насилието като най-ефикасно средство във всяка обстановка.
По същия метод, един добър и сензитивен човек от време на време може да избегне злополука, като просто е добър и разумен и се въздържа от принуждение.
Може да се направи един вероятен извод: ориста на света се взема решение от самостоятелни персони. Така че за какво всички те не са положителни и рационални? Защо има толкоз доста хора, които желаят единствено принуждение и власт? Да не би злото да е вродено в някои хора?
Не можех да допускам в това и към момента не мисля, че е по този начин. Интелигентността и интелектуалните сили са вродени, само че децата не се раждат със семена, които автоматизирано покълнват и се трансформират в положително или зло.
Какво взема решение дали детето ще се трансформира в топла, открита, доверчива персона със податливост към публични усеща или загрубял, деструктивен вълк-единак? Това сме ние, неговите родители – хората, които би трябвало да покажат на детето какво е обич.
Бих желала да кажа на всички, които подвигат олелия за по-строг метод и по-стегнати юзди, какво ми споделя един път една остаряла дама.
Тя била млада майка в дните когато хората към момента вярвали в концепцията за „ Вземи пръчката и накажи детето “ – или по-точно тя не вярвала в това, само че един ден когато нейното малко момче направило някаква беля, тя решила да му хвърли здрав бой, за пръв път в живота му.
Тя му споделила да излезе на открито и да откри подобаваща еластична пръчка или сопа за нея, с цел да я употребява. Малкото момче било на открито за дълго време. Изведнъж се прибрало цялото в сълзи и оповестило: „ Не съумях да намеря сопа, само че ето ти камък, който да хвърлиш по мен “.
В този миг майка му също избухнала в сълзи, тъй като ненадейно проумяла по какъв начин изглеждала обстановката от позиция на малкото ú момче. Вероятно то си е мислело: „ Мама желае да ме нарани и може да го направи добре като хвърли камък по мен “.
Тя обвила ръце към него и двамата прекарали известно време плачейки дружно. След това тя сложила камъка на рафт в кухнята и той останал там като непрекъснато увещание за обещанието, което си била дала в този миг: в никакъв случай принуждение!
И въпреки всичко в случай че отглеждаме децата си без принуждение и стриктен надзор, ще произведем ли нов тип човешко създание, което живее в положение на безконечен мир? Само създателите на детски книги биха били задоволително наивни да имат вяра в сходно нещо! Знам доста добре, че би било химера.
И несъмнено, има толкоз доста неща в нашия безпаричен, болен свят, които също би трябвало да се трансформират, в случай че желаеме да реализираме мир. Но в този миг, макар че не бушува война, има толкоз необикновено доста свирепост и принуждение и потисничеството се случва из света; и нашите деца сигурно не са слепи за него.
Те виждат и чуват и четат за него всеки ден и без подозрение ще приключат, вярвайки, че насилието е естественото положение на нещата. Не е ли най-малкото, което можем да създадем, да им дадем образец в нашите лични домове, че има и различен метод да живеем животите си?
Може би е доба концепция за нас да имаме дребен камък на рафта в кухните си като непрекъснато увещание за нас самите и нашите деца: в никакъв случай принуждение!
Въпреки всичко, това би могло да се трансформира в дребен принос за международния мир.
