Асен Златев, който е сред иконите във вдигането на тежести,

Асен Златев, който е измежду иконите във повдигането на тежести, гостува в предаването „ Код Спорт “ . Във великата си кариера усъвършенства 20 международни и 6 олимпийски върха. В топ 3 е в класацията на най-младите родни олимпийски първенци, откакто ликува с най-ценния орден на игрите в Москва – едвам на 20 години и 62 дни. Трикратен международен отличник е, а на Стария континент завоюва златото цели пет пъти. Спортист номер 1 на България за 1986 година. В кариерата си има извоювани 44 оценки. Уникалното в кариерата му е, че няма нито една сериозна контузия, само че все пак ориста не му дава късмет да дублира олимпийската купа. Причините са протест на някогашните соц страни на игрите в Лос Анджелис през 1984 година, в Сеул‘88 тимът по щанги е изваден от надпреварата поради допинг скандал, а в Барселона’92 - управлението на отбора ни взема решение да не му гласоподава доверие, макар резултатите му.

- Здравейте, господин Златев! Още един олимпийски първенец се качва на подиума на „ Код Спорт “! Коя е най-голямата ви болежка в този момент, като гледате какво се случва с родния спорт?

- Най-голямата болежка е, че няма стратегия за спорта, национална стратегия, самостоятелна, надпартийна, надполитическа за развиването на младежта и спорта, която при промяна на управляващите, да не бъде пипана, а да бъде продължавана и надграждана. Навремето го имаше и имаше огромен спорт. Сега няма такава стратегия. Другото, което ми е болно е, че за децата ни, за сегашното потомство възпитанието е извънредно неприятно с тези учебни заведения, които са на правилото всеки възпитаник – „ златна кокошка “. Няма никакво образование, тъй като всеки гледа да си резервира повече възпитаници и децата вършат съвсем каквото си желаят. Те са началниците, само че те към момента не знаят, те не са отговорни, още не са в час с живота и няма по какъв начин те да дефинират разпоредбите. Поне би трябвало да е взаимно. Другото е, че няма страна.

- Каква е обстановката в родните щанги? Има ли светлина в тунела?

- Засега няма светлина.

- Защо всеки от огромните ни щангисти гледа в друга посока? Толкова огромно ли е егото ви на първенци?

- Може би и това да е, не знам. Посоката е една – ползата на огромния спорт и ползата на всеобщия спорт, където да го практикуват всички деца. За да има предпочитание да практикуват всеобщ спорт, би трябвало да има огромен спорт, който да притегля всичката останала детска и юношеска същина. Като няма огромен спорт, няма къде да се равняват, какво да гледат. Навремето мечтаехме да бъдем като батковците. Най-малкото, всички, които тренирахме, станахме хора. И фактически това е правилно!

- Да поговорим за вашата изключителна спортна кариера – какъв бе пътят от село Царимир до спортното учебно заведение в Пловдив?

- Това е разказано в „ Пътят на Скитника “. Началото като състезател и като щангист беше непредпазливо, защото спортното учебно заведение, както и до момента дава заслон и храна, които тогава на моя благосклонност не бяха напълно сигурни. Всъщност нямаше къде да живеем, а с какво ще се храним, беше въпрос на оцеляване. Тук майка ми добре употребява приятелите на татко ми. Заради Михаил Карушков, славният вратар на Ботев (Пловдив) и Тракия, с връзки ме одобриха в спортното учебно заведение, с цел да имам храна и заслон.

- Кога „ Скитникът “ стана мъж?

- Взех да ставам мъж след загубата на татко ми на 10 години. Малко авансово взех да ставам мъж, тъй като виждах, че майка ми отрудена се бъхти и няма накъде. Трябва от ден на ден да се влагам в живота и в това, което става, с цел да може да има някаква реализация, която да даде бъдеще.

- Човекът, който ви откри за щангите?

- Майка ми. (Смее се)

- Тя ли реши, че сте за този спорт?

- Това беше смешка, въпреки че има и истина вътре. Това е Ганчо Карушков – моят първи треньор. Фактически седем години бяха задоволителни, с цел да ме научи на всичко, което би могло да се научи в щангите, с цел да отида в националния тим по този начин квалифициран, че след два месеца да направя три или четири международни върха.

- Имали сте комплицирани връзки с Иван Абаджиев – в какво се показваха разликите ви?

- Много комплицирани. Различията не бяха всъщност на методиката. Има два момента – единият е, че аз си приказвам това, което смятам за вярно, въпреки и от време на време да бъркам. Но в тази ситуация все още съм го считал за вярно и го споделям, с цел да бъде чуто и вероятно разисквано, или пък да се вземе поради. Той обаче си държи на неговата методика от една страна и не дава да се пипа, въпреки че доста сме пипали дружно, освен аз и той, а и останалите. Доста от това, което говорех, в следствие се одобри, защото 10 години непрестанно бяхме дружно. Другото нещо е, както след това се изказал в Канада пред Сашо Върбанов, като го попитал: „ Абе, ти за какво толкоз гонеше Асен? Той тренираше най-вече или най-малко един от най-многото! “ А Абаджиев дал отговор: „ За да не се отпуска, да не го хваща звездната болест. “ В интерес на истината не е имало случай… Ние на битово ниво, на подготвително ниво непрекъснато всеки ден бяхме в препирни и пререкания. Но наближи ли съревнование, в никакъв случай той не е поставял въпроса за присъединяване ми за нито едно съревнование, даже и когато съм бил контузен.

- В книгата „ България на Олимп “ на създателите Владимир Памуков, Тодор Шабански и Бончук Андонов написа по какъв начин Абаджиев ви гони от националния тим, а генералите от ЦСКА ви връщат. Кой се застъпваше за вас пред Старшията или напряко му нареждаха?

- А, не, не, не можеше да му бъде нареждано, само че това беше обред, това не беше преследване. Описаните неща в книгата са доста тъмен, доста печален филм. Действително това са фрагменти – същински, документални, само че най-хубаво се лъже с истина и с документалистика евентуално. Действително той се караше и викаше, само че в нас не са будели терзание тези крясъци. Даже като свърши, почваме да се майтапим. Значи не е била толкоз тягостна ситуацията. Викането и кряскането са с цел да ни държи във форма, в кондиция, с цел да можем да упражняваме още малко повече. Защото с цел да отидем там, закъдето сме се запътили, би трябвало да преодолееш повече от останалите, да преодолееш и себе си тогава, когато не можеш. Няма по какъв начин да стане по този начин просто с глезене с перце! Това преследване е като обред да се взема в ръце, още повече да мога да упражнявам, въпреки че като стане една рутина и аз си знам – гонят ме и на другия ден се събират, ще приказваме, ще си обещаем нещо и отново същото… Всъщност и аз си упражнявах, и той знаеше, че упражнявам, само че подобен беше ритуалът.

- Спечелили сте над 40 медала от огромни надпревари – 14 години без загуба на подиума. Какво значи тази цифра за тези, които са надалеч от спорта повдигане на тежести?

- Това са огромни надпревари – европейско, международно и олимпиада. За страдание не олимпиади! Можеха да станат най-малко 47, в случай че са били 44, на трите последващи олимпиади. Това значи един 10-12-годишен труд на върха и още десетина преди този момент. Всеки ден в залата по през целия ден.

- Без подозрение най-ценното отличие е олимпийският орден от игрите в Москва. Разкажете по какъв начин направихте по този начин, че представителят на домакините Александър Первий да стане втори…

- Това го направихме дружно с треньорите. С първия ми треньор, който ме приготви добре, с Абаджиев, с помощниците. Най-добрата методика в света, която към момента си я имаме и я знаем, единствено че към този момент не създава по този начин, както е било доста надалеч във времето и не по този начин, както може и в този момент да го прави. Това бяха аргументите. Иначе, в случай че приказваме за мен като човек, който би трябвало да приключи направеното 10 години преди този момент, бях извънредно добре квалифициран. След европейското, като видях в очите на Саша Первий, че това нещо няма да ми се размине току по този начин толкоз леко и на олимпиадата, и той ще се готви доста, без да си приказваме, просто го видях… Като си направих един въображаем анализ какво и по какъв начин би трябвало да направя, една заран се разсъниха с мисъл – четири изтласквания дневно. Едно е доста, две бяха по стратегия, а аз трябваше да ги върша двойно по тази стратегия, която по този начин или другояче беше съвсем невероятно да се извършва. А аз прибавих още две изтласквания! Сринах се съвсем до провал на имунна, на физическа система. Но Абаджиев ме накара да понижа тренировките месец преди надпреварата, вместо две седмици. Възстанових добре и надпреварата беше единствено въпрос да мине и да се отчетат медалите.

- В Москва сте единствено на 20 години и мнозина експерти виждат във ваше лице евентуален олимпийски първенец и на идващите игри. Защо Асен Златев не взима присъединяване на идващите три форума? За този в Лос Анджелис е ясно – протест на някогашния соц лагер, само че в Сеул и в Барселона?

- Специалистите евентуално не са сбъркали, защото бях подготвен! За Сеул – лягам да дремя преди надпреварата и тъй като душевен умея да ги върша тези неща, си заспах, тъй като след следобеден сън доста хубаво подвигах. Тогава това ми беше най-хубавата подготовка досега. Всичко се стече обикновено, дори на европейското не участвах, с цел да хвърля всичко за олимпиадата. Събуждат ме за заседание. Какво заседание? Сега ме чака съревнование! Още сънен разбирам, че тимът се спирал. Това не може да го възприемеш! Отиваш на олимпиада – 8 години я чакаш! И по едно време нещо ми се замрежва, не мога да виждам хубаво. Докато се усетя, цялата ми фланелка взе да мокри нещо, а то сълзи… Просто са се лели сълзи. Някаква защитна реакция може би да не стане прелом в душeвността. Не рева, както се плаче, а просто сълзите текат. Тогава стопираха тима, тъй като с диуретик бяха хванати двама наши състезатели, които са вдигали предходните дни – Гръблев и Генчев.

- Имаше ли политика в това решение да извадят българския тим, който тогава е бил подготвен да вземе 10 медала?

- Не знам, нямам задоволително сведения. Чудим се и ние си приказваме дали нашите сътрудници сами нещо са взели, въпреки че е доста неуместно. Най-вече за събаряне на килограми. Щяхме да вземем най-малко 7 златни медала! Такава добра подготовка като тогава не е имало. Случва се на 100 години един път и по този начин стана тогава. Нищо ново не е имало, което да е било отвън рамките на това, което до тогава правехме.

- Барселона’92?

- Предпочитам да не приказвам с имена. Не желая да загатвам нищо. Само ще кажа, че съгласно моето схващане бях подготвен. Не бях в кой знае каква форма на 32 години. Просто пристигнах от Германия и видях, че категорията не е задоволително мощна, такава беше ситуацията и ще мога да се приготвя. Направих го съгласно мен добре. Най-малкото щяхме да водим добра битка за първото място, а аз ги умея тези неща. Но по този начин или другояче не участвах и на тази олимпиада. Така най-завоалирано да го кажа.

- Каква бе ролята ви на капитан на националния тим? Заемате тази позиция осем години…

- Това е почетна служба, няма никакви управителни функционалности. За мен това беше въпрос на чест. Два пъти са ме избрали единомислещо, без никой да е срещу, в това число и Абаджиев. Той не е имал срещу и за преизбирането ми. Признание на сътрудниците ми и доста съм им признателен!

- В какви връзки бяхте с Наим Сюлейманоглу? Говорил ли сте с него преди да избяга от надпреварата в Австралия на тематика промяна на имената?

- Той беше нашият дребен брат. Много добре признат при нас. Нито с имената, нито по някакъв различен метод ние сме се отдалечавали духом едни от други. Той пристигна като извънредно надарен, талантлив щангист. Много скоро го сподели и почна да мете всичко наред. За имената не сме говорили, не е ставало въпрос. Не мисля, че за него това беше покруса. Но мисля, че обичаше България повече от всичко! В една среща на наши сътрудници, когато са се събирали, откакто той е отпътувал, бяха минали десетина години и са срещнали някъде по света на международно състезание или на по-голям конгрес, той е заплакал за родината си. Мое персонално мнение е, като преценявам всички обстоятелства към заминаването му, че прибягването му до алкохола най-голямо въздействие сякаш изигра неналичието на родината му и ситуацията, в която той излезе. Отиде в Турция от една в действителност братска среда. А на самото съревнование те излизаха да пушат, не е хубаво за младите да се споделя, само че някои си попушваха… Излизат-влизат и влезе един публицист, който пък толкоз приличаше на Михаил Петров, че все едно бяха близнаци. Искаше да остави една вратовръзка на Наим. Пита къде е Наим два-три пъти. Викам – остави я тук. Как да му кажа, че излиза да пуши? Остави вратовръзката и споделих, че ще му я предам. Идва Наим и му споделям: „ Един публицист ти остави една вратовръзка доста хубава с едно щангистче, обаче ти доста пушиш и не ти се поставя! “ Дръпнах на смешка вратовръзката. Винаги държеше на майтапа по принцип, само че този пък гледаше умислен в една точка и единствено машинално си придърпа вратовръзката. Нещо не беше на кеф и си продължаваме да си приказваме. После, когато си тръгвахме с един микробус на Световна купа в Мелбърн и тъй като микробусът събира 10 индивида, пък ние, българите най-вече поканени – 20 души с формалните лица и треньор, ни извозваха на два пъти. Не можа да се разбере – кой с първа група, кой с втора, кой се качил… Тръгва бусът да кара останалите и по този начин до сутринта не можа да се разбере, че го няма. Мислех, че турците са го завели при ханъми някъде, което се е случвало и ще се върне сутринта. Какво да правиш? Нормално след огромно съревнование. Но по този начин или другояче си остана.

- Какво означаваше Наим за повдигането на тежести?

- За мен персонално той е най-талантливият, най-гениалният щангист! Всичко в него си му е обещано за щанги, за превъзмогване на тежести. Голям гений, необхватен, космос! Всяка става, всичко му е пригодено, както за спорт като цяло, като кондиция, като опция за движение… Беше и на футбол повратлив, и на други игри, беше добър и на други спортове. Единствено не беше устойчив за дълги бягания. Но за щанги, за силова устойчивост също му беше обещано отвред, добра душeвност и най-важното – умееше да тренира. Това се случва доста рядко на надарени и на гениални спортисти. Те упражняват по предписание малко, само че той тренираше доста. И по тази причина беше Наим – за мен най-хубавият щангист за всички времена!

- Имате мандра – мъчно ли се прави бизнес в изискванията на пандемия? Знаем, че продукцията е най-вече за немския пазар.

- В така наречен пандемия, която няма да я разясняваме, не ни е това въпросът и задачата, с тези от време на време и безумни ситуации, за благополучие, защото сме храна, съвсем не се отразява с нещо на бизнеса. Правим си нещата, както би трябвало, гледаме си пазарите, рекламата, всичко да си е, както би трябвало, да не се отпускаме.

- Кой ви е сътрудникът в Германия?

- Олимпийски първенец – Йоахим Кунц, немският щангист, който няколко годни имаше доста сериозна битка с Янко Русев и съвсем постоянно бяха на кантар. Много сериозен човек, сериозен предприемач. Преди 27 години сме почнали дружно. Още десетилетие преди този момент бяхме другари и от този момент си го караме добре, погаждаме се. Ако има някакви въпроси за решение, ги решаваме на благосклонност. Засега по този начин върви и по тази причина към този момент 15-20 години зареждаме няколко немски вериги.

- Защо решихте да напишете книгата „ Пътят на Скитника “? Какво искахте да кажете на читателите с нея?

- Усетих нужда, тъй като времето се промени, както казахме първоначално. И настоящето потомство няма да има никаква визия преди време какво е било. Ще изчезне и ще остане единствено YouTube и някои други сведения, които по никакъв начин не отразяват какво и по какъв начин е било, по какъв начин се е случвало, по какъв начин се е градяло това, което сме създали. Този строеж, този път сега не е забележим, не е нормален, не се случва. Това би трябвало да се документира и по тази причина по този начин съм почнал. Нека всеки, който може да написа, да опише свидетелствата си за времето, в което е живял. За да оставим на потомците ни наша същинска история!

- Когато се събудихте на 23 май 2020 година какво си помислихте? Това беше 60-ият ви рожден ден.

- Събудих се в положително въодушевление. Впрочем ме разсъни телефонът, тъй като започнаха да ми звънят и да ми честитят от половината свят. Помислих си – дай боже всеки му да доживее в такава физическа и психическа форма и в подобен оптимизъм! Благодарен съм на ориста, на приятелите, на всички към мен за това, че в действителност към момента мога да давам нещо от себе си за това премеждие, наречено живот!

- Много благодарим за този диалог! Желаем доста здраве и шанс!

- Благодаря и аз! Дано да има какво да гледаме и на кого да се радваме! Нека министерството и страната се замислят, че това е най-хубавата агитация! Който желае да си прави агитация, няма по-добра от спорта!