Артист или измамник е Митко Върбанов? Това ще прецените сами.

Артист или лъжец е Митко Върбанов? Това ще прецените сами. Но каквато и да е нашата присъда, индивидът се раздаде оптимално - белким не е значимо да дадеш всичко от себе си, даже прекрачвайки границата? Не ви ли писна от уравновесени кореспонденти без капка артистичен гений? " Парламентът реши това и това ", " Катастрофата стана по този начин и по този начин " - да умреш от регламентирана досада. Добре, че беше Върбанов да внесе многообразие.
Нима братът на шефа му (Маги) като някогашен цирков актьор, не разпознава сътрудника си по предопределение? Нима един продуцент на излъчвания за търсене на гении, не може да забележи гения в личния си колектив? Никакъв златен скункс не би могъл да компенсира една пропусната номинация за " Аскер ".
А ето какъв епос беше. Макар и изгубил равновесие, Върбанов изкусно подлага коляно и грациозно заема позиция присъща за скулптура на хиндуистко провидение. Кой обърна внимание, че момчето съумя да резервира чувството си за хармония след развоя на съдбовните събития? Вместо малодушно трептене, неговият исторически седеж на хладният бетон излъчва нагнетен съспенс. Повален на земята, крепко стиснал микрофон в ръка, Върбанов припомня за поемите на Омир. Пред сходна панорама, кой не би възкликнал: " Музо, възпей оня пагубен яд на Митака Върбанов, който донесе безбройни беди на склададжиите търновски. "
Всеки естествен човек в сходна обстановка би крещял " Помощ! Полиция... кола за спешна помощ... " Но не и жертвоготовният Върбанов... Вместо да потърси избавление с последните си сили, той дава знак на оператора и упорства единствено за едно - непосредствен кадър.
За вас това е преиграване. За мен - жесток професионализъм.
Наоколо към този момент смърди от ферментирало лепило C-200, нацвъкано по новите етикети, само че тоя човек продължава напред...
И зареден със стоическа жертвоготовност в името на репортажа, демонистрира антична героичност. Той стене и безшумно шепне, а по устните му се изписват последните думи на един паднал боец:
" Тоз, който падне в репортаж за храни,
той не симулира. Него жалеят
съд и прокоратура, полиция и кола за спешна помощ,
а не го схващат единствено Господари на ефира.
... На една страна захвърлил микрофона... на друга журналистическата карта... на две строшена. Обектив тъмнее, кабела се люшка... "
Явно до там свършват последните му сили и той епично се сгромолясва.
Усещането за възторг доближава своята кулминационна точка, когато той протяга ръка към оператора за помощ. И това ще е краят на тази тъжна история, която обаче ще послужи за ентусиазъм на идните генерации, посветили са на филантропичната задача да изобличават неправдата с креативен похвати.
Замислете се единствено каква дълбока, всемирна угриженост изпитва душата на Върбанов, която сблъсквайки се с безсилието на публицистиката, се обръща към театралното изкуство... Нищо чудно той самичък да е вкусил от детските храни, с цел да придаде нужната органичност на трагичното си осъществяване.
Сега казвате, Върбанов е гнила ябълка...но къде бяхте вие, когато децата ви се хранеха с изгнило пюре от ябълки?
Върбанов ще си остане пренебрегнат, порицан, а най-вероятно като пюре от сини сливи - затворен до приключване на срокът.
И щом в последно деяние лирическият воин падне мъртъв на земята, операторът ще намести безжизнената му ръка, с цел да придаде повече трагичност във финалния кадър. Никой не я бие, само че завесата пада... Финалните надписи са сменени. И само дребното момиче на последният ред, чу по какъв начин някой се провикна, че царят е гол. Тя беше прекомерно дребна, с цел да прочете етикетите и постоянно твърдеше, че пюрето е развалено...
Искате общоприет извод от цялата епопея? Ето го.
Не е на добре това общество, което принуждава един артистичен гений да изкарва прехраната си като кореспондент. А Митко ще се насочи към театъра и ще го заобичате отново. Но тоя път ще му пляскате.

Автор: Борис Вълковски