Нещо по-важно от щастието или нещастието, от греха или добродетелта
Антон Павлович Чехов (29 януари 1860 - 15 юли 1904 г.) е съветски публицист и драматург. За 26 години креативна активност основава към 900 творби - разкази, пиеси и повести, които се трансформират в типичен творби на международната литература. Много експерти го смятат за един от най-хубавите създатели на къси разкази в света. Чехов работи като доктор съвсем през целия си живот, до момента в който написа своите литературни творби. По негови думи „ медицината е законната ми брачна половинка, а литературата е моя държанка ". Чехов се отдръпва от театъра след ужасните рецензии към „ Чайка " през 1896 година, само че пиесата е възродена от Константин Станиславски в Московския живописен научен спектакъл, което кара Чехов да напише „ Вуйчо Ваньо ", „ Три сестри " и „ Вишнева градина ". Емблематични творби, които не слизат от международните подиуми и до през днешния ден. Представяме ви няколко фрагмента от описа на Чехов " За любовта ".
Как се заражда любовта — сподели Альохин, — за какво Пелагея не обикна някой различен, който да дава отговор повече на нейните душевни и физически качества, а обикна точно Никанор, тая мутра — тук всички му викаме мутра, — до каква степен в любовта са значими въпросите на персоналното благополучие — е незнайно и може да се преглежда и по този начин, и по този начин. Досега за любовта е казана единствено една неоспорима истина, а точно, че „ загадка сия велика ест ", а всичко друго, писано и говорено за нея, не е било решение, а единствено слагане на въпросите, които са си оставали нерешени. Обяснението, което ти се коства, че подхожда за един случай, не подхожда за десетки други и съгласно мен най-добре е да се изяснява всеки случай поотделно, без да се опитваме да обобщаваме. Трябва, както споделят докторите, да се индивидуализира всеки обособен случай.
В Москва, още когато бях студент, имах другарка, блага дама, само че всякога, когато я държах в обятията си, тя си мислеше какъв брой ще ѝ давам на месец и какъв брой коства в този момент фунт говеждо. Така и ние, когато обичаме, не преставаме да си задаваме въпроси: дали е почтено, или не е, мъдро ли е, или е неуместно, до каква степен ще докара тази обич и по този начин нататък. Хубаво ли е това, или не, не зная, само че че то пречи, не удовлетворява и нервира — в това съм убеден.
Бях трагичен. И в къщи, и на полето, и в плевника мислех за нея, стараех се да схвана тайната на младата, красива, интелигентна жена, която се омъжва за безинтересен човек, съвсем дъртак (мъжът ѝ минаваше четиридесетте) и има от него деца, да схвана тайната на този безинтересен наивник, незлоблив човек, който разсъждава с такова скучно благоразумие, на баловете и вечеринките се държи към солидните хора, провиснал, непотребен, с безропотно, безучастно изражение, като че ли са го довели тук да го продават, който обаче има вяра в своето право да бъде благополучен, да има деца от нея; и все се стараех да схвана за какво е срещнала точно него, а не мен, и за какво е трябвало в нашия живот да стане такава ужасна неточност.
Дълго разговаряхме, мълчахме, само че не разкривахме любовта си, таяхме я страхливо, ревностно. Страхувахме се от всичко, което можеше да открие нашата загадка даже на нас самите. Обичах я нежно, надълбоко, само че разсъждавах, питах се до какво може да докара нашата обич, в случай че не ни стигнат силите да се борим с нея; струваше ми се необикновено тази моя тиха, тъжна обич внезапно жестоко да прекъсне щастието в живота на мъжа ѝ, на децата ѝ, на целия този дом, където по този начин ме обичат и по този начин ми имат вяра. Честно ли е? Тя би тръгнала след мен, само че къде? Къде можех да я отведа? Друго би било, в случай че водех хубав, забавен живот, в случай че се борех да вземем за пример за освобождението на родината или в случай че бях популярен академик, актьор, художник, а то от една елементарна, делнична конюнктура ще я въвлека в друга, също такава или още по-делнична. И какъв брой ли би траяло нашето благополучие? Какво ще стане с нея, в случай че се разболея или умра, или просто в случай че се разлюбим?
Когато там, в купето, погледите ни се срещнаха, душевните сили ни напуснаха, прегърнах я, тя притисна лице към гърдите ми и сълзи потекоха от очите ѝ; целувайки лицето ѝ, раменете, ръцете, мокри от сълзи — о, какъв брой нещастни бяхме ние с нея, — аз ѝ признах любовта си и с пареща болежка в сърцето разбрах какъв брой излишно и незначително, каква илюзия е било всичко, което ни пречеше да се обичаме. Разбрах, че когато обичаш, в разсъжденията си за тази обич би трябвало да те управлява нещо висше, нещо по-важно от щастието или нещастието, от прегрешението или добродетелта в техния елементарен смисъл или въобще не би трябвало да разсъждаваш.
Из " За любовта ", Антон Павлович Чехов, 1898 Превод Венцел Райчев
Как се заражда любовта — сподели Альохин, — за какво Пелагея не обикна някой различен, който да дава отговор повече на нейните душевни и физически качества, а обикна точно Никанор, тая мутра — тук всички му викаме мутра, — до каква степен в любовта са значими въпросите на персоналното благополучие — е незнайно и може да се преглежда и по този начин, и по този начин. Досега за любовта е казана единствено една неоспорима истина, а точно, че „ загадка сия велика ест ", а всичко друго, писано и говорено за нея, не е било решение, а единствено слагане на въпросите, които са си оставали нерешени. Обяснението, което ти се коства, че подхожда за един случай, не подхожда за десетки други и съгласно мен най-добре е да се изяснява всеки случай поотделно, без да се опитваме да обобщаваме. Трябва, както споделят докторите, да се индивидуализира всеки обособен случай.
В Москва, още когато бях студент, имах другарка, блага дама, само че всякога, когато я държах в обятията си, тя си мислеше какъв брой ще ѝ давам на месец и какъв брой коства в този момент фунт говеждо. Така и ние, когато обичаме, не преставаме да си задаваме въпроси: дали е почтено, или не е, мъдро ли е, или е неуместно, до каква степен ще докара тази обич и по този начин нататък. Хубаво ли е това, или не, не зная, само че че то пречи, не удовлетворява и нервира — в това съм убеден.
Бях трагичен. И в къщи, и на полето, и в плевника мислех за нея, стараех се да схвана тайната на младата, красива, интелигентна жена, която се омъжва за безинтересен човек, съвсем дъртак (мъжът ѝ минаваше четиридесетте) и има от него деца, да схвана тайната на този безинтересен наивник, незлоблив човек, който разсъждава с такова скучно благоразумие, на баловете и вечеринките се държи към солидните хора, провиснал, непотребен, с безропотно, безучастно изражение, като че ли са го довели тук да го продават, който обаче има вяра в своето право да бъде благополучен, да има деца от нея; и все се стараех да схвана за какво е срещнала точно него, а не мен, и за какво е трябвало в нашия живот да стане такава ужасна неточност.
Дълго разговаряхме, мълчахме, само че не разкривахме любовта си, таяхме я страхливо, ревностно. Страхувахме се от всичко, което можеше да открие нашата загадка даже на нас самите. Обичах я нежно, надълбоко, само че разсъждавах, питах се до какво може да докара нашата обич, в случай че не ни стигнат силите да се борим с нея; струваше ми се необикновено тази моя тиха, тъжна обич внезапно жестоко да прекъсне щастието в живота на мъжа ѝ, на децата ѝ, на целия този дом, където по този начин ме обичат и по този начин ми имат вяра. Честно ли е? Тя би тръгнала след мен, само че къде? Къде можех да я отведа? Друго би било, в случай че водех хубав, забавен живот, в случай че се борех да вземем за пример за освобождението на родината или в случай че бях популярен академик, актьор, художник, а то от една елементарна, делнична конюнктура ще я въвлека в друга, също такава или още по-делнична. И какъв брой ли би траяло нашето благополучие? Какво ще стане с нея, в случай че се разболея или умра, или просто в случай че се разлюбим?
Когато там, в купето, погледите ни се срещнаха, душевните сили ни напуснаха, прегърнах я, тя притисна лице към гърдите ми и сълзи потекоха от очите ѝ; целувайки лицето ѝ, раменете, ръцете, мокри от сълзи — о, какъв брой нещастни бяхме ние с нея, — аз ѝ признах любовта си и с пареща болежка в сърцето разбрах какъв брой излишно и незначително, каква илюзия е било всичко, което ни пречеше да се обичаме. Разбрах, че когато обичаш, в разсъжденията си за тази обич би трябвало да те управлява нещо висше, нещо по-важно от щастието или нещастието, от прегрешението или добродетелта в техния елементарен смисъл или въобще не би трябвало да разсъждаваш.
Из " За любовта ", Антон Павлович Чехов, 1898 Превод Венцел Райчев
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ