Иван Николов, КИЦ Босилеград: Ако иска в ЕС, РС Македония да излезе от югославския исторически плен
Антибългарската нервност във връзка откриването на Културен център „ Иван Михайлов” в Битоля ме върна в далечната 1998 година, когато откривахме Културно-информационния център в Босилеград. Сякаш времето е спряло. Отново се повтарят същите събития, същите клюки и интриги и се тиражират същите опорки. Искрено съчувствам на българите там и им поисквам кураж и смелост в отстояването на националното си достолепие, макар помията, клеветите и лъжите и дейните мероприятия, които занапред ще се струпват върху тях. Това написа в разбор за БГНЕС Иван Николов, КИЦ Босилеград.
Ето и целия текст на разбора:
В Босилеград тогава пристигнаха високи държавни представители на България, дипломати, политици, известни културни дейци и публицисти и под навъсените погледи на полицията, в наличието на българи от двете страни на границата, центърът бе открит. Гостите си отидоха, а в идващите дни, седмици, месеци и години в сръбските медии стартира злокобна антибългарска акция.
Опорките бяха съвсем същите, както и в този момент против Културен център „ Иван Михайлов”: че това е най-голямата българска провокация против Югославия от Втората международна война насам, че откриването на центъра е институционализиране на политиката на разединение на Босилеград и Цариброд, че това е опит за възобновяване на „ фашистка” цар Борисова България, че в това са забъркани американците, НАТО, Ватикан и така нататък После против центъра бяха задействани локалните деятели на Социалистическата партия на Милошевич, политици и публицисти, които през ден излизаха с остри известия в „ Братство”, „ Радио Босилеград” и централните белградски медии с тежки обвинявания във великобългарски шовинизъм, изменничество и заклинания на безконечна честност към „ единствената родина” Югославия. Оплюването на КИЦ-а беше израз първо на „ югославски” национализъм, а след това, когато Югославия се разпадна, патриотизмът за една нощ се прекръсти на „ сръбски”. Със същото антибългарско наличие.
Общинският Културен център в Босилеград не даваше зала за осъществяване на концерти с български реализатори, Социалистическата партия в Босилеград излезе с предложение до прокуратурата КИЦ „ Босилеград” да се заличи от регистъра, а „ ветераните” от „ Съюза на бойците на народноосвободителната война на Югославия”, правеха годишни проекти по какъв начин да наблюдават „ вражеската дейност” на КИЦ-а. Община Босилеград финансираше паметна чешма и отпускаше средства за активността на „ бойците” за отбелязване на „ Деня на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация”. Едни лица, които в никакъв случай нищо и на никое място не са работили, непрекъснато се навъртаха към КИЦ-а и си записваха кой по кое време влиза и излиза. На два пъти стъклата на КИЦ-а бяха разрушени с камъни, веднъж беше омазан с черна багра. Нито едно културно мероприятие не мина без проблеми на границата и без полицейски провокации, не едно и две обвинявания бяха повдигнати пред прокуратурата. Патриотичните сръбски партии си правеха един тип „ бойно кръщение” против КИЦ-а, а когато и те на собствен ред се разпаднаха, техните изявени деятели бяха назначавани за свещеници, общински чиновници, служители на реда и оттова продължаваха „ патриотичната” си активност против набедените „ държавни врагове”.
По време на войната в Косово, трябваше да преустановим активността на КИЦ-а и се прибрах в къщи на село. Дни и седмици наред граничен патрул стражареше наоколо до къщата ми, а по този начин наречената “цивилна защита” ме предупреждаваше прозорците нощем добре да са затъмнени, с цел да не се ориентират самолетите на НАТО по светлината!
„ Патриотите”, които се бяха клели в „ приятелство и единство” с югославските нации и народности, отиваха на „ война, която Сърбия не водеше”, и до момента в който довчерашните им братя напускаха родните си домове под техния обстрел, те мародерстваха и се завръщаха с товари бойна плячка от ограбените им къщи и дворове. Когато Милошевич бе предаден на Трибунала, патриотичният махмурлук към този момент им бе поотминал и се появиха първите признаци на национално изтрезняване под формата на животинско драпане за български паспорти, евтини български коли, записване на децата в българските ВУЗ-ове и прочие
КИЦ „ Босилеград” с националната си и проевропейска ориентировка, продължаваше да нервира тяхната нечиста съвест и още веднъж си остана „ държавен враг”. Само че в този момент вместо да ни клепат в Белград, че сме „ бугараши”, потеглиха да ни клепат в София, че сме „ сърбомани”!? Почнаха да никнат бледи копия на КИЦ-а и дубликати на българските културни събития за да се пренасочи фокусът на вниманието и да се подменят нашите културни послания. Известна тактичност на службите за обезвреждане на неуместни организации и замяна на тяхната активност.
Докато през днешния ден чувам антибългарските викове в районен съд Македония, за следващ път се увещавам, че те са сготвени в същата юго-кухня. Същият аромат, същият безвкусен усет, същият метод на поднасяне. Словата на македонските „ политичари” като че ли са копирани от словата, които кметът на Босилеград, попът и ръководителят на Съюза на бойците изнасяха в Босилеград. Текстовете които се пишат по адрес на българите са съвсем идентични с текстовете на А. Давинич, В. Пешич, В. Велинов и други по времето на откриването на КИЦ-а. Как пък тия хора не можаха един път да осъзнаят, че Югославия към този момент е мъртва, че великосръбската идеология, върху която тя беше построена претърпя историческо проваляне и че всевъзможни опити тя да бъде реанимирана под формата на „ сръбски свят”, да бъде подпряна с два или „ четири стълба на външната политика” са обречени?
И не, казусът не е Иван Михайлов. И България не е проблем за македонското еврочленство. Ни минимум. Проблемът е, че с цел да уреди връзките си с България и да стане членка на Европейския съюз, районен съд Македония би трябвало да излезе от плена на историческият разказ натрапен от югославската школа. Без това тя няма по какъв начин да се европеизира – да одобри и усвои европейските правила и полезности като метод на мислене и държание. Да се научи да се държи обичайно, без нормалните антибългарски псувни проникнали в културата им от сръбските колонисти. Да промени формата на държавното си устройство, законодателството, стопанската система, образованието, опазването на здравето, да съблюдава човешките права, връзките със съседите си, грижата за историческото завещание, свободата на словото, та до това къде и по какъв начин си хвърляш боклука. Проблемът е, освен просташкото оплюване и псуване на България, езикът на омразата, отричането от личното си (българско) историческо и културно завещание, партокрацията, корупцията и доста други неща. Истинският проблем е македонизмът. Държавата е прекомерно съществено нещо и тя не може да се гради върху подправена национална идеология – комбинация от открадната и фалшифицирана българска история, просвета и език.
Няма по какъв начин, горчивата чаша би трябвало да се изпие до дъно. В последна сметка, всички идеологии са краткотрайни. Временна е и идеологията на македонизма. Неговата югославска матрица с всичките й подправени канони и ирационалности вечно е счупена. Вместо да употребяват Културен център „ Иван Михайлов” като образец за будна гражданска позиция и стъпка напред за построяването на нови македоно-български връзки в благозвучие с времето, вместо обработване на една нова, толерантна, демократична и европейска Македония, той стана мотив за посмъртни извършения в югославски национализъм. Вместо към бъдещето, времето в Македония като че ли върви наопаки.
Пиша всичко това, с цел да поддържа и окуража приятелите към Културен център „ Иван Михайлов”. От опит знам, че след известно време медийната олелия ще постихне. После идва другото – подмолните дейности, провокациите, клеветите и интригите, компроматите и опитите да се подмени и дублира активността му.
Трябва да се устои на всичко. Защото залогът е прекомерно огромен – безконечният човешки блян на тога към свободата. Пред този блян, империите рано или късно рухват. Не е нужно да си експерт по история, с цел да го осъзнаеш. Достатъчно е единствено да си я чел и да си извадил верните заключения от нея.
Ето и целия текст на разбора:
В Босилеград тогава пристигнаха високи държавни представители на България, дипломати, политици, известни културни дейци и публицисти и под навъсените погледи на полицията, в наличието на българи от двете страни на границата, центърът бе открит. Гостите си отидоха, а в идващите дни, седмици, месеци и години в сръбските медии стартира злокобна антибългарска акция.
Опорките бяха съвсем същите, както и в този момент против Културен център „ Иван Михайлов”: че това е най-голямата българска провокация против Югославия от Втората международна война насам, че откриването на центъра е институционализиране на политиката на разединение на Босилеград и Цариброд, че това е опит за възобновяване на „ фашистка” цар Борисова България, че в това са забъркани американците, НАТО, Ватикан и така нататък После против центъра бяха задействани локалните деятели на Социалистическата партия на Милошевич, политици и публицисти, които през ден излизаха с остри известия в „ Братство”, „ Радио Босилеград” и централните белградски медии с тежки обвинявания във великобългарски шовинизъм, изменничество и заклинания на безконечна честност към „ единствената родина” Югославия. Оплюването на КИЦ-а беше израз първо на „ югославски” национализъм, а след това, когато Югославия се разпадна, патриотизмът за една нощ се прекръсти на „ сръбски”. Със същото антибългарско наличие.
Общинският Културен център в Босилеград не даваше зала за осъществяване на концерти с български реализатори, Социалистическата партия в Босилеград излезе с предложение до прокуратурата КИЦ „ Босилеград” да се заличи от регистъра, а „ ветераните” от „ Съюза на бойците на народноосвободителната война на Югославия”, правеха годишни проекти по какъв начин да наблюдават „ вражеската дейност” на КИЦ-а. Община Босилеград финансираше паметна чешма и отпускаше средства за активността на „ бойците” за отбелязване на „ Деня на освобождението на Босилеград от българската фашистка окупация”. Едни лица, които в никакъв случай нищо и на никое място не са работили, непрекъснато се навъртаха към КИЦ-а и си записваха кой по кое време влиза и излиза. На два пъти стъклата на КИЦ-а бяха разрушени с камъни, веднъж беше омазан с черна багра. Нито едно културно мероприятие не мина без проблеми на границата и без полицейски провокации, не едно и две обвинявания бяха повдигнати пред прокуратурата. Патриотичните сръбски партии си правеха един тип „ бойно кръщение” против КИЦ-а, а когато и те на собствен ред се разпаднаха, техните изявени деятели бяха назначавани за свещеници, общински чиновници, служители на реда и оттова продължаваха „ патриотичната” си активност против набедените „ държавни врагове”.
По време на войната в Косово, трябваше да преустановим активността на КИЦ-а и се прибрах в къщи на село. Дни и седмици наред граничен патрул стражареше наоколо до къщата ми, а по този начин наречената “цивилна защита” ме предупреждаваше прозорците нощем добре да са затъмнени, с цел да не се ориентират самолетите на НАТО по светлината!
„ Патриотите”, които се бяха клели в „ приятелство и единство” с югославските нации и народности, отиваха на „ война, която Сърбия не водеше”, и до момента в който довчерашните им братя напускаха родните си домове под техния обстрел, те мародерстваха и се завръщаха с товари бойна плячка от ограбените им къщи и дворове. Когато Милошевич бе предаден на Трибунала, патриотичният махмурлук към този момент им бе поотминал и се появиха първите признаци на национално изтрезняване под формата на животинско драпане за български паспорти, евтини български коли, записване на децата в българските ВУЗ-ове и прочие
КИЦ „ Босилеград” с националната си и проевропейска ориентировка, продължаваше да нервира тяхната нечиста съвест и още веднъж си остана „ държавен враг”. Само че в този момент вместо да ни клепат в Белград, че сме „ бугараши”, потеглиха да ни клепат в София, че сме „ сърбомани”!? Почнаха да никнат бледи копия на КИЦ-а и дубликати на българските културни събития за да се пренасочи фокусът на вниманието и да се подменят нашите културни послания. Известна тактичност на службите за обезвреждане на неуместни организации и замяна на тяхната активност.
Докато през днешния ден чувам антибългарските викове в районен съд Македония, за следващ път се увещавам, че те са сготвени в същата юго-кухня. Същият аромат, същият безвкусен усет, същият метод на поднасяне. Словата на македонските „ политичари” като че ли са копирани от словата, които кметът на Босилеград, попът и ръководителят на Съюза на бойците изнасяха в Босилеград. Текстовете които се пишат по адрес на българите са съвсем идентични с текстовете на А. Давинич, В. Пешич, В. Велинов и други по времето на откриването на КИЦ-а. Как пък тия хора не можаха един път да осъзнаят, че Югославия към този момент е мъртва, че великосръбската идеология, върху която тя беше построена претърпя историческо проваляне и че всевъзможни опити тя да бъде реанимирана под формата на „ сръбски свят”, да бъде подпряна с два или „ четири стълба на външната политика” са обречени?
И не, казусът не е Иван Михайлов. И България не е проблем за македонското еврочленство. Ни минимум. Проблемът е, че с цел да уреди връзките си с България и да стане членка на Европейския съюз, районен съд Македония би трябвало да излезе от плена на историческият разказ натрапен от югославската школа. Без това тя няма по какъв начин да се европеизира – да одобри и усвои европейските правила и полезности като метод на мислене и държание. Да се научи да се държи обичайно, без нормалните антибългарски псувни проникнали в културата им от сръбските колонисти. Да промени формата на държавното си устройство, законодателството, стопанската система, образованието, опазването на здравето, да съблюдава човешките права, връзките със съседите си, грижата за историческото завещание, свободата на словото, та до това къде и по какъв начин си хвърляш боклука. Проблемът е, освен просташкото оплюване и псуване на България, езикът на омразата, отричането от личното си (българско) историческо и културно завещание, партокрацията, корупцията и доста други неща. Истинският проблем е македонизмът. Държавата е прекомерно съществено нещо и тя не може да се гради върху подправена национална идеология – комбинация от открадната и фалшифицирана българска история, просвета и език.
Няма по какъв начин, горчивата чаша би трябвало да се изпие до дъно. В последна сметка, всички идеологии са краткотрайни. Временна е и идеологията на македонизма. Неговата югославска матрица с всичките й подправени канони и ирационалности вечно е счупена. Вместо да употребяват Културен център „ Иван Михайлов” като образец за будна гражданска позиция и стъпка напред за построяването на нови македоно-български връзки в благозвучие с времето, вместо обработване на една нова, толерантна, демократична и европейска Македония, той стана мотив за посмъртни извършения в югославски национализъм. Вместо към бъдещето, времето в Македония като че ли върви наопаки.
Пиша всичко това, с цел да поддържа и окуража приятелите към Културен център „ Иван Михайлов”. От опит знам, че след известно време медийната олелия ще постихне. После идва другото – подмолните дейности, провокациите, клеветите и интригите, компроматите и опитите да се подмени и дублира активността му.
Трябва да се устои на всичко. Защото залогът е прекомерно огромен – безконечният човешки блян на тога към свободата. Пред този блян, империите рано или късно рухват. Не е нужно да си експерт по история, с цел да го осъзнаеш. Достатъчно е единствено да си я чел и да си извадил верните заключения от нея.
Източник: cross.bg
КОМЕНТАРИ