Обратно до пещите за изгаряне... 9... 8... 7...
Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде особено позволение на Клуб Z да разгласява Дневника ѝ на български.
31 юли 2024 година
Първият ми спомен от детските ми години е лятото на 1980-та.
Аз съм на шест годинки, болен съм от някаква ужасна ангина. Мама непрекъснато ми мери температура, поставя на челото ми марля, натопена в оцет, и ме придумва да върша гаргара с някаква жълтеникава горчива течност. На табуретката край дивана ме чака емайлирана тенджера с преди малко кипнали картофи – би трябвало да се наведа над нея, да се увия с забрадка и да вдишвам гореща пара. А вечерта ме чака обичайната руска екзекуция – „ горчичники “ (суха горчица, намазана върху части хартия 15х10 см, които се потапят в гореща вода и се лепят с „ горчичната “ страна върху гърба на болния човек, по този начин се лекуваше кашлица и простуда – бел. прев.).
И внезапно в тази депресивна атмосфера връхлита баща.
– Пускайте тв приемника, почва!
В Съюз на съветските социалистически републики откриват Летните Олимпийски игри. Дълго време ще считам, че това бяха двете най-хубави седмици в моя живот. По цели дни гледах тв приемника и станах основен състезателен коментатор на фамилията.
Баскетбол, скокове във вода, стреляне с лък, гребане, кану-каяк – не пропусках нищо, запомнях семейства и върхове. А вечерта рапортувах на баща обстановката на спортния Олимп.
– Е, станало е, тъй като канадците не са пристигнали (или „ германците не са пристигнали “) – споделяше от време на време баща. Тогава и хабер си нямах, че шейсет страни от целия свят бойкотираха Олимпиадата в Съюз на съветските социалистически републики поради войната в Афганистан.
Церемонията на откриването не си припомням, струва ми се, че тя по нищо не се различаваше от първомайската проява. На трибуната – „ скъпият Леонид Илич “ и останалото мрачно-сиво политбюро, а още – някакви скучни танци на стадиона.
Към момента, когато в небето литне балон - огромен олимпийски мечок, махайки за довиждане с лапа, моята ангина ще отмине. Ще ми разрешат да излизам на улицата и Олимпиада-80 ще се стопи в паметта ми вечно.
След две години ще почине Брежнев, Галина Ивановна (класната) ще ридае край дъската, а нас ще ни пуснат по домовете.
Татко, като се върне от работа, ще ме попита кой ме натъжи. Аз ще се учудя – „ Че по какъв начин, та нали Леонид Илич… “ А таткото ще се наведе към мен и безшумно ще се поинтересува:
– А той какъв ти е? Може би дядо?
Тези татковите думи ще преобърнат детското ми схващане. Аз ще схвана всичко. И от оня миг ще стана част от страшната ни фамилна загадка: ние сме дисиденти. В фамилията ни постоянно ще има „ неразрешена “ литература (често даже не във тип на книги, а на печатни страници жълтееща хартия) и плочи с „ буржоазното мракобесие “ (не си припомням тъкмо, само че коства ми се, бяха Scorpions и Deep Purple).
Ще раста и зрея в парадигмата, че основната човешка полезност е свободата. И всеки мой избор в живота ще опира върху този жалон.
Ще изминат четирдесет и четири години. Перестройка, деветдесетте години, раздробяване на Съюз на съветските социалистически републики, Юшченко, Революция („ оранжевата гражданска война “ през 2004 година – бел. прев.), Янукович, Майдан, Война.
През 2022-а година ще погреба родителите си – един след различен, сърцата им няма да устоят обстрелите на Харкив.
През юли 2024-та, няколко дни преди откриването на Олимпиада в Париж, Юри Сапранов ще ми подари книгата на Зигар „ Как Русия унищожаваше Украйна “. Ще стигна някъде до 124 страница, таман до събитията през първата година на Путин във властта, когато съветска ракета ще улучи къщата на Сапронов. Слава на Бога, всички ще оцелеят.
А през днешния ден сутринта ще се върна от вилата в Харкив и ще пусна запис с откриването на церемонията в Париж…
В тази гала аз харесах всичко. Да, всичко – и „ лелката с брадата “. Това беше някакъв необикновен карнавал, просто ода на Свободата.
Но подлият TikTok незабавно ще пусне в телефона ми къси „ контекстни сюжети “. И отново ще чуя фразите „ буржоазно мракобесие “, „ сатанинско шоу “, „ разпуснатост и бесовщина “.
Произнасят ги руснаците.
И се връща омерзителното чувство за Брежнев на трибуната. И не мога да се отърся от него.
Как е допустимо съзнателно да се спускаш на дъното на пъкъла? Назад, към концлагерите? До пещите за изгаряне на несъгласните остават девет, осем, седем, шест…
Ние би трябвало да победим. Ние – това е освен Украйна, а целият цивилизован свят. Иначе ще връхлети мрака.
---
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка Анна Гин.
Превод Валентина Ярмилко
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
31 юли 2024 година
Първият ми спомен от детските ми години е лятото на 1980-та.
Аз съм на шест годинки, болен съм от някаква ужасна ангина. Мама непрекъснато ми мери температура, поставя на челото ми марля, натопена в оцет, и ме придумва да върша гаргара с някаква жълтеникава горчива течност. На табуретката край дивана ме чака емайлирана тенджера с преди малко кипнали картофи – би трябвало да се наведа над нея, да се увия с забрадка и да вдишвам гореща пара. А вечерта ме чака обичайната руска екзекуция – „ горчичники “ (суха горчица, намазана върху части хартия 15х10 см, които се потапят в гореща вода и се лепят с „ горчичната “ страна върху гърба на болния човек, по този начин се лекуваше кашлица и простуда – бел. прев.).
И внезапно в тази депресивна атмосфера връхлита баща.
– Пускайте тв приемника, почва!
В Съюз на съветските социалистически републики откриват Летните Олимпийски игри. Дълго време ще считам, че това бяха двете най-хубави седмици в моя живот. По цели дни гледах тв приемника и станах основен състезателен коментатор на фамилията.
Баскетбол, скокове във вода, стреляне с лък, гребане, кану-каяк – не пропусках нищо, запомнях семейства и върхове. А вечерта рапортувах на баща обстановката на спортния Олимп.
– Е, станало е, тъй като канадците не са пристигнали (или „ германците не са пристигнали “) – споделяше от време на време баща. Тогава и хабер си нямах, че шейсет страни от целия свят бойкотираха Олимпиадата в Съюз на съветските социалистически републики поради войната в Афганистан.
Церемонията на откриването не си припомням, струва ми се, че тя по нищо не се различаваше от първомайската проява. На трибуната – „ скъпият Леонид Илич “ и останалото мрачно-сиво политбюро, а още – някакви скучни танци на стадиона.
Към момента, когато в небето литне балон - огромен олимпийски мечок, махайки за довиждане с лапа, моята ангина ще отмине. Ще ми разрешат да излизам на улицата и Олимпиада-80 ще се стопи в паметта ми вечно.
След две години ще почине Брежнев, Галина Ивановна (класната) ще ридае край дъската, а нас ще ни пуснат по домовете.
Татко, като се върне от работа, ще ме попита кой ме натъжи. Аз ще се учудя – „ Че по какъв начин, та нали Леонид Илич… “ А таткото ще се наведе към мен и безшумно ще се поинтересува:
– А той какъв ти е? Може би дядо?
Тези татковите думи ще преобърнат детското ми схващане. Аз ще схвана всичко. И от оня миг ще стана част от страшната ни фамилна загадка: ние сме дисиденти. В фамилията ни постоянно ще има „ неразрешена “ литература (често даже не във тип на книги, а на печатни страници жълтееща хартия) и плочи с „ буржоазното мракобесие “ (не си припомням тъкмо, само че коства ми се, бяха Scorpions и Deep Purple).
Ще раста и зрея в парадигмата, че основната човешка полезност е свободата. И всеки мой избор в живота ще опира върху този жалон.
Ще изминат четирдесет и четири години. Перестройка, деветдесетте години, раздробяване на Съюз на съветските социалистически републики, Юшченко, Революция („ оранжевата гражданска война “ през 2004 година – бел. прев.), Янукович, Майдан, Война.
През 2022-а година ще погреба родителите си – един след различен, сърцата им няма да устоят обстрелите на Харкив.
През юли 2024-та, няколко дни преди откриването на Олимпиада в Париж, Юри Сапранов ще ми подари книгата на Зигар „ Как Русия унищожаваше Украйна “. Ще стигна някъде до 124 страница, таман до събитията през първата година на Путин във властта, когато съветска ракета ще улучи къщата на Сапронов. Слава на Бога, всички ще оцелеят.
А през днешния ден сутринта ще се върна от вилата в Харкив и ще пусна запис с откриването на церемонията в Париж…
В тази гала аз харесах всичко. Да, всичко – и „ лелката с брадата “. Това беше някакъв необикновен карнавал, просто ода на Свободата.
Но подлият TikTok незабавно ще пусне в телефона ми къси „ контекстни сюжети “. И отново ще чуя фразите „ буржоазно мракобесие “, „ сатанинско шоу “, „ разпуснатост и бесовщина “.
Произнасят ги руснаците.
И се връща омерзителното чувство за Брежнев на трибуната. И не мога да се отърся от него.
Как е допустимо съзнателно да се спускаш на дъното на пъкъла? Назад, към концлагерите? До пещите за изгаряне на несъгласните остават девет, осем, седем, шест…
Ние би трябвало да победим. Ние – това е освен Украйна, а целият цивилизован свят. Иначе ще връхлети мрака.
---
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка Анна Гин.
Превод Валентина Ярмилко
Още по тематаПодкрепете ни
Уважаеми читатели, вие сте тук и през днешния ден, с цел да научите новините от България и света, и да прочетете настоящи разбори и мнения от „ Клуб Z “. Ние се обръщаме към вас с молба – имаме потребност от вашата поддръжка, с цел да продължим. Вече години вие, читателите ни в 97 страни на всички континенти по света, отваряте всеки ден страницата ни в интернет в търсене на същинска, самостоятелна и качествена публицистика. Вие можете да допринесете за нашия блян към истината, неприкривана от финансови зависимости. Можете да помогнете единственият гарант на наличие да сте вие – читателите.
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ