Дневникът 58-а ЧАСТ
Анна Гин е журналистка и писателка, живее в украинския град Харкив. Тя даде особено позволение на Клуб Z да разгласява Дневника ѝ на български.
27 март 2023 година
Фейсбукът ми подмятна мемоари:
Мама.
„ Анна, не сте не запомнили този ден, нали? “
Не съм. Не съм не запомнила нито един ден, нито един час, нито една минута.
Мама беше светлина. Личното ми слънце, което свети постоянно. И топли.
– Щерчице, закърпих ти обичаните ти чорапки – с шарка на маргаритки.
В това изречение всичко е обич: и „ щерчице “, и „ закърпих “, и „ на маргаритки “.
А пък аз се дразнех.
– Мамо, и за какво трябваше? Ще си купя нови, да не сме в предишния век.
– Че аз съм от там – от предишния век, – смееше се мама.
Тя толкоз красиво се смееше.
Купувах си нови чорапи, само че скрито у дома носех кърпените. Не можех да изхвърля тези, на маргаритките. Мама ги кърпеше върху лампа – знаете ли, такава най-обикновената лампа, върху която обтягат чорап и на това място, което се изтъркало, вършат мрежа с вълнен конец. Както през предишния век, да.
Без мама постоянно е студено.
Започнах да виждам в огледалото нейните очи. Започнах да слушам думата „ мама “ във всяка ария по радиото.
А това толкоз боли.
Помня, логиката на психиката ни четеше една старомодна професорка, тя споделяше: “Детето просто би трябвало да се обича, и това е. Това е всичко. “.
Аз стачкувах. Просто да обича може който и да е. А по какъв начин тогава с педагогическите нововъведения? Развиващи технологии? Ефективното образование?
И единствено в зрелите си години разбрах, какъв брой беше права тази професорка.
Просто да обичаш – значи постоянно да бъдеш топлота, уют, мъдрост и опора.
Каквито бели и да правех, мама постоянно беше на моята страна.
– Вера Ивановна, не се карайте, детето е сбъркало, случва се.
А детето (ако би трябвало да сме честни) е счупило прозореца в кабинета по география. С камък.
Каквото и да правех – конфликтувах с учители или с връстници, омъжвах се или се развеждах, сменях месторабота си или стила на облеклата, решавах да бъда юрист или публицист – мама постоянно беше на моята страна.
– Слушайте, – умерено споделяше тя в отговор на недоволства на нашата съседка, – тя е моята щерка и тя знае, какво прави.
Аз надалеч не постоянно знаех, какво върша. Грешах, опарвах се, падах.
Но каквото и да ставаше в моя живот, основното постоянно оставаше непроменено: кухнята, миришеща на пирог с кайсии, сивата жилетка от овча прежда, в която постоянно можеш да изплачеш болката си, телефонният номер, който аз постоянно набирах пръв, с цел да споделя насладата си.
Мама.
Тя беше оста, носеща стена, онази опорна точка, която оказва помощ да преобърнеш света.
Моята другарка, психотерапевтка, твърди, че нещастливите хора – това са порасналите деца на студените майки. Контролиращите, потискащите и безразличните.
Тя може да изреди двайсетина сходни епитети. Разбира от причинно-следствените връзки и умее да уточни изхода от тези подсъзнателни лабиринти.
Вероятно, тя щеше да остане без работа, в случай че всички хора биха помнили формулата на моята майка.
Просто да обичаш...
P.S. Преди седем месеца мама я умъртви съветската ракета. Не парчето, а напрежението, страха, паниката. Инсулт.
Мисля, че след успеха статистиката на такива загуби ще е чудовищна.
Ще ви кажа нещо тривиално: прегърнете дъщерята си, в случай че тя е наоколо. Господи, какъв брой скъпо е това.
----
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR шеф на локалния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.
Превод Валентина Ярмилко
Още по темата
27 март 2023 година
Фейсбукът ми подмятна мемоари:
Мама.
„ Анна, не сте не запомнили този ден, нали? “
Не съм. Не съм не запомнила нито един ден, нито един час, нито една минута.
Мама беше светлина. Личното ми слънце, което свети постоянно. И топли.
– Щерчице, закърпих ти обичаните ти чорапки – с шарка на маргаритки.
В това изречение всичко е обич: и „ щерчице “, и „ закърпих “, и „ на маргаритки “.
А пък аз се дразнех.
– Мамо, и за какво трябваше? Ще си купя нови, да не сме в предишния век.
– Че аз съм от там – от предишния век, – смееше се мама.
Тя толкоз красиво се смееше.
Купувах си нови чорапи, само че скрито у дома носех кърпените. Не можех да изхвърля тези, на маргаритките. Мама ги кърпеше върху лампа – знаете ли, такава най-обикновената лампа, върху която обтягат чорап и на това място, което се изтъркало, вършат мрежа с вълнен конец. Както през предишния век, да.
Без мама постоянно е студено.
Започнах да виждам в огледалото нейните очи. Започнах да слушам думата „ мама “ във всяка ария по радиото.
А това толкоз боли.
Помня, логиката на психиката ни четеше една старомодна професорка, тя споделяше: “Детето просто би трябвало да се обича, и това е. Това е всичко. “.
Аз стачкувах. Просто да обича може който и да е. А по какъв начин тогава с педагогическите нововъведения? Развиващи технологии? Ефективното образование?
И единствено в зрелите си години разбрах, какъв брой беше права тази професорка.
Просто да обичаш – значи постоянно да бъдеш топлота, уют, мъдрост и опора.
Каквито бели и да правех, мама постоянно беше на моята страна.
– Вера Ивановна, не се карайте, детето е сбъркало, случва се.
А детето (ако би трябвало да сме честни) е счупило прозореца в кабинета по география. С камък.
Каквото и да правех – конфликтувах с учители или с връстници, омъжвах се или се развеждах, сменях месторабота си или стила на облеклата, решавах да бъда юрист или публицист – мама постоянно беше на моята страна.
– Слушайте, – умерено споделяше тя в отговор на недоволства на нашата съседка, – тя е моята щерка и тя знае, какво прави.
Аз надалеч не постоянно знаех, какво върша. Грешах, опарвах се, падах.
Но каквото и да ставаше в моя живот, основното постоянно оставаше непроменено: кухнята, миришеща на пирог с кайсии, сивата жилетка от овча прежда, в която постоянно можеш да изплачеш болката си, телефонният номер, който аз постоянно набирах пръв, с цел да споделя насладата си.
Мама.
Тя беше оста, носеща стена, онази опорна точка, която оказва помощ да преобърнеш света.
Моята другарка, психотерапевтка, твърди, че нещастливите хора – това са порасналите деца на студените майки. Контролиращите, потискащите и безразличните.
Тя може да изреди двайсетина сходни епитети. Разбира от причинно-следствените връзки и умее да уточни изхода от тези подсъзнателни лабиринти.
Вероятно, тя щеше да остане без работа, в случай че всички хора биха помнили формулата на моята майка.
Просто да обичаш...
P.S. Преди седем месеца мама я умъртви съветската ракета. Не парчето, а напрежението, страха, паниката. Инсулт.
Мисля, че след успеха статистиката на такива загуби ще е чудовищна.
Ще ви кажа нещо тривиално: прегърнете дъщерята си, в случай че тя е наоколо. Господи, какъв брой скъпо е това.
----
На 24 февруари 2022 година Русия нахлу в Украйна. От първите часове на нашествието Харкив непрекъснато е под обстрел и бомбардировки. Към началото на 2022 година популацията на Харкив е повече от 1,4 милиона души, което го прави втория по величина град в Украйна. След 24 февруари стотици хиляди са принудени да изоставен града, преселвайки се в други райони или напускайки страната.
Но въпреки всичко през днешния ден в града живеят стотици хиляди хора. Как оцеляват те в днешните условия, по какъв начин се пробват да живеят пълноценно и почтено ни споделя във „ Военният дневник на една харкивчанка “ украинската журналистка и писателка Анна Гин. Тя е PR шеф на локалния голф-клуб Superior Golf & Spa Resort.
Превод Валентина Ярмилко
Още по темата
Източник: clubz.bg
КОМЕНТАРИ