Анжела Димчева: „Нужна е нова стратегия за развитие на културата“
Анжела Димчева (1963) е родена в София. Поетеса, публицист, критик, редактор, създател на 11 книги. Магистър по българска лингвистика и британски език от СУ „ Св. Кл. Охридски “, лекар по наукознание (УниБИТ). Автор е на над 2500 изявления в 30 издания. Съставител на антологии. Две нейни книги са издадени в Украйна, а сборникът ѝ „ Игли в съня “ – в Германия. Монографията ѝ „ Дипломация посредством литература “ (2023) е проучване за приноса на България в културната дипломация. Награди: „ Златно перо “ на Съюз на българските журналисти (2016), Награда за публицистика на Столична библиотека (2017, 2021, 2024),
Годишна премия на Съюз на българските писатели за литературна рецензия (2022), „ Златен век – щемпел на цар Симеон Велики – златен “ (2023) на МК, „ Нешо Бончев “ за литературна рецензия (2025).
Отделни нейни произведения са преведени и оповестени на 15 езика. Член е на Съюз на българските писатели и Съюз на българските журналисти.
Работи като Международен и прессекретар в Съюз на българските писатели. Председател на Българското жури за
Европейската премия за литература, Брюксел, 2021.
+++
– Уважаема Анжела Димчева, с изключение на публицист и книжовен критик, вие сте публицист, интернационален секретар и прес секретар на нашия писателски съюз. Имате взор върху литературните процеси, поддържате връзка и с разнообразни представители на креативната колегия. Според Вас по какъв начин се развива в последно време българската литература? Кое Ви впечатлява? Някои създатели, имена...
– Не е загадка, че писателската общественост у нас е разединена. Определени създатели се фаворизират благодарение на университетските среди, мощните издателства и медиите, а останалите писатели напълно се пренебрегват. Дори най-безпристрастният четец към този момент е забелязал, че в предаванията за просвета по Българска национална телевизия се канят едни и същи анализатори и създатели. Книжарските вериги подчертават на витрините си на същите създатели, а книгите на останалите даже не се одобряват за разпространяване. Агресивната реклама, зад която стоят задгранични фондации, дотам е заменила същинската литературна оценка, че естествените процеси за избирателност на художествена стойност са изкривени съдбовно.
Вече над 20 години обществеността се занимава с егоистичните, псевдофилософски излияния на един-единствен български публицист, а медиите от заран до вечер му основават ореол на неповторим. Всеки негов превод в чужбина и премия се афишират за „ популярен пробив на българската литература по света “. Хайде малко по-скромно! Твърдя, че доста от премиите му се присъждат, тъй като никой сериозен критик или член на жури не смее да каже, че „ царят е гол “. Зад всичко това стоят пропагандни пари. От друга страна, БТВ и Нова ТВ въобще не оферират профилирани излъчвания за просвета – там господстват чалгата, езотериката, воайорството, политическите кавги и сълзливите сериали. Смея да кажа, че в Съюза на българските писатели членуват стойностни създатели. Преди няколко месеца бях член на журито за отсъждане на Националната премия „ Христо Г. Данов “.
След обширен разбор на показаните за състезанието книги журито се сплоти към името и креативните достижения на романистката Неда Антонова, на която ѝ беше присъдена Наградата за художествена литература, доцент Йордан Костурков получи Наградата за превод, а Владимир Зарев завоюва Голямата премия „ Христо Г. Данов “. И тримата писатели са членове на Съюз на българските писатели, което е горделивост за нашата организация. Бих загатнала и други надарени създатели, които рядко са във фокуса на медиите – не върша персонална ранглиста, а ги класифицирам по година на раждане:
БЕЛЕТРИСТИ: Весела Люцканова, Банко П. Банков, Димитрина Бояджиева, Александър Гочев, Илко Минев, Димитър Шумналиев, Павлина Павлова, Силва Аврамова, Светозар Казанджиев, Христо Добротинов, Диана Димих, Людмила Андровска, Златимир Коларов, Фани Цуракова, Мария Митева, Христо Славов, Тодор Каракашев, Димитър Томов, Николай Табаков, Мюмюн Тахир, Красимир Бачков, Георги Гълов, Юлия Дивизиева, Тодор Костадинов, Васил Люцканов, Стоян Чобанов, Анита Тарасевич, Владислав Кацарски, Юлия Спиридонова-Юлка;
ПОЕТИ: Петър Андасаров, Матей Шопкин, Петя Цолова, Спаска Гацева, Трендафил Василев, Калин Донков, Кирил Назъров, Иван Вълев, Атанас Звездинов, Георги Константинов, Надежда Захариева, Димитър Васин, Захари Иванов, Михаил Белчев,
Николай Шопов, Мария В. Николова, Пламен Панчев, Иван Есенски, Михаил Калдъръмов, Стефан Личев, Максим Максимов, Петя Йотова, Михаил Григоров, Тенко Тенев, Елка Няголова, Надя Попова, Минко Танев, Димитър Милов, Роза Боянова, Станислав Пенев, Станка Вангелова, Розалия Александрова, Боян Ангелов, Венко Евтимов, Елисавета Шапкарева, Стоянка Боянова, Ели Видева, Мина Карагьозова, Анелия Янковска- Сенгалевич, Мина Кръстева, Ивайло Диманов, Маргарита Петкова, Петранка Божкова, Светозар Аврамов, Атанас Капралов, Илко Славчев, Хубен Стефанов, Стефания Цанкова, Балчо Балчев, Катя Кремзер, Татяна Йотова, Иван Ненков, Николай Дойнов, Нели Горанова, Левена Филчева, Марина Матеева, Георги Ангелов, Йордан Пеев, Камелия Кондова, Ивайло Терзийски, Ники Комедвенска, Албена Фурнаджиева.
През последните години по стиховете на двама наши членове – Ангел Симеонов и Джина Дундова-Панчева – са написани десетки поп песни.
МЕМОАРИСТИ: Пенка Чернева, Владко Панайотов, Петя Вангелова;
КРИТИЦИТЕ И ТЕОРЕТИЦИ НА ЛИТЕРАТУРАТА И ИЗКУСТВОТО: проф. Иван Маразов, Константин Еленков, проф. Симеон Янев, Панко Анчев, Лалка Павлова, проф. Любомир Халачев, доцент Петър Хаджинаков, акад. Иван Гранитски, Юлий Йорданов, доктор Николай Василев, Емилия Каменова, Катя Зографова, проф. Иво Панов, доцент Валентина Фиданова-Коларова, проф. Калина Стефанова, проф. Ваня Добрева, Пламен Тотев, проф. Ивайло Христов и доста други.
Сред сътрудниците ни са известни ЖУРНАЛИСТИ-ПИСАТЕЛИ: Юлия Пискулийска, Валерия Велева, Димитрина Кюркчиева, Станислава Пирчева, Светлана Дичева, Екатерина Костова.
При нас членуват и необикновено надарени ПИСАТЕЛИ-ПРЕВОДАЧИ, които показват себе си и сътрудниците си на международни езици: Румен Стоянов, Ахмет Емин Атасой, Василка Петрова-Хаджипапа, Петър Велчев, Рада Добриянова, Румяна Захариева, Мая Панайотова, Наталия Ерменкова, Христос Хартомацидис, Ася Григорова, Здравка Евтимова, Снежана Галчева, Хайри Хамдан, Весела Лулова Цалова.
Както виждате палитрата е необятна, тези писатели имат хиляди читатели, само че огромните медии рядко отразяват тяхното творчеството.
– Активен ли нашият остарял писателски съюз, учреден през 1913 година от такива видни писатели като Иван Андрейчин, Теодор Траянов, Григор Чешмеджиев, Добри Немиров и Стилиян Чилингиров? По-късно се причисляват Иван Шишманов, Йордан Йовков, Михаил Арнаудов и Елин Пелин. През 1919 година Иван Вазов става Почетен ръководител и по този начин обединяването получава името „ Вазовия съюз “.
– Не единствено че Съюз на българските писатели е жива конструкция, само че е член на Европейския писателски съвет –
Брюксел, където се взимат значими решения за авторските права, за преводната политика, за
рестриктивните мерки за прилагане на ИИ от към този момент налични текстове в Интернет. Нашите членове
вземат участие в съюзния живот, като сътрудничат на вестника ни „ Словото през днешния ден “, на двете
списания „ Пламък “ и „ Читалище “. Те издават книгите си в съюзното издателство
„ Български публицист “, което е член на Асоциация „ Българска книга “ и показва изданията
си на панаирите на книгата в София, Франкфурт, Лондон, Лайпциг и Болоня. Почти всяка
година управлението сформира и издава антологии (поезия и проза), в които се канят всички
създатели, книгите се показват в страната и чужбина – единствено за последните две години наши
издания бяха показани в столиците и в огромни градове на Кипър, Унгария, Израел,
Сърбия, Турция, Англия, Съединени американски щати, Аржентина. Абсолютни неистини и клевети се
тиражират от завистниците ни в медиите, определящи Съюз на българските писатели като „ остаряла, ретроградна
организация “. Забравя се, че отминаха 36 години след 1989 година, а огромна част от писателите,
били дейни през социализма, от дълго време не са сред нас по чисто биологични аргументи.
Поне 70% от членовете на Съюз на българските писатели (общо над 800 души) са хора, родени през 60-те, 70-те, 90-
те години. Те нямат нищо общо с комунистическия режим. При нас се толерират разнообразни
идеологически и естетически пристрастия, само че те не би трябвало да се натрапват на останалите
членове. Само преди месец приехме в Съюза 26-годишния стихотворец Димитър Драганов; наши
членове са 34-годишните Иван Русланов и Даниел Тунев, 38-годишните Бистра Ангелова,
Невена Борисова и Калина Паскалева; доста създатели са под 50-годишна възраст – измежду тях
са Гергана Славова, Ива Спиридонова, Симеон Аспарухов, Динко Динков, Лида
Пантелеева. Международната ни активност е забележителна: сключили сме контракти с над
15 писателски организации в Европа, Азия, Северна Америка и Латинска Америка.
Издаваме сборници билингва – през 2025 година излезе Поетична антология на български и
сръбски, а през предходните години бяха издадени няколко билингва антологии на
български и турски език. Самата аз съм от остарял капиталистически жанр, прародител ми е член-кор.
Йордан Захариев – пръв ръководител на Организацията за връщане на Западните
околности (1924). Сред моите родственици в никакъв случай не е имало членове на Българска комунистическа партия. Това важи и
за доста от сътрудниците ми в Съюза. Е, по какъв начин тогава да приема етикетите, които се лепят
безусловно преднамерено върху нашата чисто креативна организация? Имаме и напълно
нови начинания: преди три години създадохме и поддържаме музейното пространство
„ Дом Дора Габе “ (регистрирано в МК), което се намира в достоверния апартамент на
поетесата в центъра на София (бул. „ Васил Левски “ 60). След сериозна реституция на
мебелите и движимостите на Дора Габе домът ѝ е отворен за визити. Там съвсем всеки ден
възпитаници и студенти слушат лекции за живота ѝ, водени от уредника Добрин Финиотис –
също публицист и наш член. Организират се министър председатели на книги – освен на наши членове, а
на всеки, който пожелае. Събират се членовете на Дамски клуб „ Слово “ и клуб „ Млад
публицист “, разполагаем е целият списък на сп. „ Пламък “, чиято редакция дълги години се
обитаваше там. В тази посока е било наследството на Дора Габе – домът ѝ да бъде
средище на младите. Още един факт: Съюз на българските писатели е сътрудник на Националния студентски дом
(сключен е договор) за провеждането на Националния книжовен конкурс „ Георги
Черняков “, иницииран от Общество „ Димчо Дебелянов “, правоприемник на известния през 70-
те и 80-те години Кабинет на младите писатели-студенти. В него са създали първите си
опити на креативното занятие едни от най-известните през днешния ден писатели. Вече 11 години
финансираме и присъждаме премиите „ Георги Черняков “ на новите генерации пишещи
студенти и докторанти.
– Защо литературният щемпел у нас западна? Разбира се, отговорна е на първо място страната, която от години нехае за българската просвета. Но единствено това ли е повода?
– Основната причина е неналичието на държавно финансиране за литературните издания.
Много от тях просто изчезнаха. Други са оставени на поддръжка от частни лица и компании
или получават мизерни суми годишно на планов принцип от НФК. Втората причина е
появяването на Интернет платформите, които обаче са по-скоро рекламни страници на
огромните издателства. В тях не участват съществени разбори на литературните процеси, а
единствено анотации за личната им продукция. Единици са уеб сайтове като „ Литературен свят “,
където систематично се разгласяват нови авторски произведения (поезия, белетристика,
есеистика, драматургия), участва също литературната рецензия, както и обзорни публикации,
нови преводи, премиерни заглавия, събития. Третата причина е обезценяването на
писателския труд поради обществените мрежи и най-много – фейсбук, където всеки
консуматор добива самочувствието на публицист, когато под персоналните му терзания се появят
300-400 лайка или хвалебствени мнения. Неслучайно зад аватарите на такива „ създатели “
написа „ основател на наличие “. Минава година-две и тези постове във фейсбук се
появяват на книжния пазар в първокласна опаковка, а индивидът, който се е забавлявал и е добил
към този момент славата на инфлуенсър, стартира да се титулува публицист. Този развой срина имиджа на
професионалните създатели, които десетилетия наред са писали и прибавяли висока
художествена стойност към литературното завещание.
– Какво съгласно Вас би трябвало да се направи?
– Културата и образованието са в основата на националната еднаквост. Час по-скоро
би трябвало да бъде направена Стратегия за развиване на културата и изкуството като един
общ организъм. В основата на една почтена и уважителна към създателите тактика би трябвало
да застане националното като същина и финансиране – т.е. българският език и
литература, българската музика, националната драматургия, родното киноизкуство,
държавните и общински театри, филхармонии, музеи, галерии и медии. Крайно време е да
се осъзнае, че изкуствата не могат да съществуват единствено на планов принцип и да бъдат
молители за спуснати от Европа помощи. Унизително е заплащането на работещите в
читалищата, библиотеките, музеите и галериите, където междинната възраст на личния състав е
над 55 години, а в доста случаи – и на пенсионна възраст.
Бюджетът за просвета в Европейски Съюз се движи сред 1 и 2 % от Брутният вътрешен продукт на съответните страни. Към
това се прибавя и съществено финансиране от частни корпорации, тъй като в тези страни
работи безотказно Законът за меценатството. Само България прави изключение с мизерния
0.5 % от Брутният вътрешен продукт, който постоянно остава най-после на съвещанията на Бюджетната комисия в
Парламента и се дава като лепта на Сирачето просвета – на тези, които с креативното
си наличие, труд и гений съхраняват националната еднаквост.
- Нека си представим България след 100 години! Няма да има кой да основава произведения на български език, всички ще пишат на британски език, с цел да продават онлайн книгите си на международния пазар. Вследствие поезията и песенното творчество също ще облекат британски одежди; родната драматургия ще изчезне, в театрите ще се слагат единствено преводни заглавия, а и режисьорите ще са копия на Малкович, за които ругателството на националното ще бъде в реда на нещата...
Защо нашите писатели не са по този начин обединени, както е в другите източно-европейски страни? Ще дам за образец Румъния, където и през днешния ден има доста мощен Писателски съюз – с сдружения из цялата страна с литературни вестници, списания, състезания и фестивали?
– В началото на 90-те у нас беше осъществена една жестока недомислица по отношение на
креативните съюзи: те бяха принудени да се пререгистрират като частни сдружения в
изгода на своите членове и към този момент над 30 години не получават държавна дотация – нито за
поддръжка на постройките си и най-малко най-малък личен състав, нито за креативна активност.
Съюзите на писатели, преводачи, художници, актьори, музикални и танцови дейци, композитори,
кино дейци, архитекти, публицисти сплотяват повече от 30 000 членове. За
влиятелната си активност те получават от страната Нула лв. дотация! Оставени са да се
оправят в пазарната стопанска система сами, като че ли един книжовен вестник, стихосбирка,
живописен албум, галерия или мини концерт на млади музиканти биха могли да
завоюват толкоз, колкото бестселърите на международните имена или милионерите
от YouTube...
Докато не се осъзнае, че креативният артикул не е домат, не се претегля и изяжда на мига,
а има нравствен капацитет, има принадена стойност за историята и културата на една нация,
България ще продължи да бъде на опашката на Европейски Съюз. Няма по-мощна реклама от
всепроникващия до всеки човек език на изкуството и въплътената в изкуство история, а
дипломацията посредством просвета е в положение да промени политическото напрежение в
Европа и света.
Решението се крие в няколко поредни стъпки:
1. Минимум 1 % за просвета от БВП;
2. Промяна в Закона за културното завещание и целево годишно финансиране на
креативните съюзи, каквото получават вероизповеданията в България;
3. Промяна в Закона за авторските и сродни права според Европейската
инструкция 2006/115/ЕК за PLR (Public Lending Right), която задължава страната да
изплаща обезщетения на създателите за съществуването и заемането на техните книги в
публичните библиотеки;
4. Изработване и приемане на настоящ Закон за българския език и въвеждане на квотен
принцип за наличие на български създатели и реализатори в националните медии.
5. Изработване на тактика за реклама на българските създатели в чужбина посредством взаимно
договаряне сред Министерството на културата, Министерството на туризма и
Министерството на външните работи.
– През миналите повече от три десетилетия години на „ смяна “ през Министерството на българската просвета минаха тъкмо 20 министри. С разнообразни хрумвания, благоприятни условия и даже просвета и морал. Какво е най-важното качество, което би трябвало да има един началник на министерство?
– Според моето виждане Министерството на културата е най-сложната за ръководство
държавна институция. Това е конструкция с разнообразни институти, дирекции, второстепенни
разпоредители на бюджет, в които работят хора с висок интелектуален капацитет. Те не
могат да бъдат елементарно използвани, манипулирани или подценени. Балансът сред
другите изкуства и техните потребности е доста значим. Години наред назначените министри
бяха представители на избрани гилдии (главно на театралните или пластичните
изкуства) и се приоритизираха тъкмо те. Така беше прокарана политиката на делегираните
бюджети, което е извънредно порочна процедура и нанесе непоправими вреди на
оркестрите, оперните и трагичните театри – свадите с далаверите в част от
провинциалните театри изумиха преди две години цялото общество! От началото на 90-те
години (когато министър беше Елка Константинова, малко по-късно за няколко месеца –
Иван Маразов) на този пост не е бил публицист, нито академик хуманитарист или културолог.
Някой задава ли си въпроса по какъв начин един министър извършва пълноценно отговорностите си,
когато по десетина пъти в годината пътува по света, с цел да дирижира? Кой подписва значими
документи в негово неявяване? Министърът би трябвало да е по-скоро управител,
в сравнение с създател. А в случай че двете качества се съчетаят, би било отлично, тъй като по едно и също време
ще вниква в спецификата на креативната активност и ще надгражда упованията на всяка
колегия с умни решения.
– Според Вас може ли да се печели от просвета? Ясно е, че не може да се печели задоволително от продажба на билети за огромно изкуство. Това не е допустимо и няма сходна процедура даже в най-старите и развити в културно отношение страни като тези в Западна Европа.
– По-горе споделих, че културният артикул не е домат. Неговото въздействие е обвързвано с
образованието и възпитанието на нацията. След нашествието на чалгата и останалите
проявления на субкултурата няма по какъв начин да се печели от високо изкуство. Кичът измести
стойностните книги, филми, пиеси, музика. 90-те години и началото на 21. век бяха
плодотворна среда за вклиняване на чалгаризацията (в бита, морала и културата), за която
имат виновност пошлите шоу стратегии и реалити формати, продуцирани и предавани от
частните малките екрани. Вече две генерации българи израснаха и даже сътвориха поколение,
без в никакъв случай да са посетили типичен концерт, оперен театър, галерия. Ясно е, че и
техните деца няма да познават класическите мостри на родното и европейско завещание.
Похвални са напъните на акад. Пламен Карталов да възбуди интереса към оперното
изкуство с изнесени на обществени места мега продукции, със специфична стратегия за деца и
подрастващи. Но това са единични случаи. Читалищната мрежа умира – не се влага в
възобновяване въз основата, в качествени учители, в попълване на библиотечните им фондове. За
цифровизация да не приказваме! Кметовете в провинцията рядко оказват помощ на намиращите се
на тяхна територия културни средища. Има, несъмнено, изключения: вижте Бургас – това е
град за образец в културно отношение.
– Какво съгласно Вас би трябвало да се направи?
– Отново стигаме да бюджета за просвета. Да помислим: за 36 години беше ли издигната
нова постройка за симфонична музика, за фестивални събития? Има ли нова театрална постройка?
Как през така наречен соц. беше издигнат Националният замък на културата? Бюджетът за
просвета по времето на Людмила Живкова и Георги Йорданов беше 3% от Брутният вътрешен продукт. Затова
тогава се градеше и се влагаше в креативния капацитет на нацията: нашите оперни и
театрални трупи изнасяха спектакли по света, оркестрите и хоровете ни (дори Детският
радиохор и Детската филхармония „ Пионер “) разпространяваха достиженията на
българските композитори и на фолклора, печелеха конкурси; тракийските съкровища
гостуваха в известни музеи от Япония до Бразилия; имаше специфична стратегия за
показване на българската иконопис в международни столици; организираха се 6 издания
Международни писателски срещи; откри се Галерията за задгранично изкуство. Нека
отбележим и ролята на Международната детска асамблея „ Знаме на мира “ – там се
насърчаваха гениите от ранна възраст, а доста от тогавашните участници през днешния ден са
водещи създатели в страните си, има даже министри на културата, които с респект и
признателност означават присъединяване си в Асамблеята в София, когато са били деца. А през днешния ден
с изключение на изложба „ Квадрат 500 “ и зародили голям брой маломерни частни пространства за
събития, арт кафенета, арт книжарници, пъбове (където сякаш има министър председатели на книги), друго
не виждам. Някой ще ми опонира, че така наречен „ Арени “ в огромните градове притеглят
хилядна аудитория. Да, по този начин е. Но тези пространства се употребяват на първо място за спортни
събития или всеобщи прояви. Те не имат аурата да показват високо изкуство.
– Къде е тук ролята на креативните съюзи?
– Никой не пита креативните съюзи! Много рядко Комисията за просвета в Народното
заседание организира открити съвещания, на които кани наши представители. Какво и да
желаяме – никой не ни обръща внимание. Редно е това да се промени. Общественият
съвет към МК също е спяща клетка. Съюзните управления не са осведомени кои са
членовете ѝ. Специално ние, писателите, не сме кресливи. Нас няма да ни видите на
митинг пред МК или пред Народно събрание, а има защо да протестираме: не се съблюдава Законът за
авторското право и сродните му права; възрастните и заболели писатели са оставени на
произвола на ориста с мизерни пенсии. Много от тях умират в изби или в старешки
домове. Рядко някой от писателите е почетен с лична пенсия от Народно събрание. Виж естрадните
реализатори реализираха забележителен триумф по времето на министър Боил Банов, когато на
десетки от тях бяха присъдени лични пенсии. Нека вземем образец от Румъния: там
всеки публицист, навършил 65 години, автоматизирано получава държавна пенсия (извън
персоналната си пенсия).
– И още една значима тематика: културата, изкуството и младите. Мислите ли, че страната със своята културна политика и просветителна система работи задоволително за духовното развиване на младите? Вече няма задоволително часове по музика, няма просветителни стратегии. За разлика отпреди, в този момент те знаят кой е Криско и кой е Мишо Шамара, само че не и кои са Верди и Шуберт...
– Интересът към изкуството у децата се развива още в детската градина. В това отношение
и родителите доста оказват помощ, когато записват децата си на в допълнение образование по
музика, изобразяване, танци. Лошото е, че всички тези занимания се заплащат – и в
общинските детски заведения, и в частните школи, и в читалищата. Следователно не всяко
дете има достъп до изкуство. А общоприетата просветителна стратегия в действителност изтласква
изкуствата отвън постоянните часове за сметка на главните предмети. Това е неправилна
процедура. Иска ми се да се появи министър на образованието, който да вкара
наложителен предмет „ История на културата “ – в този предмет да се приказва за типовете
вероизповедания, митовете, археологията, остарялата архитектура, за стадиите в развиване на
класическата музика, операта, театъра, балета, изобразителното изкуство, музейното дело.
Всичко това да тече още от 1 клас до финала на образованието. Тогава учениците ще имат
панорамен взор върху човешката история, върху международната цивилизация, тъй като те са
въплътени в изкуството. И всеки пораснал към този момент младеж ще е построил у себе си
почитание към креативния артикул и неговите основатели.
