Кой е открил първата ваксина
Английският доктор Томас Димсдейл се усеща много нервозен.Датата е 12 октомври 1768 година, вечерта – и Димсдейл приготвя императрицата на Русия Екатерина Велика за нейната процедура. От техническа позиция това, което той възнамерява, е относително просто, медицински солидно и минимално инвазивно. Изисква се единствено да се създадат две или три дребни порязвания в ръката на Екатерина. Въпреки това Димсдейл има основателни аргументи за безпокойствие си, защото в тези сечения той ще намаже странна субстанция, получена от няколко гнойни циреи, гъмжащи от вариола – вируса, който предизвиква едрата шарка и по това време води до гибелта на съвсем една трета от хората, които са се заразили с него.
Въпреки че прави процедурата по персонално предпочитание на Екатерина, Димсдейл е толкоз угрижен за резултата, че скрито е разпоредил да го чака карета, с която незабавно да се измъкне от Санкт Петербург, ако процедурата не протече съгласно упованията му.
Онова, което Димсдейл възнамерява, се назовава по това време вариолация или инокулация и макар че е рисково, съставлява върха на тогавашните медицински достижения. При вариолацията лекарят трансферира дестилат, подготвен от циреи на едрата шарка от болен пациент в здрав, защото по аргументи, които по това време не схваща още никой – вариолираният пациент нормално развива единствено лек случай на едра шарка, в подмяна на което получава пожизнен имунитет против заболяването.
Двадесет и осем години по-късно Едуард Дженър усъвършенства тази прото-ваксинация, когато открива, че може да употребява и по-безопасен, сходен на вариолата вирус, наименуван кравешка шарка, с цел да инокулира пациентите си. Но точно първичната вариолация – а не имунизацията на Дженър – е нещото, което за пръв път открива по неоспорим метод ефикасността на лудешката и по това време неуместно рискова концепция, на която разчитат съвсем всички ваксини: умишленото заразяване на здрав човек с отслабен патоген, който му основава имунитет.(Към момента, в който процедурата е била практикувана към този момент и от западни лекари като Димсдейл, по-малко от 1 на 600 пациенти са умирали от използването на имунизацията.)
В последна сметка страховете на Димсдейл се оказали напразни. Екатерина развила единствено лека форма на заболяването и приготвената за бягство карета останала неизползвана.
Всъщност процедурата се оказала толкоз сполучлива, че, както по-късно самият Димсдейл споделя, е трябвало да употребява микроскоп, с цел да види микро-циреите, които се образували към нейния прорез. В писмо до Волтер Екатерина написа, че „ планината е родила мишка “ и че анти-ваксърите от личната й ера били „ същински простаци, невежи или просто злонамерени “.
Три десетилетия след инокулацията на Екатерина, Дженър открива и разпространява циреите от кравешка шарка като заместители на тези от едрата шарка. Процедурата му довежда до още по-безопасни инокулации и назовава метода си „ имунизация “. Дори когато Луи Пастьор открива, че е допустимо да се отслабят и инокулират други патогени, като тези на антракса и беса, името на Дженър си остава обвързвано с първичната приложимост на термина.Съвременните имунолози са подобрили тази животоспасяваща идея дотам, че в случай че намерят ваксина за Covid-19, тя няма да съдържа какъвто и да е риск от необятно публикувана зараза. Днешните имунизационни препарати водят до производството на антитела, само че са неспособни на огромно възпроизвеждане. Това обаче напълно не е по този начин по времето, когато те са открити за първи път. В случая с императрица Екатерина процесът просто разчита напълно на това, че имунната й система ще се оправи с инфекцията. Димсдейл знае доста добре, че тя ще се разболее.И въпреки всичко концепцията за съзнателно заразяване на пациенти със гибелен вирус, който да им помогне, се е появила в началото в нечия мисъл – и това е може би най-голямата концепция в историята на медицината. Това не е концепция на Дженър, нито пък на Димсдейл. Но може би е хрумнала на някой избран човек. Забележително е, че вариолацията най-вероятно не е била открита на доста места, без значение едни от други. Най-ранните исторически свидетелства дават учредения да се допуска, че тя е почнала да се практикува първо в Китай – евентуално в югозападните провинции Анхуи или Дзянши – преди да се популяризира по целия свят.Най-ранните писмени доказателства за инокулация се откриват в документи, идещи от средата на 16 век. Медицинският етюд, написан през 1549 година, озаглавен от лекаря Уан Чуен „ За заболяванията морбили и едра шарка “, разказва „ преместване на едра шарка “ върху здрави пациенти. Но инокулацията евентуално е почнала най-малко няколко генерации преди трактата на Чуен…За страдание, точното съответствие сред доза и резултат е необикновено мъчно за определяне отвън клинични условия. Почти невероятно е да се сътвори наново дозата, която човек получава по натурален метод, тъй че количественото установяване на дозата изисква съзнателно заразяване на група пациенти с измерено количество от даден патоген. Но това е нещо мощно проблематично, изключително при рискови инфекциозни болести като вариолата.Очевидно е, че не можете да заразявате хора с все по-нарастващи количества вариола и да измерите реакциите им, само че изследвания, осъществени върху мишки, демонстрират, че има възможност да е налице избрана взаимозависимост сред инфекциозната доза и тежестта на последващото заболяване. Малки количества вариола, инжектирани в мишки, ги вършат леко заболели или даже безсимптомни, до момента в който най-големите дози са постоянно съдбовни.Вариолацията е акт, който изисква извънредно прецизен баланс: дайте на пациента прекомерно мощна доза патогени – и той или тя ще развие рисков случай на болестта; дайте обаче прекомерно малко – и няма да се стигне до произвеждане на антитела. И въпреки че имунолозите непрекъснато развиват техниките си, правилото, който стои зад имунизациите, си остава значително същият, какъвто е бил и по времето, когато за първи път го е разкрил вярващият в вълшебства античен китаец с незнайно име.
___________*Коди Касиди е млад американски създател и публицист, специализиращ в региона на научно-популярния род. Цялата му публикация е преведена и можете да я прочетете в сп. „ Либерален обзор “. Фрагментите публикуваме с общителното единодушие на издателите.
Въпреки че прави процедурата по персонално предпочитание на Екатерина, Димсдейл е толкоз угрижен за резултата, че скрито е разпоредил да го чака карета, с която незабавно да се измъкне от Санкт Петербург, ако процедурата не протече съгласно упованията му.
Онова, което Димсдейл възнамерява, се назовава по това време вариолация или инокулация и макар че е рисково, съставлява върха на тогавашните медицински достижения. При вариолацията лекарят трансферира дестилат, подготвен от циреи на едрата шарка от болен пациент в здрав, защото по аргументи, които по това време не схваща още никой – вариолираният пациент нормално развива единствено лек случай на едра шарка, в подмяна на което получава пожизнен имунитет против заболяването.
Двадесет и осем години по-късно Едуард Дженър усъвършенства тази прото-ваксинация, когато открива, че може да употребява и по-безопасен, сходен на вариолата вирус, наименуван кравешка шарка, с цел да инокулира пациентите си. Но точно първичната вариолация – а не имунизацията на Дженър – е нещото, което за пръв път открива по неоспорим метод ефикасността на лудешката и по това време неуместно рискова концепция, на която разчитат съвсем всички ваксини: умишленото заразяване на здрав човек с отслабен патоген, който му основава имунитет.(Към момента, в който процедурата е била практикувана към този момент и от западни лекари като Димсдейл, по-малко от 1 на 600 пациенти са умирали от използването на имунизацията.)
В последна сметка страховете на Димсдейл се оказали напразни. Екатерина развила единствено лека форма на заболяването и приготвената за бягство карета останала неизползвана.
Всъщност процедурата се оказала толкоз сполучлива, че, както по-късно самият Димсдейл споделя, е трябвало да употребява микроскоп, с цел да види микро-циреите, които се образували към нейния прорез. В писмо до Волтер Екатерина написа, че „ планината е родила мишка “ и че анти-ваксърите от личната й ера били „ същински простаци, невежи или просто злонамерени “.
Три десетилетия след инокулацията на Екатерина, Дженър открива и разпространява циреите от кравешка шарка като заместители на тези от едрата шарка. Процедурата му довежда до още по-безопасни инокулации и назовава метода си „ имунизация “. Дори когато Луи Пастьор открива, че е допустимо да се отслабят и инокулират други патогени, като тези на антракса и беса, името на Дженър си остава обвързвано с първичната приложимост на термина.Съвременните имунолози са подобрили тази животоспасяваща идея дотам, че в случай че намерят ваксина за Covid-19, тя няма да съдържа какъвто и да е риск от необятно публикувана зараза. Днешните имунизационни препарати водят до производството на антитела, само че са неспособни на огромно възпроизвеждане. Това обаче напълно не е по този начин по времето, когато те са открити за първи път. В случая с императрица Екатерина процесът просто разчита напълно на това, че имунната й система ще се оправи с инфекцията. Димсдейл знае доста добре, че тя ще се разболее.И въпреки всичко концепцията за съзнателно заразяване на пациенти със гибелен вирус, който да им помогне, се е появила в началото в нечия мисъл – и това е може би най-голямата концепция в историята на медицината. Това не е концепция на Дженър, нито пък на Димсдейл. Но може би е хрумнала на някой избран човек. Забележително е, че вариолацията най-вероятно не е била открита на доста места, без значение едни от други. Най-ранните исторически свидетелства дават учредения да се допуска, че тя е почнала да се практикува първо в Китай – евентуално в югозападните провинции Анхуи или Дзянши – преди да се популяризира по целия свят.Най-ранните писмени доказателства за инокулация се откриват в документи, идещи от средата на 16 век. Медицинският етюд, написан през 1549 година, озаглавен от лекаря Уан Чуен „ За заболяванията морбили и едра шарка “, разказва „ преместване на едра шарка “ върху здрави пациенти. Но инокулацията евентуално е почнала най-малко няколко генерации преди трактата на Чуен…За страдание, точното съответствие сред доза и резултат е необикновено мъчно за определяне отвън клинични условия. Почти невероятно е да се сътвори наново дозата, която човек получава по натурален метод, тъй че количественото установяване на дозата изисква съзнателно заразяване на група пациенти с измерено количество от даден патоген. Но това е нещо мощно проблематично, изключително при рискови инфекциозни болести като вариолата.Очевидно е, че не можете да заразявате хора с все по-нарастващи количества вариола и да измерите реакциите им, само че изследвания, осъществени върху мишки, демонстрират, че има възможност да е налице избрана взаимозависимост сред инфекциозната доза и тежестта на последващото заболяване. Малки количества вариола, инжектирани в мишки, ги вършат леко заболели или даже безсимптомни, до момента в който най-големите дози са постоянно съдбовни.Вариолацията е акт, който изисква извънредно прецизен баланс: дайте на пациента прекомерно мощна доза патогени – и той или тя ще развие рисков случай на болестта; дайте обаче прекомерно малко – и няма да се стигне до произвеждане на антитела. И въпреки че имунолозите непрекъснато развиват техниките си, правилото, който стои зад имунизациите, си остава значително същият, какъвто е бил и по времето, когато за първи път го е разкрил вярващият в вълшебства античен китаец с незнайно име.
___________*Коди Касиди е млад американски създател и публицист, специализиращ в региона на научно-популярния род. Цялата му публикация е преведена и можете да я прочетете в сп. „ Либерален обзор “. Фрагментите публикуваме с общителното единодушие на издателите.
Източник: spisanie8.bg
КОМЕНТАРИ