Западът отвикна да воюва, Русия не
Анализът е препубликуван от
Когато се ражда нова Русия, някогашните републики в състава на Съюз на съветските социалистически републики потеглят в разнообразни направления, а тя, огромната, остава на картата като наследничка на Съветския съюз. Днес една пета от младежите в Русия даже не знаят какво е Съюз на съветските социалистически републики или пък се съмняват в смисъла на тази дума.
След като знаем какво беше Съюз на съветските социалистически републики: една тоталитарна супердържава с безумни имперски упоритости, комунистическа световна химера, с оскъдно население, което нито има независимост, нито колбас, може би въпреки всичко не е неприятно да забравим за еднопартийното, Гулаг-минало? Във Франция, да вземем за пример, в края на 1950-те години младежите към този момент не са знаели кой е Хитлер.
Но има две огромни разлики. Франция се връща към демокрацията и бърза да изтрие от делничната си памет неволите на окупацията. В Русия историческата безпаметност се изкушава да се върне към славната история, каквато в никакъв случай не е имало. Стига да бъде разкрасена. И още веднъж ще заживеем в свръхдържава, всички ще се опасяват от нас и ще ни почитат, а ние няма да се опасяваме от никого.
Фантастичните години на разкрепостяването
В началото на 90-те години Русия първо се впуска да бяга от руското си минало, само че някак се заплита в полите си, пада и получава разтърсване на мозъка. От една страна е лечението на лечителите-демократи, които се впускат да ѝ ползват разнообразни европейски процедури, като пазарната стопанска система и многопартийността. От друга страна доста бързо се появяват национал-комунистическите лекари с носталгия към Съюз на съветските социалистически републики. Дори президентът Елцин не знае какво да прави с връхлетялата страната независимост и се колебае сред двете групировки. Той заплаща за това със здравето си, а страната получава втората чеченска война, разстрела на просъветския парламент през 1993-а година и така нататък
Като очевидец на тези времена мога да кажа, че наред с другото това бяха фантастични години на разкрепостяване на нашата просвета - когато най-сетне можеше да се прочете всичко - от Набоков, до " Архипелаг ГУЛАГ ". Можеха да се гледат куп неразрешени до тогава филми. Страната се отвори - фантазията на хората да могат да пътуват по света се сбъдна, празните магазини започнаха да се пълнят със артикули. Това в действителност беше време на очаквания!
Но то беше и празник за бандитите. Отслабената страна не се справяше с тяхната паралелна власт над страната.
И тъкмо в този миг властта се обърна към организацията, която все по този начин си оставаше на мястото. Въпреки значимите държавни промени, Комитет за Държавна сигурност (на СССР) - под новата маска ФСБ - си оставаше на същите позиции и се предложи на демократичните управляващи. Така се роди президентът Путин. Болният, беззащитен и изплашен Елцин видя в него благонадежден правоприемник, който да го избави дружно със фамилията му и от бедност, и от затвор.
Това, което би трябвало да се признае на Путин, е, че съумя да преобърне страната и да ѝ предложи нов път. И по-точно - по какъв начин да стане, откакто Русия беше паднала на колене. Не мисля, че макар всички неуредици от 1990-те години Русия е била на колене пред Запада или е пълзяла. Страната можеше и бе длъжна да отвори отначало прозорец към Европа и да стане пълноценна демократична страна. Но не стигнаха нито силите, нито мозъка, нито националното предпочитание.
Ставането на Русия от позицията " на колене " не беше нищо повече от агитационен девиз. Първоначално тя сякаш искаше да догони и да задмине Португалия по витално ниво - като един тип социалистическо състезание с капиталистическа цел. Но не стана - и до такава степен. Затова пък страната стартира да се пали от военни лозунги, апели за отбрана на излъганата от Запада татковина, останала без руските републики, някои от които даже станаха част от НАТО.
Русия - страна цитадела
Политическата дезориентация на масите и съобразената с менталността на популацията усърдна работа на федералните канали за отбрана на родината изиграха своята роля. Без да става от позицията " на колене ", Русия се насочи към присъщия за нея самодържавен модел на страна-крепост. Крепост, в която всичко излишно може да бъде прикрито, а нужното да бъде изписано по стените - да е пред очите на враговете.
Мъжете – тирани, мъжете – под чехълС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Добрият СталинС код Dnevnik10 получавате най-малко 10% отстъпка
Западът, несъмнено, не съобрази незабавно накъде е тръгнала Русия. Путин изигра Запада. На него просто му провървя - всичко се нареждаше по негова заповед. Даже международните цени на нефта и газа бяха в негова услуга.
Какви са достиженията на Русия, откогато потегли по новия път на страна цитадела? Никак не са дребни - тя стана непредсказуема. Западните ѝ сътрудници се объркаха. Какво ли още би могло да се чака от нея? Как какво?! През 2014-а година стана факт главното събитие от интервала на Путин - Крим бе взет, освен това без пердах. За наслада на доста от кримските поданици и на инат на интернационалните съглашения. Победа! Народът ликуваше и танцуваше. Западът потръпна, само че беше късно. А и не потръпна изключително. Следващата стъпка бе Киев да бъде трансфорат във зложелател и да бъде заставен да съблюдава мирните съглашения от Минск, с цел да се понамалят кръвопролитията в Донбас. Още една победа!
Иначе нашата красива страна по този начин и не се изправи: бедността е на всички места. Разбира се, всичко това би могло да се изясни с ковид, което е комфортно - той няма да свърши на следващия ден. Разбира се, в това отношение страната се поразмина с уверенията: народът не желае да се имунизира, ключът на доверието към сърцата на нуклеарния електорат по този начин и не бе открит. Но властта и не се постара изключително.
Западът се отучи да води война
Да се върнем към непредсказуемостта. Това е съществено оръжие. На Запада му треперят коленете - той се е отучил да води война. А ние не сме. Това е главният ни коз от тези 30 години след разпада на Съюз на съветските социалистически републики. Страната не желае да води война, само че в случай че би трябвало - ще го направи. И още по какъв начин! С цялостна мощ.
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Когато се ражда нова Русия, някогашните републики в състава на Съюз на съветските социалистически републики потеглят в разнообразни направления, а тя, огромната, остава на картата като наследничка на Съветския съюз. Днес една пета от младежите в Русия даже не знаят какво е Съюз на съветските социалистически републики или пък се съмняват в смисъла на тази дума.
След като знаем какво беше Съюз на съветските социалистически републики: една тоталитарна супердържава с безумни имперски упоритости, комунистическа световна химера, с оскъдно население, което нито има независимост, нито колбас, може би въпреки всичко не е неприятно да забравим за еднопартийното, Гулаг-минало? Във Франция, да вземем за пример, в края на 1950-те години младежите към този момент не са знаели кой е Хитлер.
Но има две огромни разлики. Франция се връща към демокрацията и бърза да изтрие от делничната си памет неволите на окупацията. В Русия историческата безпаметност се изкушава да се върне към славната история, каквато в никакъв случай не е имало. Стига да бъде разкрасена. И още веднъж ще заживеем в свръхдържава, всички ще се опасяват от нас и ще ни почитат, а ние няма да се опасяваме от никого.
Фантастичните години на разкрепостяването
В началото на 90-те години Русия първо се впуска да бяга от руското си минало, само че някак се заплита в полите си, пада и получава разтърсване на мозъка. От една страна е лечението на лечителите-демократи, които се впускат да ѝ ползват разнообразни европейски процедури, като пазарната стопанска система и многопартийността. От друга страна доста бързо се появяват национал-комунистическите лекари с носталгия към Съюз на съветските социалистически републики. Дори президентът Елцин не знае какво да прави с връхлетялата страната независимост и се колебае сред двете групировки. Той заплаща за това със здравето си, а страната получава втората чеченска война, разстрела на просъветския парламент през 1993-а година и така нататък
Като очевидец на тези времена мога да кажа, че наред с другото това бяха фантастични години на разкрепостяване на нашата просвета - когато най-сетне можеше да се прочете всичко - от Набоков, до " Архипелаг ГУЛАГ ". Можеха да се гледат куп неразрешени до тогава филми. Страната се отвори - фантазията на хората да могат да пътуват по света се сбъдна, празните магазини започнаха да се пълнят със артикули. Това в действителност беше време на очаквания!
Но то беше и празник за бандитите. Отслабената страна не се справяше с тяхната паралелна власт над страната.
И тъкмо в този миг властта се обърна към организацията, която все по този начин си оставаше на мястото. Въпреки значимите държавни промени, Комитет за Държавна сигурност (на СССР) - под новата маска ФСБ - си оставаше на същите позиции и се предложи на демократичните управляващи. Така се роди президентът Путин. Болният, беззащитен и изплашен Елцин видя в него благонадежден правоприемник, който да го избави дружно със фамилията му и от бедност, и от затвор.
Това, което би трябвало да се признае на Путин, е, че съумя да преобърне страната и да ѝ предложи нов път. И по-точно - по какъв начин да стане, откакто Русия беше паднала на колене. Не мисля, че макар всички неуредици от 1990-те години Русия е била на колене пред Запада или е пълзяла. Страната можеше и бе длъжна да отвори отначало прозорец към Европа и да стане пълноценна демократична страна. Но не стигнаха нито силите, нито мозъка, нито националното предпочитание.
Ставането на Русия от позицията " на колене " не беше нищо повече от агитационен девиз. Първоначално тя сякаш искаше да догони и да задмине Португалия по витално ниво - като един тип социалистическо състезание с капиталистическа цел. Но не стана - и до такава степен. Затова пък страната стартира да се пали от военни лозунги, апели за отбрана на излъганата от Запада татковина, останала без руските републики, някои от които даже станаха част от НАТО.
Русия - страна цитадела
Политическата дезориентация на масите и съобразената с менталността на популацията усърдна работа на федералните канали за отбрана на родината изиграха своята роля. Без да става от позицията " на колене ", Русия се насочи към присъщия за нея самодържавен модел на страна-крепост. Крепост, в която всичко излишно може да бъде прикрито, а нужното да бъде изписано по стените - да е пред очите на враговете.
Западът, несъмнено, не съобрази незабавно накъде е тръгнала Русия. Путин изигра Запада. На него просто му провървя - всичко се нареждаше по негова заповед. Даже международните цени на нефта и газа бяха в негова услуга.
Какви са достиженията на Русия, откогато потегли по новия път на страна цитадела? Никак не са дребни - тя стана непредсказуема. Западните ѝ сътрудници се объркаха. Какво ли още би могло да се чака от нея? Как какво?! През 2014-а година стана факт главното събитие от интервала на Путин - Крим бе взет, освен това без пердах. За наслада на доста от кримските поданици и на инат на интернационалните съглашения. Победа! Народът ликуваше и танцуваше. Западът потръпна, само че беше късно. А и не потръпна изключително. Следващата стъпка бе Киев да бъде трансфорат във зложелател и да бъде заставен да съблюдава мирните съглашения от Минск, с цел да се понамалят кръвопролитията в Донбас. Още една победа!
Иначе нашата красива страна по този начин и не се изправи: бедността е на всички места. Разбира се, всичко това би могло да се изясни с ковид, което е комфортно - той няма да свърши на следващия ден. Разбира се, в това отношение страната се поразмина с уверенията: народът не желае да се имунизира, ключът на доверието към сърцата на нуклеарния електорат по този начин и не бе открит. Но властта и не се постара изключително.
Западът се отучи да води война
Да се върнем към непредсказуемостта. Това е съществено оръжие. На Запада му треперят коленете - той се е отучил да води война. А ние не сме. Това е главният ни коз от тези 30 години след разпада на Съюз на съветските социалистически републики. Страната не желае да води война, само че в случай че би трябвало - ще го направи. И още по какъв начин! С цялостна мощ.
Рубриката “Анализи ” показва разнообразни гледни точки, не е наложително изразените отзиви да съответстват с публицистичната позиция на “Дневник ”.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ