Длъжници ли сме на Русия?
Анализ на Александър Тацов в уеб страницата Novetika.com
Десетилетия наред, марксистката историческа просвета, националното писателство и прогресивният щемпел облъчваха българския народ със заклинанието, че, видите ли, Русия своеволно и без значение решила да освободи България, като го постигнала с цената на 200 000 (!) жертви. Допреди десетина години, на входа на храма „ Александър Невски “ се мъдреше паметна плоча с сходно наличие – твърдеше се, че „ за свободата на България са починали 200 000 съветски воини “.
Подразбира се от това, че цялата България е станала внезапно и дефинитивно, национално свободна (т.е. самостоятелна и целокупна) (1) и вечно би трябвало да е признателна на Русия, заради големия брой жертви. Очевидният извод от тази теза е, че трябвало постоянно да се подчиняваме на Русия, тъй като тя знае най-добре, какви са българските интереси…
Главният въпрос
Обаче в случай че приемем, че Русия е освободила един път вечно цяла България (т.е. целокупния народ върху цялата му национална територия), остава да виси със страшна мощ, един въпрос:
Тогава кого освобождаваха повече от 200 000 убити български бойци, офицери и опълченци през Забравената епопея на ПЕТТЕ войни, свързани с концепцията за Национално избавление и обединяване (1885 -1945 г.)?
За какво починаха тези герои и ЗАЩО подвигът им е умишлено пропуснат, а паметниците на множеството от тях 45 години са систематично унищожавани, поругавани, забравени или потънали в немара, чак до момента (не единствено зад граница, само че и в страната)?
Огромни са жертвите от тези войни: още два пъти по толкоз ранени, инвалидизирани и безследно изчезнали. Десетки хиляди убити и починали дава и българското цивилно население в Тракия и Македония, подложено на етнически геноцид от сръбски, гръцки и турски постоянни и нередовни военни формирования. Това спокойно население е систематично унищожавано и прогонвано (както свидетелстват интернационалните анкети). Стотици хиляди бежанци, изгубили роден дом и фамилии, единствено с облеклата на гърба си, търсят избавление и отбрана в старите граници на България.
Твърди се, че понастоящем към 25-30% от българите са потомци на бежанци.
Не избавление, а национални бедствия, стопански произшествия, разпокъсване, заличаване и стотици хиляди убити и бежанци, донесе Източната политика на Русия в България, ето по какъв начин.
Русия и Тимошката област
През 1833 година Русия откъсва от Османската империя Тимошка област, обитаема с българи, с цел да я съобщи на новосъздаденото (1830 г.) Сръбско васално княжество.
Пак тя дава на Сърбия Нишки и Пиротски санджаци в 1878, а Северна Добруджа, също тогава, на Румъния, посредством клаузите на Санстефанския предварителен контракт. Новите граници на Сърбия и Румъния са одобрени от Берлинския конгрес.
Русия и Българската църковна борба
Русия се опълчва най-последователно срещу придвижването за независима българска черква. Движението стартира още през далечните 1824-1829 година във Враца и Скопие. То се стреми към църковна самостоятелност от Вселенската патриаршия, тогава проводник на гръцко (фанариотско) въздействие в България. Целта е независима Българска православна черква, в която да се служи на български език. Борбата продължава близо 50 години с изменчив триумф.
По това време, директно след Кримската война от 1856 година, Османската империя, под натиска на западните Велики сили, е принудена да стартира коренни промени. Те са ознаменувани със популярния „ Хатихумаюн “, където империята се задължава да почита равноправието на всички жители и техните религиозни свободи. За първи път, след Завоеванието, публично е позволено да се строят християнски храмове . Започва всеобщо строителство по цялото българско землище, което дава дава нов подтик в битката за църковна самостоятелност.
Това обаче мощно бърка проектите на Русия, която въпреки и победена във войната, не се отхвърля от проектите за присвояване на част от наследството на „ болния човек край Босфора “ (Османската империя) и най-много Константинопол и Проливите. За задачата обаче, би трябвало да може да манипулира православните християни в Османската империя. Което е допустимо единствено и само, когато те са под юрисдикцията на единно църковно ръководство (в случая, на Константинополската патриаршия), което да бъде проводник на съветската воля. Затова Русия систематично преследва дейците на придвижването за българска църковна самостоятелност с всички сили и средства, в това число, посредством напън върху османското държавно управление и Патриаршията. Същевременно се стреми да го разцепи, като подкрепя така наречен „ патриаршисти “, последователи на умерена църковна автономност в границите на Константинополската патриаршия.
Българските духовници са преследвани и заточавани от Патриаршията, някои умират в изгнание. Русия издейства от Патриаршията трима български владици – Илиарион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски – да бъдат низвергнати и изпратени на църковно изгнание през 1860 година Архиепископ Йосиф Соколски, глава на новосъздадената униатска черква (тя е основана през 1861 година, с напъните, на първо място на Драган Цанков, там се служи по източноправославен ритуал, само че нравствен глава е папата), е похитен от съветски сътрудници в Русия и умира там в изгнание.
Тези ограничения обаче не съумяват. Борбата продължава и става всенародна.
Накрая, през 1870 година, на 28 февруари, с ферман на султан Абдул Азиз е основана първата, след близо 500 години, публично приета българска институция – самостоятелна Българска екзархия. Резултат, както от епичната битка на целия български народ, по този начин и на удобна конюнктура. Включително, с упадъка тогава на съветското въздействие в Османската империя и с суматохата измежду ръководещите кръгове, вследствие събитията към огромната българска чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 година
Русия реагира, като спомага пред Патриаршията за издигане на Схизмата през 1872, отново посланика си в Цариград, граф Игнатиев. Схизмата нанася огромен удар върху интернационалния престиж на Българската православна черква и я изолира от православния свят. Ролята на Русия в църковните битки, е тематика избягвана от историците в годините на комунизма, а в общи линии и до момента. (Виж №1 в Обща книгопис и в Галерия)
Русия и българската освободителна борба
Руската империя се бори по всевъзможен начин против българското националноосвободително придвижване. Внедрява сътрудници в структурите на революционните комитети, даже на най-високо равнище. Съумява да вербува, като свои шпиони, редица революционни дейци, а също и видни български първенци. А пък изключително неподатливите, съумява да в профил или отстрани, по един или различен метод. (Виж №№2, 3 и 5 в Обща библиография)
Освободителното придвижване в България е несъвместимо с задачите на Руската империя на Балканите. Русия се стреми най-много към реализиране на вековната си фантазия – преодоляване на Константинопол и Проливите. Това ще разреши изход към топлите морета и сигурен надзор над морския път, по който минава повече от 70-80% от комерсиалния оборот на Империята. За реализиране на това грандиозно начинание, на Русия е нужна и прилежаща територия с благожелателно християнско население, подвластно и правдиво на Русия, която ще го избави от османското господство. Какъвто проект се готви за българската народностна общественост. Едно национално избавление, със лични сили или с друга, непозната помощ, не е допустим вид за Русия. Затова се работи деликатно и твърдо, посредством явните и секрети сътрудници и чиновници на Азиатския департамент към Руското външно министерство.
Така, с напъните отново на съветския дипломат в Османската империя, граф Николай Игнатиев, посредством неговите подвластни лица в Извънредната комисия в София, Васил Левски е качен на бесилото. За триумфа на това свое начинание, той рапортува на канцлера, княз Горчаков, с писмо от 25 януари (стар стил). (Виж №4 в Обща книгопис и в Галерия)
По една горчива подигравка на ориста, улицата наречена от признателната Софийска община, на името на граф Игнатиев, се пресича с булеварда, наименован на националния ни воин Васил Левски, умрял най-много, заради интригите на рубрика.
Ясно е, че до момента в който улицата носи това име, до тогава ние, българите, ще носим тегобата на националния позор…
Още близо три десетилетия, Азиатският департамент ще води очевидна и загадка подривна активност против България, посредством напън, клевети, опити за преврати, атентати и убийства… (Виж №7 в Обща библиография)
Русия и Цариградска България
Пак Русия, по всичко проличава, провокира и неуспеха на Цариградската конференция на посланиците (23 декември 1876 година – 20 януари 1877 г.) (2) и по този начин попречва да се основат, според плана на посланиците, двете български самостоятелни области, обхващащи по-голямата част от Българското национално пространство. Това пространство е юридически регламентирано със Султанския ферман от 28 февруари 1870 година, за основаването на Българската екзархия, одобрен макар съпротивата на Русия. Това е неповторим документ, очертаващ публично границите на Българското национално землище по това време. Документ, с какъвто наподобява, не разполага никой различен европейски народ. (Виж в Галерия)
Мнозина считат, че Русия проваля тайно Конференцията, още веднъж посредством посланика си граф Игнатиев. Защото единствено тя има интерес от това (а първоначално и Османската империя). На всяка цена ѝ би трябвало победоносна война, след Кримското проваляне, с цел да се легитимира още веднъж като равноправна Сила измежду останалите Велики сили, а в същото време да употребява комфортния миг, с цел да се примъкне към Проливите. (Виж в Галерия)
От друга страна, „ Цариградска България “ не би била преференциална за Русия, тъй като няма никаква сигурност, че ще може да бъде приобщена към съветското политическо пространство.
Затова, още на 8 юли 1876 г, съветският император Александър II и министърът на външните работи княз Александър Горчаков, се срещат с австро-унгарския император Франц Йосиф и министъра на външните работи граф Андраши. Срещата се организира в замъка „ Райхщат “, откъдето произлиза и наименованието на постигнатото сред тях, секретно Райхщатско съглашение . Там черно на бяло е написано, че няма да се създава „ огромна славянска страна “ на полуострова.
А на 15 януари 1877 година, 5 дни преди пропадането на Цариградската конференция (20 януари 1877 година!), в Будапеща се подписва загадка спогодба сред Русия и Австро-Унгария. Будапещенската спогодба е резултат от договарянията сред съветския дипломат Новиков и министъра на външните работи Андраши. Тя доразвива главните положения на Райхщатското съглашение и фиксира уговорките на страните. За тези съглашения е било известно на редица съветски високопоставени лица, от които изтича информация към български представители, още по време на войната, само че това не довежда до някаква забележима реакция, на фона на всенародната еуфория…
Три дни по-късно (!), на 18 януари 1877 година, представителят на Османската империя в Конференцията декларира, че отхвърля контрактувания план за двете български самостоятелни области. Излиза, че съветският император е бил наясно за идния, след 3 дни, отвод на османското държавно управление (!). Това затвърждава подозренията, че Русия го е провокирала.
Планът е сбъднат още веднъж от граф Игнатиев, който, по всичко проличава, съумява да убеди султана, империята да се откаже от договореностите, като дава обещание опазване на обилни територии в европейската ѝ част: нещо което се случва на Берлинския контракт, препоръчан и подсилен от Русия и Австро-Унгария. (Виж в Галерия)
Руската дипломация реализира задачата си. Лондонският протокол от 31 март 1877 година , подписан от Великите сили, в действителност ѝ дава картбланш да води война с Османската империя, в случай че последната отхвърли настояванията на Силите, съдържащи се в Протокола и свързани с промени в полза на християнското население в Империята.
Русия и Санстефанска България
По-късно, Русия съумява да хвърли прахуляк в очите на наивните българи, с фантастичния план „ Санстефанска България “ (3). И до момента, множеството от нас не знаят, че в Сан Стефано е подписан единствено Прелиминарен (т.е. предварителен) контракт. Защото, без единодушието на всички Велики сили, тогава е било невероятно да се трансформират границите в Европа, по този начин е било още от времето на Виенския конгрес (затова и на Цариградската конференция участват оторизирани представители на всички Сили). (Виж в Галерия)
Този предварителен контракт изостря доста връзките сред Русия и другите Сили, които я подозират, че желае да се отметне от предходните контракти (Райхщатското съглашение 1876 година и Будапещенската спогодба 1877 г.) и посредством начертаните от нея граници на една подвластна страна, да се примъкне на стотина километра от Цариград (т.нар. Люлебургаска дъга).
Противоречията са отстранени с Берлинския конгрес на Великите сили, който дефинитивно открива границите, в сходство с предходните съглашения.
Междувременно, по всички български земи, които остават отвън границите на новата българска страна, стартира протестна подписка (организатори са бъдещият митрополит Методий Кусев, Кузман Шапкарев и други). Събраните подписи са предадени на съветски дипломати, след което повече не виждат бял свят. А по гледище на Русия, на Виенския конгрес, където участват делегации от 11-те заинтригувани страни, не е позволена единствено българската делегация. (Виж в Галерия)
Русия и превратът в България 1881 г.
По-късно, Русия, посредством формалните си представители и своите оръдия в България, провокира преврата в Княжеството през 1881 година, който суспендира Конституцията и докарва съветски генерали за министри. Един опит за преобразяване на България в подвластна територия, „ Задунайская губерния “, съгласно съвременници. (Виж №9 в Обща библиография)
Русия и Съединението
Русия се бори гневно и против признание на Съединението от страна на Великите сили. Единствено Англия ни пази тогава и избавя делото. Същевременно Русия провокира рецесия в младата българска войска, като отзовава всичките си офицери, служещи до тогава там, воглаве с военния министър, съветският генерал-майор, княз Михаил Кантакузин. Намерението е, по този метод да се лиши българската войска от професионално управление и да бъде доведена до команден безпорядък.
Същевременно, княз Александър I е лишен от званието военачалник от съветската войска. Русия към този момент осъзнава, че съединена България се трансформира в съществено затруднение, вместо замисляното предмостие за завладяване на Цариград и Проливите, По всичко проличава, че Русия е тази, която насъсква Сърбия да разгласи война на България на 14 ноември 1885 година, като повлиява на Австро-Унгария да поддържа сръбската експанзия (тогава към момента е в действие така наречен „ съюз на тримата императори “, сред Руската, Германската и Австро-Унгарската империи). (Виж №№6, 8 и 10 в Обща книгопис и в Галерия)
След Съединението, в течение на години, съветската дипломация и агентура, не престават да провеждат заприказва, протести, прелом, опити за преврати и атентати в България…
Русия и междусъюзническата война 1913 г.
Руската империя е тази, която провежда фронта против България през 1913 година, посредством спътника си Сърбия и подбуждайки Румъния към извънмерни искания. Руската дипломация манипулира русофилските държавни управления на Гешов и Данев , за приемане на арбитраж от страна на Русия в разногласията сред България и Сърбия.
Фактически, в края на краищата, Русия оказва цялостна поддръжка на Сърбия. В навечерието на войната, съветският дипломат в Белград и министър-председателят на Сърбия стигат до единодушие, че би трябвало „ да се строши гръбнака “ на България.
Тази политика има предистория. Когато стремителните български победи в Източна Тракия през 1912 година към този момент ясно демонстрират неизбежния погром на Турция, в Азиатския департамент в Петербург изпадат в мощно терзание. Вече им се привижда, по какъв начин българските войски маршируват по улиците на Константинопол. Което може да значи единствено едно – завършек на вековните желания на Русия към витално значимите Проливи, вратата към топлите морета. Защото съветските дипломати не се и съмняват, че една могъща България, стъпила в Константинопол, изцяло ще се еманципира от Освободителката Русия, а за какво и да не се изправи против нея (вследствие интригите на подлия Албион, например).
Решението е предопределено, България е към този момент рисков състезател, който би трябвало да бъде отхвърлен от геополитическата сцена.
Веднага се пристъпва към дейности. Активизира се агентурната мрежа на Азиатския департамент в българската войска. Има солидни подозрения, че значима роля е предоставена на командира на Трета войска, ген. Радко Димитриев, повече от две десетилетия настоящ заплатен съветски сътрудник и предстоящ народен изменник от най-крупен диаметър. Той управлява решаващата за войната, а както се оказва по-късно и за бъдещето на България, Чаталджанска интервенция. Операцията гръмко се проваля, макар, че и до момента битуват сведения за най-малко два сполучливи пробиви на укрепената линия, които необяснимо не са развити от командването (тези събития по този начин и остават недоизяснени). (Виж №16 в Обща библиография)
Така или другояче, България губи най-големия си късмет във войната, което се оказва съдбовно за бъдещето на страната. (Виж №11 в Обща библиография)
Когато се подписва мирът в Лондон на 30 май 1913 година, Русия не приключва дейностите против България, тъй като българо-турската граница, според мирния контракт, към момента е заплашително близо до Константинопол. Градът, който Русия счита за своя сигурна плячка от двеста години насам. Руската дипломация стартира трескава активност. Азиатският департамент насъсква все по-настойчиво Румъния да издига неизпълними, съгласно българите, претенции за „ обезщетения “.
Същевременно се дава обещание на Сърбия всякаква поддръжка за искания отвън към този момент контрактуваното с България Споразумение (забележете, реализирано преди време със съдействието и гаранциите на самата Русия). Черна гора пък върви постоянно със Сърбия. А що се отнася до Турция, която към този момент е сключила мир с балканските страни, като победена и унизена страна, то тя жадува за реванш. Гърция пък води лична двулична политика, само че събитията непреклонно я тласкат към съюз със Сърбия, под благосклонния взор на Русия (тенденция, подкрепена и от извънредно бездарната българска дипломация и незрялата политическа класа). Още повече, че съюзът против България отдалечава алчните желания на Гърция към Константинопол.
Да не забравяме, че Иван Евстатиев Гешов („ архитектът “ на Балканския съюз, под егидата на Русия) не подписва с Гърция съглашение за систематизиране на завоюваните територии (както със Сърбия). В това няма нищо необичайно. Гешов, като лоялен русофил, се бои, че едно такова съглашение може да се пояснява като подмятане по отношение на ориста на Констнантинопол, а затова и на Проливите. Нещо, което би раздразнило Русия във висша степен, поради одобрената от епохи концепция, че градът и Проливите са законна плячка на „ Третият Рим “… Липсата на такава уговорка в съглашението с Гърция изиграва съдбовна роля за България и я обрича на погром от обединените сръбско-гръцко-румънско-черногорски сили, към които се причислява и Турция. (Виж №12 в Обща библиография)
Наивните български политици-русофили, в лицето на държавните управления на Гешов и Данев са втренчени, като хипнотизирани, в Русия. Те имат вяра , че тя няма да разреши на Турция да си възвърне Тракия, както и на Румъния, да ни удари в тил и че ще спомага за спокойно урегулиране на разногласията със Сърбия (на базата на прословутия арбитраж).
Уви, горчиво са излъгани!
Русия в действителност не си помръдва пръста, с цел да възпре новата коалиция (а това е изцяло в нейните възможности). Напротив, работи скрито за разгрома на България. Страната се оказва без съдружник, против обединените сили на Сърбия, Черна гора, Гърция, Румъния и след това – Турция.
Разгромът е неминуем, тъй като с изключение на всичко друго, българската дипломация не си е осигурила поддръжка от никоя друга Велика мощ , с изключение на голословните уверения на Русия и вербална полуподкрепа от страна на Астро-Унгария. Българските ръководещи русофили до последния миг сляпо разчитат единствено на Русия. Между другото, те реализират невъзможното: обезпечават си врагове отвред и съдружници отникъде . Руското императорско държавно управление обаче работи тайно против България.
Тези съдбоносни събития са прекомерно едва осветлени от българските историци, и най-много ролята на Русия, като огромен принос тук имат непознатите българисти. Показателна е сполучливата забележка на видния българист Ричард Хол, във връзка на тези злополучни събития: „ Само за една седмица, България от хегемон на Балканите, се трансформира в парий “ . (Виж №11 в Обща книгопис, а също №№13,14 и 15 в Галерия).
Продължение
Вследствие тези събития и последвалия погром, България към този момент неизбежно е предопределена като съдружник на Централните сили, в бъдещата Голяма война, със съответните последствия. Там ще се сблъска с Русия, към този момент като с формален зложелател. (Виж №17 в Обща книгопис и в Галерия)
В 1917 година Руската империя пропада. От останките ѝ се ражда друга зловредна империя – комунистическият Съюз на съветските социалистически републики. Той също ще аргументи неизброими вреди на България, ще я „ освободи “ за повторно и ще я трансформира в безмълвен спътник, където ще конфигурира на власт най-преданите си прислужници, българските комунисти (по-късно известни като АБпФК).
Те ще изтребят огромна част от българската интелигенция и ще закарат страната 45 години обратно и настрана от европейската цивилизация.
Ще минат години и Съюз на съветските социалистически републики също ще загине, ще се провали и ще изгние. Децата и Внуците на АБпФК обаче освен ще оцелеят, само че и ще запазят икономическата власт на бащите и дедите си в България. Ще я запазят, ще я укрепват и ще посегнат и към политическата власт.
А трупът на Съюз на съветските социалистически републики, сходно на зомби, ще възкръсне, под маската на Втора Руска империя, с великодушната помощ на Европа. Внуците ще припознаят в нея своя защитница и майка-хранителка, ще я обичат и ще ѝ се подчиняват…
Сега същата тази Русия води кръвопролитна война против Европейската цивилизация, против нашата цивилизация. Затова с цялостна убеденост можем да заявим:
Руската политика е проклятието на България!
Русия дебитор ли е на България?
Дали не би трябвало да си зададем реципрочния въпрос: Русия дебитор ли е на България?
Защото през интервала 10-15-и век, Руските княжества са подложени на голяма културна инвазия, откъм България, включваща книжовници, монаси, богослужебна и световна литература (наречена в съветската историография лицемерно „ първо “ и „ второ южнославянско въздействие “). Книжнината е писана на новия за руснаците кирилометодиевски език (известен още като старобългарски) (4), формален за българската държавна канцелария и общопризнат книжовен език, ползващ се със своего рода заветен статус в България и в близките страни, където се популяризира (Сърбия, Хърватия, Босна, Влашко и Молдова, елементи от Унгария, днешна Словакия и балтийските страни).
Това културно „ настъпление “ в Руските княжества включва освен писмеността, само че и преди всичко езика. Така съветският национален език се измества от кирилометодиевския, който в скоро време става формален и в канцелариите на съветските князе. Нещо повече, след два-три века, този език дефинитивно се постанова като книжовен език на образованите пластове на обществото, какъвто е и до момента. Простонародният съветски диалект със своите диалекти е изтикан в периферията и значително – пропуснат.
Според руския лингвист учен Шахматов, етимологичният генезис на към 40% от речниковия фонд на актуалния съветски език има генезис от кирилометодиевския език (наричан в Русия „ староцърковнославянски “), това са така наречен „ българизми “ в съветския език.
Така да вземем за пример, в съветския език има присъщи двойки думи, едната от които е българизъм, а втората – лично съветска: „ град – город “, „ врата – ворота “… Има куриозни обстоятелства в това отношение. Както е известно, през последните 200 години, в модерния български език нахлуват голям брой съветски думи (в множеството случаи заместители на турски такива, или понятия, свързани с новия културен прогрес), по този начин така наречен „ русизми “ (виж творбите на възрожденските книжовници), немалка част от които остават трайно в езика ни. За благополучие обаче, не по-малко от 30% от тях са така наречен „ противоположни българизми “, т.е. българизми в съветския език, които след това минават в българския, сякаш като русизми…
Отговорът
И по този начин, длъжници ли сме на Русия? Или може би тя ни е длъжна?
Отговорът е елементарен.
И е прочут още от зората на писаната история.
Между обособените държавни формирания няма безконечни другарства, отговорности или ненавист. (5)
Няма безконечни другари и/или безконечни врагове.
Има безконечни ползи!
А може би, въпреки всичко сме длъжници?
Да, длъжници сме на тези към 200 000 българи, дали живота си за нас, потомците, в тези пет войни.
„ Около “, тъй като и до момента не е прочут точният брой на тези герои, нито цялостният лист с имената им. По този индикатор сме евентуално единствени в света, или най-малко единствени измежду цивилизованите страни. За сметка на това, сме единствени в света по други позорни индикатори. Няма различен народ в света, който е рушил или премествал монументи и гробове на падналите си воини.
Също няма различен народ в света, който е издигал монументи и назовавал улици, градове и села, (та даже военни училища) на имената на безспорни национални предатели и на окупатори.
Надали има по-позорно закононарушение, от това да тъпчеш гробовете на дедите си, паднали за твоята свобода…
Дали подобен народ има моралното право да се надява на някакво бъдеще?
(1) В резултат на войната 1877-1878 година и след решенията на Берлинския конгрес, се основава едно васално Княжество и една Автономна област, върху почти 40% от цялата българска етническа територия (виж по-долу). Следователно, за никаква самостоятелна страна и дума не може да става. Султанът остава висш сюзерен и дефинира външната политика на новите държавни обединения. Княжеството, а още по-малко Областта, не са субекти на интернационалното право. Между другото, това излиза наяве при сключването на мира след победоносната Сръбско-българска война. Княжеството се съставлява от султана и не получава нищо, като отплата (което е казус в европейската дипломация, правилото е агресорът постоянно да бъде осъден!)
С други думи, резултатът за българския народ от войната 1877-78 година е следният: – възобновяване на българската държавност, въпреки и като полунезависима
– освобождение на част от българите върху 40% от цялата българска етническа територия
– разпокъсване на националната територия и основаване на предпоставки за присвояване на останалите елементи от прилежащи национални страни. По този метод е предначертана злополучната орис на българския народ. Той е жертван да води пет външни войни за национално избавление и обединяване, както и перманентна вътрешна революция, ту „ гореща “, ту „ студена “, както продължава и до през днешния ден.
Петте войни със стотици хиляди жертви, бежанци и стопанско опустошение, довеждат до инфилтриране бацилите на комунизма, в организма на унищоженото от войните българско село. Това предизвиква жестока, перманентна революция и повече от 70-години комунистическо и посткомунистическо ръководство.
(2) Проектът е основан от английския дипломат, в един извънредно неповторим и удобен за българите миг (натискът от страна на международното публично мнение, след кървавото потушаване на Априлското въстание е бил извънредно огромен, изключително в Британия). Този план е бил единственият, който е могъл на практика да бъде сбъднат в тогавашните условия и единственият, който е подсигурил в огромна степен бъдещето на обединена България, нейния разцвет и развиване.
Защото, при реализацията на плана, с един размах изчезват съвсем всички предпоставки за бъдещите войни и национални бедствия. Решава се казусът с възможни румънски аспирации (Румъния тогава има изход на Черно море и в никакъв случай не е имала искания към Добруджа – в противен случай, румънското публично мнение е било срещу решението на Берлинския конгрес, с което румънското Причерноморие се дава на Русия, а Румъния получава Северна Добруджа). Лишени са от съображение и сръбските домогвания (Нишки и Пиротски санджаци остават в Западната самостоятелна област), а значително и евентуални гръцки аспирации. Границите се подсигуряват от Силите. Остават само евентуални бъдещи териториални проблеми с Турция – Южна и част от Западна Тракия.
Развитието на двете самостоятелни области (които по устройство са сходни с по-сетнешната Източна Румелия) в изискването на перманентната рецесия на „ болния човек “ (Турция), чертаело най-благоприятни вероятности за бъдещето на българската национална концепция.
На Конференцията планът е бил признат единомислещо от всички Велики сили. Той напълно е основан върху обсега на Българското национално пространство, юридически завършено от султанския Ферман за основаване на Българската екзархия от 27 февруари 1870 година (около 180 000 кв. км). Това е един неповторим документ, надали имащ аналог в европейската история, който в действителност сплотява понятията „ националност “ и „ религиозна общественост “ и става юридическа преграда против домогванията на прилежащите национални страни.
Русия не е могла намерено да се опълчи, само че наподобява работи подмолно, посредством посланика си, граф Игнатиев. По това време той дърпа конците на Високата врата и е бил нещо като Велик везир в сянка. От друга страна, националистите на Митхад паша (младотурците) единствено чакат момента да уловят различие сред Силите, с цел да имат увереността да отхвърлят плана, което и става, след хипотетичните подмолни измами на рубрика (този въпрос стои някак настрана от вниманието на българските историци). Русия е с развързани ръце, с цел да упорства за война, за което в действителност получава мандат от останалите Сили (с Австро-Унгария има съглашения, а от страна на другите Велики сили си обезпечава благоразположен неутралитет, още повече, че Австро-Унгария и Англия съществено обмислят да се намесят).
Провалът на Цариградската конференция е изначалният и съдбовен удар, който получава неродената още българска страна. Това е първопричината, която с желязна Кантовска безпощадност, основава верига от причинно-следствени връзки, теглещи България в продължение на 67 години, към пропастта, а точно:
– продължение разпарчедосването на България, стартирано със Санстефанския предварителен контракт и продължено посредством Берлинския конгрес, със единодушието на Русия. Това води до началото на серия от войни, водени за делото на националното избавление и/или обединяване, както и свързани с тях каузи; – след две войни (1885 година и 1912 г.), към момента съществуващата, въпреки и дребна опция за национално обединяване, е заровена с разгрома във войната през 1913 г.;
– който пък, предопределя императивно позицията на България в ПСВ (1915-1918 г.), оттова следва нов погром и;
– по-късно – безалтернативно присъединение към Тристранния пакт на 1 март 1941 г.; – като последвалият финален (засега?) погром, вечно и дефинитивно погребва Мечтата за национално обединяване, а най-после
– определяне на комунистическата тирания (1944/4-1989 г.) благодарение на руската Червена войска, която с изключение на всички други неизброими несгоди, увенчава и краят на едно злокобно дело против българския народ – сърбомакедонизмът се открива като господстваща доктрина в югославска Македония (а пък благодарение на българските комунисти, за близо десетилетие, и в Пиринска Македония) и започва формиране на нова „ македонска нация “, на антибългарска основа.
(3) В Руско-турската освободителна война 1877-78 година вземат участие също Румъния и Сърбия, като първата дава забележителен брой жертви при Плевен, където румънската интервенция се оказва извънредно значима (с 50 000-на войска!). Сръбските жертви са малко, тъй като те не срещат особена опозиция в желанието си да окупират, колкото може повече български земи (дори повече от обещаното от Русия, тъй че се постанова упоритостите им да бъдат охладени на Берлинския конгрес). А през 1878 година Австро-Унгария и Англия водят военни дейности против Османската империя, като надлежно окупират областите Босна и Херцеговина и остров Кипър.
Русия води войната със единодушието и мандата на другите Велики сили, предоставени ѝ в действителност, посредством наредбите на Лондонския протокол (31 март 1877 г.). Доскоро, в българското публично пространство се лансираше лъжата, че Русия дала във войната 200 000 (!) убити. И това в случай, че настоящата войска на Балканския фронт е била всичко 180 000 (!). Архивите демонстрират, че убитите в съветската войска на Балканския фронт са били 10-12 000, преобладаващо от украинските губернии (тук не влизат румънските жертви)…
Вече 70 години на българите се набива в главата идеологемата, че неприятните Велики сили разпокъсали митичната Санстефанска България, срещу волята на Русия. Естествено се пропуща фактът, че Русия, както се означи и нагоре, подписва в Райхщат съглашение с Австро-Унгария, където категорично се отбелязва, че в бъдеще няма да се основава „ огромна славянска страна “ на полуострова. По-късно, на 30 май 1878 година в Лондон е подписано съглашение и с Англия.
Видно е, поради горното, че Санстефанският предварителен контракт (3 март 1878 г.) е един агитационен план. Той цели от една страна, да хвърли прахуляк в очите на публичното мнение, най-много българското, а от друга, да тества твърдостта на останалите Велики сили, да противостоят на съветската агресия към Проливите, в един неблаговиден опит за отмятане от Райхщатското и Лондонското съглашения. Въпреки, че е било необикновено другите Сили да се съгласят със основаването на огромна страна (чрез нарушение на двете споразумения), доминирана от Русия и надвиснала над Проливите. Освен това, според този предварителен контракт, на практика се унищожава Европейска Турция (територията на новата страна прерязва сухоземната връзка на столицата Истанбул с останалата територия на Османската империя на полуострова), освен това границата се открива на стотина километри от турската столица (чрез така наречен Люлебургаска дъга) и от Проливите – т.е. Турция се трансформира в марионетка на Русия.
Това е подобен парадокс, че
Десетилетия наред, марксистката историческа просвета, националното писателство и прогресивният щемпел облъчваха българския народ със заклинанието, че, видите ли, Русия своеволно и без значение решила да освободи България, като го постигнала с цената на 200 000 (!) жертви. Допреди десетина години, на входа на храма „ Александър Невски “ се мъдреше паметна плоча с сходно наличие – твърдеше се, че „ за свободата на България са починали 200 000 съветски воини “.
Подразбира се от това, че цялата България е станала внезапно и дефинитивно, национално свободна (т.е. самостоятелна и целокупна) (1) и вечно би трябвало да е признателна на Русия, заради големия брой жертви. Очевидният извод от тази теза е, че трябвало постоянно да се подчиняваме на Русия, тъй като тя знае най-добре, какви са българските интереси…
Главният въпрос
Обаче в случай че приемем, че Русия е освободила един път вечно цяла България (т.е. целокупния народ върху цялата му национална територия), остава да виси със страшна мощ, един въпрос:
Тогава кого освобождаваха повече от 200 000 убити български бойци, офицери и опълченци през Забравената епопея на ПЕТТЕ войни, свързани с концепцията за Национално избавление и обединяване (1885 -1945 г.)?
За какво починаха тези герои и ЗАЩО подвигът им е умишлено пропуснат, а паметниците на множеството от тях 45 години са систематично унищожавани, поругавани, забравени или потънали в немара, чак до момента (не единствено зад граница, само че и в страната)?
Огромни са жертвите от тези войни: още два пъти по толкоз ранени, инвалидизирани и безследно изчезнали. Десетки хиляди убити и починали дава и българското цивилно население в Тракия и Македония, подложено на етнически геноцид от сръбски, гръцки и турски постоянни и нередовни военни формирования. Това спокойно население е систематично унищожавано и прогонвано (както свидетелстват интернационалните анкети). Стотици хиляди бежанци, изгубили роден дом и фамилии, единствено с облеклата на гърба си, търсят избавление и отбрана в старите граници на България.
Твърди се, че понастоящем към 25-30% от българите са потомци на бежанци.
Не избавление, а национални бедствия, стопански произшествия, разпокъсване, заличаване и стотици хиляди убити и бежанци, донесе Източната политика на Русия в България, ето по какъв начин.
Русия и Тимошката област През 1833 година Русия откъсва от Османската империя Тимошка област, обитаема с българи, с цел да я съобщи на новосъздаденото (1830 г.) Сръбско васално княжество.
Пак тя дава на Сърбия Нишки и Пиротски санджаци в 1878, а Северна Добруджа, също тогава, на Румъния, посредством клаузите на Санстефанския предварителен контракт. Новите граници на Сърбия и Румъния са одобрени от Берлинския конгрес.
Русия и Българската църковна борба
Русия се опълчва най-последователно срещу придвижването за независима българска черква. Движението стартира още през далечните 1824-1829 година във Враца и Скопие. То се стреми към църковна самостоятелност от Вселенската патриаршия, тогава проводник на гръцко (фанариотско) въздействие в България. Целта е независима Българска православна черква, в която да се служи на български език. Борбата продължава близо 50 години с изменчив триумф.
По това време, директно след Кримската война от 1856 година, Османската империя, под натиска на западните Велики сили, е принудена да стартира коренни промени. Те са ознаменувани със популярния „ Хатихумаюн “, където империята се задължава да почита равноправието на всички жители и техните религиозни свободи. За първи път, след Завоеванието, публично е позволено да се строят християнски храмове . Започва всеобщо строителство по цялото българско землище, което дава дава нов подтик в битката за църковна самостоятелност.
Това обаче мощно бърка проектите на Русия, която въпреки и победена във войната, не се отхвърля от проектите за присвояване на част от наследството на „ болния човек край Босфора “ (Османската империя) и най-много Константинопол и Проливите. За задачата обаче, би трябвало да може да манипулира православните християни в Османската империя. Което е допустимо единствено и само, когато те са под юрисдикцията на единно църковно ръководство (в случая, на Константинополската патриаршия), което да бъде проводник на съветската воля. Затова Русия систематично преследва дейците на придвижването за българска църковна самостоятелност с всички сили и средства, в това число, посредством напън върху османското държавно управление и Патриаршията. Същевременно се стреми да го разцепи, като подкрепя така наречен „ патриаршисти “, последователи на умерена църковна автономност в границите на Константинополската патриаршия.
Българските духовници са преследвани и заточавани от Патриаршията, някои умират в изгнание. Русия издейства от Патриаршията трима български владици – Илиарион Макариополски, Авксентий Велешки и Паисий Пловдивски – да бъдат низвергнати и изпратени на църковно изгнание през 1860 година Архиепископ Йосиф Соколски, глава на новосъздадената униатска черква (тя е основана през 1861 година, с напъните, на първо място на Драган Цанков, там се служи по източноправославен ритуал, само че нравствен глава е папата), е похитен от съветски сътрудници в Русия и умира там в изгнание.
Тези ограничения обаче не съумяват. Борбата продължава и става всенародна.
Накрая, през 1870 година, на 28 февруари, с ферман на султан Абдул Азиз е основана първата, след близо 500 години, публично приета българска институция – самостоятелна Българска екзархия. Резултат, както от епичната битка на целия български народ, по този начин и на удобна конюнктура. Включително, с упадъка тогава на съветското въздействие в Османската империя и с суматохата измежду ръководещите кръгове, вследствие събитията към огромната българска чета на Хаджи Димитър и Стефан Караджа през 1868 година
Русия реагира, като спомага пред Патриаршията за издигане на Схизмата през 1872, отново посланика си в Цариград, граф Игнатиев. Схизмата нанася огромен удар върху интернационалния престиж на Българската православна черква и я изолира от православния свят. Ролята на Русия в църковните битки, е тематика избягвана от историците в годините на комунизма, а в общи линии и до момента. (Виж №1 в Обща книгопис и в Галерия)
Русия и българската освободителна борба
Руската империя се бори по всевъзможен начин против българското националноосвободително придвижване. Внедрява сътрудници в структурите на революционните комитети, даже на най-високо равнище. Съумява да вербува, като свои шпиони, редица революционни дейци, а също и видни български първенци. А пък изключително неподатливите, съумява да в профил или отстрани, по един или различен метод. (Виж №№2, 3 и 5 в Обща библиография)
Освободителното придвижване в България е несъвместимо с задачите на Руската империя на Балканите. Русия се стреми най-много към реализиране на вековната си фантазия – преодоляване на Константинопол и Проливите. Това ще разреши изход към топлите морета и сигурен надзор над морския път, по който минава повече от 70-80% от комерсиалния оборот на Империята. За реализиране на това грандиозно начинание, на Русия е нужна и прилежаща територия с благожелателно християнско население, подвластно и правдиво на Русия, която ще го избави от османското господство. Какъвто проект се готви за българската народностна общественост. Едно национално избавление, със лични сили или с друга, непозната помощ, не е допустим вид за Русия. Затова се работи деликатно и твърдо, посредством явните и секрети сътрудници и чиновници на Азиатския департамент към Руското външно министерство.
Така, с напъните отново на съветския дипломат в Османската империя, граф Николай Игнатиев, посредством неговите подвластни лица в Извънредната комисия в София, Васил Левски е качен на бесилото. За триумфа на това свое начинание, той рапортува на канцлера, княз Горчаков, с писмо от 25 януари (стар стил). (Виж №4 в Обща книгопис и в Галерия)
По една горчива подигравка на ориста, улицата наречена от признателната Софийска община, на името на граф Игнатиев, се пресича с булеварда, наименован на националния ни воин Васил Левски, умрял най-много, заради интригите на рубрика.
Ясно е, че до момента в който улицата носи това име, до тогава ние, българите, ще носим тегобата на националния позор…
Още близо три десетилетия, Азиатският департамент ще води очевидна и загадка подривна активност против България, посредством напън, клевети, опити за преврати, атентати и убийства… (Виж №7 в Обща библиография)
Русия и Цариградска България
Пак Русия, по всичко проличава, провокира и неуспеха на Цариградската конференция на посланиците (23 декември 1876 година – 20 януари 1877 г.) (2) и по този начин попречва да се основат, според плана на посланиците, двете български самостоятелни области, обхващащи по-голямата част от Българското национално пространство. Това пространство е юридически регламентирано със Султанския ферман от 28 февруари 1870 година, за основаването на Българската екзархия, одобрен макар съпротивата на Русия. Това е неповторим документ, очертаващ публично границите на Българското национално землище по това време. Документ, с какъвто наподобява, не разполага никой различен европейски народ. (Виж в Галерия)
Мнозина считат, че Русия проваля тайно Конференцията, още веднъж посредством посланика си граф Игнатиев. Защото единствено тя има интерес от това (а първоначално и Османската империя). На всяка цена ѝ би трябвало победоносна война, след Кримското проваляне, с цел да се легитимира още веднъж като равноправна Сила измежду останалите Велики сили, а в същото време да употребява комфортния миг, с цел да се примъкне към Проливите. (Виж в Галерия)
От друга страна, „ Цариградска България “ не би била преференциална за Русия, тъй като няма никаква сигурност, че ще може да бъде приобщена към съветското политическо пространство.
Затова, още на 8 юли 1876 г, съветският император Александър II и министърът на външните работи княз Александър Горчаков, се срещат с австро-унгарския император Франц Йосиф и министъра на външните работи граф Андраши. Срещата се организира в замъка „ Райхщат “, откъдето произлиза и наименованието на постигнатото сред тях, секретно Райхщатско съглашение . Там черно на бяло е написано, че няма да се създава „ огромна славянска страна “ на полуострова.
А на 15 януари 1877 година, 5 дни преди пропадането на Цариградската конференция (20 януари 1877 година!), в Будапеща се подписва загадка спогодба сред Русия и Австро-Унгария. Будапещенската спогодба е резултат от договарянията сред съветския дипломат Новиков и министъра на външните работи Андраши. Тя доразвива главните положения на Райхщатското съглашение и фиксира уговорките на страните. За тези съглашения е било известно на редица съветски високопоставени лица, от които изтича информация към български представители, още по време на войната, само че това не довежда до някаква забележима реакция, на фона на всенародната еуфория…
Три дни по-късно (!), на 18 януари 1877 година, представителят на Османската империя в Конференцията декларира, че отхвърля контрактувания план за двете български самостоятелни области. Излиза, че съветският император е бил наясно за идния, след 3 дни, отвод на османското държавно управление (!). Това затвърждава подозренията, че Русия го е провокирала.
Планът е сбъднат още веднъж от граф Игнатиев, който, по всичко проличава, съумява да убеди султана, империята да се откаже от договореностите, като дава обещание опазване на обилни територии в европейската ѝ част: нещо което се случва на Берлинския контракт, препоръчан и подсилен от Русия и Австро-Унгария. (Виж в Галерия)
Руската дипломация реализира задачата си. Лондонският протокол от 31 март 1877 година , подписан от Великите сили, в действителност ѝ дава картбланш да води война с Османската империя, в случай че последната отхвърли настояванията на Силите, съдържащи се в Протокола и свързани с промени в полза на християнското население в Империята.
Русия и Санстефанска България
По-късно, Русия съумява да хвърли прахуляк в очите на наивните българи, с фантастичния план „ Санстефанска България “ (3). И до момента, множеството от нас не знаят, че в Сан Стефано е подписан единствено Прелиминарен (т.е. предварителен) контракт. Защото, без единодушието на всички Велики сили, тогава е било невероятно да се трансформират границите в Европа, по този начин е било още от времето на Виенския конгрес (затова и на Цариградската конференция участват оторизирани представители на всички Сили). (Виж в Галерия)
Този предварителен контракт изостря доста връзките сред Русия и другите Сили, които я подозират, че желае да се отметне от предходните контракти (Райхщатското съглашение 1876 година и Будапещенската спогодба 1877 г.) и посредством начертаните от нея граници на една подвластна страна, да се примъкне на стотина километра от Цариград (т.нар. Люлебургаска дъга).
Противоречията са отстранени с Берлинския конгрес на Великите сили, който дефинитивно открива границите, в сходство с предходните съглашения.
Междувременно, по всички български земи, които остават отвън границите на новата българска страна, стартира протестна подписка (организатори са бъдещият митрополит Методий Кусев, Кузман Шапкарев и други). Събраните подписи са предадени на съветски дипломати, след което повече не виждат бял свят. А по гледище на Русия, на Виенския конгрес, където участват делегации от 11-те заинтригувани страни, не е позволена единствено българската делегация. (Виж в Галерия)
Русия и превратът в България 1881 г.
По-късно, Русия, посредством формалните си представители и своите оръдия в България, провокира преврата в Княжеството през 1881 година, който суспендира Конституцията и докарва съветски генерали за министри. Един опит за преобразяване на България в подвластна територия, „ Задунайская губерния “, съгласно съвременници. (Виж №9 в Обща библиография)
Русия и Съединението
Русия се бори гневно и против признание на Съединението от страна на Великите сили. Единствено Англия ни пази тогава и избавя делото. Същевременно Русия провокира рецесия в младата българска войска, като отзовава всичките си офицери, служещи до тогава там, воглаве с военния министър, съветският генерал-майор, княз Михаил Кантакузин. Намерението е, по този метод да се лиши българската войска от професионално управление и да бъде доведена до команден безпорядък.
Същевременно, княз Александър I е лишен от званието военачалник от съветската войска. Русия към този момент осъзнава, че съединена България се трансформира в съществено затруднение, вместо замисляното предмостие за завладяване на Цариград и Проливите, По всичко проличава, че Русия е тази, която насъсква Сърбия да разгласи война на България на 14 ноември 1885 година, като повлиява на Австро-Унгария да поддържа сръбската експанзия (тогава към момента е в действие така наречен „ съюз на тримата императори “, сред Руската, Германската и Австро-Унгарската империи). (Виж №№6, 8 и 10 в Обща книгопис и в Галерия)
След Съединението, в течение на години, съветската дипломация и агентура, не престават да провеждат заприказва, протести, прелом, опити за преврати и атентати в България…
Русия и междусъюзническата война 1913 г.
Руската империя е тази, която провежда фронта против България през 1913 година, посредством спътника си Сърбия и подбуждайки Румъния към извънмерни искания. Руската дипломация манипулира русофилските държавни управления на Гешов и Данев , за приемане на арбитраж от страна на Русия в разногласията сред България и Сърбия.
Фактически, в края на краищата, Русия оказва цялостна поддръжка на Сърбия. В навечерието на войната, съветският дипломат в Белград и министър-председателят на Сърбия стигат до единодушие, че би трябвало „ да се строши гръбнака “ на България.
Тази политика има предистория. Когато стремителните български победи в Източна Тракия през 1912 година към този момент ясно демонстрират неизбежния погром на Турция, в Азиатския департамент в Петербург изпадат в мощно терзание. Вече им се привижда, по какъв начин българските войски маршируват по улиците на Константинопол. Което може да значи единствено едно – завършек на вековните желания на Русия към витално значимите Проливи, вратата към топлите морета. Защото съветските дипломати не се и съмняват, че една могъща България, стъпила в Константинопол, изцяло ще се еманципира от Освободителката Русия, а за какво и да не се изправи против нея (вследствие интригите на подлия Албион, например).
Решението е предопределено, България е към този момент рисков състезател, който би трябвало да бъде отхвърлен от геополитическата сцена.
Веднага се пристъпва към дейности. Активизира се агентурната мрежа на Азиатския департамент в българската войска. Има солидни подозрения, че значима роля е предоставена на командира на Трета войска, ген. Радко Димитриев, повече от две десетилетия настоящ заплатен съветски сътрудник и предстоящ народен изменник от най-крупен диаметър. Той управлява решаващата за войната, а както се оказва по-късно и за бъдещето на България, Чаталджанска интервенция. Операцията гръмко се проваля, макар, че и до момента битуват сведения за най-малко два сполучливи пробиви на укрепената линия, които необяснимо не са развити от командването (тези събития по този начин и остават недоизяснени). (Виж №16 в Обща библиография)
Така или другояче, България губи най-големия си късмет във войната, което се оказва съдбовно за бъдещето на страната. (Виж №11 в Обща библиография)
Когато се подписва мирът в Лондон на 30 май 1913 година, Русия не приключва дейностите против България, тъй като българо-турската граница, според мирния контракт, към момента е заплашително близо до Константинопол. Градът, който Русия счита за своя сигурна плячка от двеста години насам. Руската дипломация стартира трескава активност. Азиатският департамент насъсква все по-настойчиво Румъния да издига неизпълними, съгласно българите, претенции за „ обезщетения “.
Същевременно се дава обещание на Сърбия всякаква поддръжка за искания отвън към този момент контрактуваното с България Споразумение (забележете, реализирано преди време със съдействието и гаранциите на самата Русия). Черна гора пък върви постоянно със Сърбия. А що се отнася до Турция, която към този момент е сключила мир с балканските страни, като победена и унизена страна, то тя жадува за реванш. Гърция пък води лична двулична политика, само че събитията непреклонно я тласкат към съюз със Сърбия, под благосклонния взор на Русия (тенденция, подкрепена и от извънредно бездарната българска дипломация и незрялата политическа класа). Още повече, че съюзът против България отдалечава алчните желания на Гърция към Константинопол.
Да не забравяме, че Иван Евстатиев Гешов („ архитектът “ на Балканския съюз, под егидата на Русия) не подписва с Гърция съглашение за систематизиране на завоюваните територии (както със Сърбия). В това няма нищо необичайно. Гешов, като лоялен русофил, се бои, че едно такова съглашение може да се пояснява като подмятане по отношение на ориста на Констнантинопол, а затова и на Проливите. Нещо, което би раздразнило Русия във висша степен, поради одобрената от епохи концепция, че градът и Проливите са законна плячка на „ Третият Рим “… Липсата на такава уговорка в съглашението с Гърция изиграва съдбовна роля за България и я обрича на погром от обединените сръбско-гръцко-румънско-черногорски сили, към които се причислява и Турция. (Виж №12 в Обща библиография)
Наивните български политици-русофили, в лицето на държавните управления на Гешов и Данев са втренчени, като хипнотизирани, в Русия. Те имат вяра , че тя няма да разреши на Турция да си възвърне Тракия, както и на Румъния, да ни удари в тил и че ще спомага за спокойно урегулиране на разногласията със Сърбия (на базата на прословутия арбитраж).
Уви, горчиво са излъгани!
Русия в действителност не си помръдва пръста, с цел да възпре новата коалиция (а това е изцяло в нейните възможности). Напротив, работи скрито за разгрома на България. Страната се оказва без съдружник, против обединените сили на Сърбия, Черна гора, Гърция, Румъния и след това – Турция.
Разгромът е неминуем, тъй като с изключение на всичко друго, българската дипломация не си е осигурила поддръжка от никоя друга Велика мощ , с изключение на голословните уверения на Русия и вербална полуподкрепа от страна на Астро-Унгария. Българските ръководещи русофили до последния миг сляпо разчитат единствено на Русия. Между другото, те реализират невъзможното: обезпечават си врагове отвред и съдружници отникъде . Руското императорско държавно управление обаче работи тайно против България.
Тези съдбоносни събития са прекомерно едва осветлени от българските историци, и най-много ролята на Русия, като огромен принос тук имат непознатите българисти. Показателна е сполучливата забележка на видния българист Ричард Хол, във връзка на тези злополучни събития: „ Само за една седмица, България от хегемон на Балканите, се трансформира в парий “ . (Виж №11 в Обща книгопис, а също №№13,14 и 15 в Галерия).
Продължение
Вследствие тези събития и последвалия погром, България към този момент неизбежно е предопределена като съдружник на Централните сили, в бъдещата Голяма война, със съответните последствия. Там ще се сблъска с Русия, към този момент като с формален зложелател. (Виж №17 в Обща книгопис и в Галерия)
В 1917 година Руската империя пропада. От останките ѝ се ражда друга зловредна империя – комунистическият Съюз на съветските социалистически републики. Той също ще аргументи неизброими вреди на България, ще я „ освободи “ за повторно и ще я трансформира в безмълвен спътник, където ще конфигурира на власт най-преданите си прислужници, българските комунисти (по-късно известни като АБпФК).
Те ще изтребят огромна част от българската интелигенция и ще закарат страната 45 години обратно и настрана от европейската цивилизация.
Ще минат години и Съюз на съветските социалистически републики също ще загине, ще се провали и ще изгние. Децата и Внуците на АБпФК обаче освен ще оцелеят, само че и ще запазят икономическата власт на бащите и дедите си в България. Ще я запазят, ще я укрепват и ще посегнат и към политическата власт.
А трупът на Съюз на съветските социалистически републики, сходно на зомби, ще възкръсне, под маската на Втора Руска империя, с великодушната помощ на Европа. Внуците ще припознаят в нея своя защитница и майка-хранителка, ще я обичат и ще ѝ се подчиняват…
Сега същата тази Русия води кръвопролитна война против Европейската цивилизация, против нашата цивилизация. Затова с цялостна убеденост можем да заявим:
Руската политика е проклятието на България!
Русия дебитор ли е на България?
Дали не би трябвало да си зададем реципрочния въпрос: Русия дебитор ли е на България?
Защото през интервала 10-15-и век, Руските княжества са подложени на голяма културна инвазия, откъм България, включваща книжовници, монаси, богослужебна и световна литература (наречена в съветската историография лицемерно „ първо “ и „ второ южнославянско въздействие “). Книжнината е писана на новия за руснаците кирилометодиевски език (известен още като старобългарски) (4), формален за българската държавна канцелария и общопризнат книжовен език, ползващ се със своего рода заветен статус в България и в близките страни, където се популяризира (Сърбия, Хърватия, Босна, Влашко и Молдова, елементи от Унгария, днешна Словакия и балтийските страни).
Това културно „ настъпление “ в Руските княжества включва освен писмеността, само че и преди всичко езика. Така съветският национален език се измества от кирилометодиевския, който в скоро време става формален и в канцелариите на съветските князе. Нещо повече, след два-три века, този език дефинитивно се постанова като книжовен език на образованите пластове на обществото, какъвто е и до момента. Простонародният съветски диалект със своите диалекти е изтикан в периферията и значително – пропуснат.
Според руския лингвист учен Шахматов, етимологичният генезис на към 40% от речниковия фонд на актуалния съветски език има генезис от кирилометодиевския език (наричан в Русия „ староцърковнославянски “), това са така наречен „ българизми “ в съветския език.
Така да вземем за пример, в съветския език има присъщи двойки думи, едната от които е българизъм, а втората – лично съветска: „ град – город “, „ врата – ворота “… Има куриозни обстоятелства в това отношение. Както е известно, през последните 200 години, в модерния български език нахлуват голям брой съветски думи (в множеството случаи заместители на турски такива, или понятия, свързани с новия културен прогрес), по този начин така наречен „ русизми “ (виж творбите на възрожденските книжовници), немалка част от които остават трайно в езика ни. За благополучие обаче, не по-малко от 30% от тях са така наречен „ противоположни българизми “, т.е. българизми в съветския език, които след това минават в българския, сякаш като русизми…
Отговорът
И по този начин, длъжници ли сме на Русия? Или може би тя ни е длъжна?
Отговорът е елементарен.
И е прочут още от зората на писаната история.
Между обособените държавни формирания няма безконечни другарства, отговорности или ненавист. (5)
Няма безконечни другари и/или безконечни врагове.
Има безконечни ползи!
А може би, въпреки всичко сме длъжници?
Да, длъжници сме на тези към 200 000 българи, дали живота си за нас, потомците, в тези пет войни.
„ Около “, тъй като и до момента не е прочут точният брой на тези герои, нито цялостният лист с имената им. По този индикатор сме евентуално единствени в света, или най-малко единствени измежду цивилизованите страни. За сметка на това, сме единствени в света по други позорни индикатори. Няма различен народ в света, който е рушил или премествал монументи и гробове на падналите си воини.
Също няма различен народ в света, който е издигал монументи и назовавал улици, градове и села, (та даже военни училища) на имената на безспорни национални предатели и на окупатори.
Надали има по-позорно закононарушение, от това да тъпчеш гробовете на дедите си, паднали за твоята свобода…
Дали подобен народ има моралното право да се надява на някакво бъдеще?
(1) В резултат на войната 1877-1878 година и след решенията на Берлинския конгрес, се основава едно васално Княжество и една Автономна област, върху почти 40% от цялата българска етническа територия (виж по-долу). Следователно, за никаква самостоятелна страна и дума не може да става. Султанът остава висш сюзерен и дефинира външната политика на новите държавни обединения. Княжеството, а още по-малко Областта, не са субекти на интернационалното право. Между другото, това излиза наяве при сключването на мира след победоносната Сръбско-българска война. Княжеството се съставлява от султана и не получава нищо, като отплата (което е казус в европейската дипломация, правилото е агресорът постоянно да бъде осъден!)
С други думи, резултатът за българския народ от войната 1877-78 година е следният: – възобновяване на българската държавност, въпреки и като полунезависима
– освобождение на част от българите върху 40% от цялата българска етническа територия
– разпокъсване на националната територия и основаване на предпоставки за присвояване на останалите елементи от прилежащи национални страни. По този метод е предначертана злополучната орис на българския народ. Той е жертван да води пет външни войни за национално избавление и обединяване, както и перманентна вътрешна революция, ту „ гореща “, ту „ студена “, както продължава и до през днешния ден.
Петте войни със стотици хиляди жертви, бежанци и стопанско опустошение, довеждат до инфилтриране бацилите на комунизма, в организма на унищоженото от войните българско село. Това предизвиква жестока, перманентна революция и повече от 70-години комунистическо и посткомунистическо ръководство.
(2) Проектът е основан от английския дипломат, в един извънредно неповторим и удобен за българите миг (натискът от страна на международното публично мнение, след кървавото потушаване на Априлското въстание е бил извънредно огромен, изключително в Британия). Този план е бил единственият, който е могъл на практика да бъде сбъднат в тогавашните условия и единственият, който е подсигурил в огромна степен бъдещето на обединена България, нейния разцвет и развиване.
Защото, при реализацията на плана, с един размах изчезват съвсем всички предпоставки за бъдещите войни и национални бедствия. Решава се казусът с възможни румънски аспирации (Румъния тогава има изход на Черно море и в никакъв случай не е имала искания към Добруджа – в противен случай, румънското публично мнение е било срещу решението на Берлинския конгрес, с което румънското Причерноморие се дава на Русия, а Румъния получава Северна Добруджа). Лишени са от съображение и сръбските домогвания (Нишки и Пиротски санджаци остават в Западната самостоятелна област), а значително и евентуални гръцки аспирации. Границите се подсигуряват от Силите. Остават само евентуални бъдещи териториални проблеми с Турция – Южна и част от Западна Тракия.
Развитието на двете самостоятелни области (които по устройство са сходни с по-сетнешната Източна Румелия) в изискването на перманентната рецесия на „ болния човек “ (Турция), чертаело най-благоприятни вероятности за бъдещето на българската национална концепция.
На Конференцията планът е бил признат единомислещо от всички Велики сили. Той напълно е основан върху обсега на Българското национално пространство, юридически завършено от султанския Ферман за основаване на Българската екзархия от 27 февруари 1870 година (около 180 000 кв. км). Това е един неповторим документ, надали имащ аналог в европейската история, който в действителност сплотява понятията „ националност “ и „ религиозна общественост “ и става юридическа преграда против домогванията на прилежащите национални страни.
Русия не е могла намерено да се опълчи, само че наподобява работи подмолно, посредством посланика си, граф Игнатиев. По това време той дърпа конците на Високата врата и е бил нещо като Велик везир в сянка. От друга страна, националистите на Митхад паша (младотурците) единствено чакат момента да уловят различие сред Силите, с цел да имат увереността да отхвърлят плана, което и става, след хипотетичните подмолни измами на рубрика (този въпрос стои някак настрана от вниманието на българските историци). Русия е с развързани ръце, с цел да упорства за война, за което в действителност получава мандат от останалите Сили (с Австро-Унгария има съглашения, а от страна на другите Велики сили си обезпечава благоразположен неутралитет, още повече, че Австро-Унгария и Англия съществено обмислят да се намесят).
Провалът на Цариградската конференция е изначалният и съдбовен удар, който получава неродената още българска страна. Това е първопричината, която с желязна Кантовска безпощадност, основава верига от причинно-следствени връзки, теглещи България в продължение на 67 години, към пропастта, а точно:
– продължение разпарчедосването на България, стартирано със Санстефанския предварителен контракт и продължено посредством Берлинския конгрес, със единодушието на Русия. Това води до началото на серия от войни, водени за делото на националното избавление и/или обединяване, както и свързани с тях каузи; – след две войни (1885 година и 1912 г.), към момента съществуващата, въпреки и дребна опция за национално обединяване, е заровена с разгрома във войната през 1913 г.;
– който пък, предопределя императивно позицията на България в ПСВ (1915-1918 г.), оттова следва нов погром и;
– по-късно – безалтернативно присъединение към Тристранния пакт на 1 март 1941 г.; – като последвалият финален (засега?) погром, вечно и дефинитивно погребва Мечтата за национално обединяване, а най-после
– определяне на комунистическата тирания (1944/4-1989 г.) благодарение на руската Червена войска, която с изключение на всички други неизброими несгоди, увенчава и краят на едно злокобно дело против българския народ – сърбомакедонизмът се открива като господстваща доктрина в югославска Македония (а пък благодарение на българските комунисти, за близо десетилетие, и в Пиринска Македония) и започва формиране на нова „ македонска нация “, на антибългарска основа.
(3) В Руско-турската освободителна война 1877-78 година вземат участие също Румъния и Сърбия, като първата дава забележителен брой жертви при Плевен, където румънската интервенция се оказва извънредно значима (с 50 000-на войска!). Сръбските жертви са малко, тъй като те не срещат особена опозиция в желанието си да окупират, колкото може повече български земи (дори повече от обещаното от Русия, тъй че се постанова упоритостите им да бъдат охладени на Берлинския конгрес). А през 1878 година Австро-Унгария и Англия водят военни дейности против Османската империя, като надлежно окупират областите Босна и Херцеговина и остров Кипър.
Русия води войната със единодушието и мандата на другите Велики сили, предоставени ѝ в действителност, посредством наредбите на Лондонския протокол (31 март 1877 г.). Доскоро, в българското публично пространство се лансираше лъжата, че Русия дала във войната 200 000 (!) убити. И това в случай, че настоящата войска на Балканския фронт е била всичко 180 000 (!). Архивите демонстрират, че убитите в съветската войска на Балканския фронт са били 10-12 000, преобладаващо от украинските губернии (тук не влизат румънските жертви)…
Вече 70 години на българите се набива в главата идеологемата, че неприятните Велики сили разпокъсали митичната Санстефанска България, срещу волята на Русия. Естествено се пропуща фактът, че Русия, както се означи и нагоре, подписва в Райхщат съглашение с Австро-Унгария, където категорично се отбелязва, че в бъдеще няма да се основава „ огромна славянска страна “ на полуострова. По-късно, на 30 май 1878 година в Лондон е подписано съглашение и с Англия.
Видно е, поради горното, че Санстефанският предварителен контракт (3 март 1878 г.) е един агитационен план. Той цели от една страна, да хвърли прахуляк в очите на публичното мнение, най-много българското, а от друга, да тества твърдостта на останалите Велики сили, да противостоят на съветската агресия към Проливите, в един неблаговиден опит за отмятане от Райхщатското и Лондонското съглашения. Въпреки, че е било необикновено другите Сили да се съгласят със основаването на огромна страна (чрез нарушение на двете споразумения), доминирана от Русия и надвиснала над Проливите. Освен това, според този предварителен контракт, на практика се унищожава Европейска Турция (територията на новата страна прерязва сухоземната връзка на столицата Истанбул с останалата територия на Османската империя на полуострова), освен това границата се открива на стотина километри от турската столица (чрез така наречен Люлебургаска дъга) и от Проливите – т.е. Турция се трансформира в марионетка на Русия.
Това е подобен парадокс, че
Източник: plovdiv-online.com
КОМЕНТАРИ