Аманда Стерс е събеседник-мечта. Жена-мечта. Оазис от свежи мисли, които

Аманда Стерс е събеседник-мечта. Жена-мечта. Оазис от свежи мисли, които забива в съзнанието ти с безпощадна логичност и здрав разсъдък. И до момента в който приказва, не стопира да се усмихва – по този начин, като че ли по едно и също време се удивлява и любува от играенето и от приятния конфликт с думите – като самобитни хормони на щастието. Думи, които от време на време стават, остри, само че не болят. Просто силата им е такава, че умее да лекува прикипялата душeвност на актуалния човек.

Една французойка в Ел Ей. Една невероятна персона. Един феномен – чиито гений прелива с удивителна лекост от литературата в киното, от границите на личната си разноцветност като актьор до безкрайността на невъзможността... да бъдеш до дъно себе си.

В неуместния кръговрат на времето, в хаоса на полезностите, дамите като Аманда са тези, които би трябвало да бъдат обичани. Без условия и без ангажименти. Затова дано да й имаме вяра. Когато ни споделя, че формулите на любовта би трябвало да бъдат изобретени отначало. Че когато не се впечатляваш от рецензиите, не се впечатляваш и от триумфите си – и това е повече от здравословно. Че единственото благосъстояние е това, което носим в главите си...



Аманда Стерс – за живота, събран в един куфар, за оправянето с раздвоението, за любовта след желанието, за укротеното его и непредвидените неща, които й предстоят, за видимо пълноценния живот. И още: Какво децата в никакъв случай не би трябвало да научават за родителите си? Защо формулите на любовта би трябвало да изобретени отначало? Кога за финален път потръпна от горделивост? И в действителност ли любовта трае три години...

Налага ли се създател, роден във Франция, да прави взаимни отстъпки с работата си в, когато тя е основана в Лос Анджелис?

- Живеенето в Лос Анджелис единствено по себе си към този момент е огромен компромис. Това е един много необикновен град. Мисля, че за нас, хората, които сме закърмени в Европа, е много мъчно да свикнем с американците. Аз, да вземем за пример, доста по-лесно поддържам връзка с хората, когато съм в страна като България. С американците е по-сложно.

Това обаче не Ви връща в Европа...

- Засега не, само че в близко бъдеще мисля да се върна. Няма да се върна да пребивавам във Франция, само че мисля, че ще отида да пребивавам в Италия. Най-вероятно, в Рим.

Какво е за Вас свободата да пътуваш?

- Свободата да се пътува е първична и първостепенна за един публицист. Особено, това да можеш да чуваш и да виждаш разнообразни места, пречи да се изпадне в един подобен комфорт, който не би разрешил да поставяш себе си под въпрос. За мен, в частност, пътуването е даже като болест. Защото аз, живеейки в еднакъв град, непрекъснато променям квартирите си. Сякаш нуждая се да слага себе си под въпрос...

Това значи ли, че сте непостоян човек, или просто обичате разнообразието...

- Мисля, че когато човек е публицист, той би трябвало да е по едно и също време две персони. Аз, от една страна, съм майка, имам две деца, за които се грижа и им дължа сигурност и непоклатимост. От друга страна, когато човек написа, там има един различен вид нарцисизъм, който е нужен, има едно слагане под въпрос на самия себе си. Така че това са две разнообразни персони, които съществуват настрана и редом.

Иначе, като човек аз съм надълбоко антинационалистически настроена. На всяко място и измежду всяка една група хора има неща, които ми харесват. И изобщо не мога да си показва да числя се на някакво място или някакво място да ми принадлежи. Въобще, имам доста сериозен проблем със самото разбиране граници. Не мога да възприема съществуването на граници...



Освен това, както доста хора от моето потомство – с родители евреи, аз съм отгледана с концепцията, че в един миг евентуално ще се наложи да тичам... Така че моите куфари постоянно са стегнати и подготвени. И постоянно съм живяла с настройката, че единственото ми благосъстояние е това, което нося в главата си.

А какво има в тези куфари, подготвени за път?

- (Смее се – бел. а.) Това е един в действителност доста забавен въпрос. Преди три години имаше доста огромни пожари в региона на Лос Анджелис – там, където пребивавам, и ни изтеглиха. Казаха ни да вземем най-важното в едно в една торба и да изчезваме.

Тогава ми се наложи в действителност безусловно да ги събера тези куфари. Много е забавно, че в подобен миг, когато човек бърза и е изплашен, поставя в куфара изненадващи неща. Аз си сложих компютъра, един албум със фотоси и дребни сувенирчета от децата ми, когато бяха дребни – бебешките им пижамки и някакви такива неща, които ми напомняха за тяхното детство. Въобще не бях помислила да взема облекла, които да можем да си облечем в този момент.

Следващия ми въпрос е предизвикан от романа „ Обещания “, само че се оказва обвързван с това, което казахте доскоро. Има ли рецепта за справяне с раздвоението?

- Мисля, че това е главният проблем в живота ни – по какъв начин да съвместим разнообразни персони в себе си. Мисля, че житейската драма на множеството хора се състои в това по какъв начин, да вземем за пример, да продължим една любовна връзка и откакто желанието е угаснало...

В моя случай, аз мисля, че съумявам да съчетая в себе си тези разнообразни персони – просто, тъй като в това време имам и голям брой други. Пишейки, аз се заигравам с голям брой ориси и ги претърпявам ненапълно като свои. И мисля, че това ми разрешава да комбинирам другите си функции в живота. Както и майчинството. Грижейки се за децата ми, в процеса на тяхното израстване, и гледайки по какъв начин те претърпяват своя живот и порастват... Майчинството оказа помощ и на работата ми като създател...

Изучават Ви в Харвард, слагат Ви в Авиньон, гостувате на „ Синелибри “. Кога за финален път потръпнахте от горделивост?

- Наскоро някой сподели, че хората, които реализират огромни триумфи, не съумяват да им се радват, защото, щом ги реализиран, те към този момент гледат към някаква последваща цел, която са си сложили. Мисля че при мен не е по този начин.



Мисля, че по-скоро съм укротила егото си, и то значително. Защото специалността ми е такава, че извън се виждат триумфите, само че те вървят с доста компликации и провали. Човек среща доста тежка и остра рецензия. Трябва да се научиш да не се впечатляваш от тези неща. И когато не се впечатляваш от острите рецензии, не се впечатляваш и от триумфите си.

Аз се гордея със напълно други неща. Гордея се с достиженията на децата си. Гордея се, когато съумея да направя нещо ненадейно...

Например, през декември ще открия моя галерия в една доста огромна парижка изложба. От няколко години групирам остарели фотоси на разнообразни хора и си мечтая истории по тях. Записвам си тези истории. Това беше едно почтено занимание. Но някои хора започнаха да се впечатляват от него, по този начин се стигна до изложбата в Париж...

Почнах да работя и с един танцьор. Така че може да се каже, че обичам да върша стъпки настрана и да проучвам нови способи за себеизразяване.

Интересно е по какъв начин ще се споделя изложбата...

- „ На другия ден всичко е друго “.

Имате ли чувството, че от ден на ден хора към Вас водят видимо пълностоен живот?

- Със сигурност, това е нещо доста постоянно срещано в наше време. Но не мисля, че е характерно за нашето време... Ако човек чете остарели романи, ще види, че постоянно го е имало. В последна сметка, всеки е свободен да реши самичък за себе си кое осмисля неговия живот. Нещата, с които аз се занимавам, може би, за някого на глупави и безсмислени.



Прави ми усещане че хората, които могат да си разрешат лукса да водят един празен живот, не си дават сметка, че доста други хора не могат да си разрешат това. Така че мен по-скоро ме впечатлява голямото равнище на обществени неравенства, което има в актуалното общество. А това, че животът на доста хора е празен, постоянно е било по този начин и ще бъде по този начин....

Имате ли тематики табу?

- Не.

Наистина ли любовта трае три години, както „ споделя “ Вашият сътрудник Фредерик Бегбеде?

- Бегбеде не ми е обичан нито като създател, нито като персона. Не. Любовта е безконечна. Желанието е това, което мъчно устоя дълго време. Любовта не се състои в желанието, а в това, че разбираш нечия душа. И след три години, ти няма да спреш да я разбираш. Желанието е нещо друго. Мисля, че и Бекбеде в романа си сблъсква тези две неща – краткостта на желанието и дълговечността на любовта.

Когато виждам филмите Ви и чета книгите Ви, си представям индивидът зад тях. И в главата ми Аманда и амур са като две идентични думи, като два синонима. Какво е за Вас любовта – през днешния ден и в този момент?

- Действително, моето име на латински е повелително причестяване от глагола обичам. Аманда е тази, която би трябвало да бъде обичана. Мисля, че в днешно време хората малко са изгубили формулата на любовта. В същото време, има невиждано мощно търсене и блян за обич – сякаш се случи по този начин, че обществените кодове се трансформираха. Промени се ролята на дамите в обществото. И заради това архетипите, с които нашето потомство е израснало, към този момент са разрушени.

Формулите на любовта би трябвало да бъдат изобретени отначало. В този смисъл, нашето потомство е едно пожертвано потомство, от позиция на любовта. Моделите, които сме наследили, към този момент са неработещи. Моделите на
бъдещето занапред би трябвало да бъдат изобретени.

Има ли неща – кардинални, които децата в никакъв случай не би трябвало да научават за родителите си?

- Когато човек е дете, сигурно, е мъчно да „ сексуализира “ родителите си. Когато бях дребна, си представях, че няма да ми е прелестно майка ми да е писателка и аз да чета нейните романи, от които да я виждам повече като жена, в сравнение с като майка.



Когато обаче човек порасне – тъкмо противоположното – е доста скъпо да може да види родителите си като хора, с които е могъл да бъде другар, примерно. А не като едни свети облици. И мисля, че това е доста значимо, с цел да може човек да се сдобри с родителите си и да разбере за какво те са работили по даден метод, когато е бил дребен.

Много от актьорите, с които сте работила, са любимци и на българската аудитория. Бихте ли споделила по една думичка за някои от тях, без доста да се замисляте. Да стартираме от Роси де Палма?

- Щедра.

Харви Кайтел?

- Сложен.

Джонатан Рис Майърс?

- Харизматичен.

Том Холандер?

- Гениален.

Карол Буке?

- Красива.

Пиерфранческо Фавино?

- Сложен.

Жан Рено?

- Също великодушен.

Мелани Тиери?

- Странна.

Крис Маршал?

- Приятелство.

Тони Колет?

- Изключително мощен експерт.

Как бихте траяла изречението „ Аз съм човек, който обича... “?

- (Замисля се за малко – бел. а.) Аз съм човек, който обича другите.