Ален Делон и Роми Шнайдер по време на снимките на

Ален Делон и Роми Шнайдер по време на фотосите на " Басейнът ", август 1968 година

“Не може да очакваш да си Делон в продължение на петдесет или шестдесет години, с кариера като моята, и да се надяваш да те обичат ”. Как да оцелееш с такава орис? Какво да бъдеш, когато всичко си бил? Преди да отиде в Кан, с цел да получи почетната Златна палма за цялостната си кариера през 2019 година, Ален Делон даде изявление за “Фигаро Магазин ”, в което приказва за себе си и киното, само че също и за отминаващото време, дамите, Макрон, Дьо Гол и “скъпата остаряла страна ”, Франция. 

 Посреща ни на бул. “Осман ”, в парижкия офис на компанията си, Alain Delon International Distribution (Adid). С дънкова риза и тридневна брада, един от митовете на френското, само че също по този начин на международното кино, следи по какъв начин пада здрача над неговото творчество и ера. Стените, паркета, креслата, бюрото, масичката за кафе и най-малката парченце в неговия свят е осеяна със мемоари. Тук - кино плакат; на една табуретка - полуотворени албуми за живота на Роми Шнайдер; над канапето - черно-бяла фотография на Мирей Дарк на плажа. Навсякъде, в рамка или просто закачено на стената, като бюст или корица на списание, е неговото лице. Повечето време самичък, от време на време в компанията на друга легенда, Едит Пиаф или Карлос Монзон, сниман в затворническата килия, от която му оказа помощ да излезе благодарение на аржентинския президент Карлос Менем. “На идната седмица той се самоуби в колата си. Не търсете, продължава звездата с глас, койта като че ли е напът да се счупи, има единствено мъртъвци. С изключение на него ”. Приближава се до фотография в рамка, на която театралничи като боксьор против Кърк Дъглас. Холивудският сървайвър отпразнува своята 102-а годишнина. На входа има фотография на Делон и Бардо, доближили устни един към различен. 

Как да оцелееш с такава орис? Какво да бъдеш, когато всичко си бил? От паметни филми до шедьоври - “Басейнът ”, “Под яркото слънце ”, “Гепардът ”, “Самураят ”, “Господин Клайн ” -, разбивайки света с поразителната си хубост, налагайки своето наличие, безмълвие и самотност. Ален Делон е маркирал своята територия. Див звяр, постоянно подготвен да извади ноктите си, единствен и несравним, този, който укоряват, че приказва за себе си в трето лице - забравяйки, че приказва за Франция - ни даде изявление в навечерието на приемането на почетната Златна палма на филмовия фестивал в Кан, пренебрегвайки посредствената и недостойна дискусия, която това събитие провокира в Съединени американски щати, където една петиция го обвини в женомразство и хомофобия.

- Какъв е първият ви спомен от Фестивала в Кан?

- За първи път отидох в Кан през 1957 година, с Жан-Клод Бриали, който срещнах в Сен-Жермен-де-Пре. Връщах се от Индокитай. Не знаех нищо за света на киното и не ме интересуваше изключително. На “Кроазет ” един американски сътрудник се залепи за мен. Той безусловно искаше да го вървя след в Америка. Заведе ме в Рим, където се снимаше Рок Хъдзън, и ме накара да взема няколко урока по британски език. После Ив Алегре ми даде първата роля в “Когато е забъркана жена ”.

- И стартира френската ви кариера…

- Преди фотосите Алегре ме дръпна настрани и ми сподели: “Не играй. Гледай, както си гледаш, приказва, както си приказваш, слушай, както слушаш, движи се, както се движиш. Бъди себе си ”. Това е. Пътят ми беше начертан.  

- Четири години по-късно сте изкачили стълбите на Фестивалния замък като звезда.

- Да. Междувременно снимах “Под яркото слънце ” на Рене Клеман и “Роко и неговите братя ” на Висконти. Знаех от кое място съм пристигнал и кой съм. Изкачих стълбите с Клеман за “Радостта да пребивавам ”. Преди да се върна със “Затъмнението ” на Антониони. Бях със София, Роми. През 1963 година “Гепардът ” на Висконти получи Златната палма. 

- Как си обяснявате, че Фестивалът в Кан в никакъв случай не ви даде и най-малката премия?

- Когато имаш младост, хубост, не трябва да очакваш да ти вършат дарове. Не може да очакваш да си Делон в продължение на петдесет или шестдесет години, с кариера като моята, и да се надяваш да те обичат. 

- През 1997-а, за петдесетата си годишнина, фестивалът посрещна съвсем целия Холивуд. Но не помни да предложения Жан-Пол Белмондо или Ален Делон…

- Да. Имаше единствено американски артисти. С Жан-Пол бяхме на корицата на “Пари мач ”, с цел да протестираме. Не разбирахме. Все отново бяхме знаците на френското кино!

- Трябваше да пристигна 72-то издание на фестивала в Кан, с цел да ви връчат Почетната палма. Трябва да кажем, чев продължение на няколко години отказвахте да отидете.

- Смятах, че първо би трябвало да я дадат на учителите, които са ме основали - Висконти, Лоузи, Клеман. Сега, когато тях към този момент ги няма, мога да отида.

- През 1976 година “Господин Клайн ” на Джоузеф Лоузи беше признат по-скоро хладно. Но вие решихте точно този филм да бъде прожектиран тази година…

- Лично аз бих желал да показва филм с Жан Габен. Например, “Двама мъже в града ”. Това щеше да му хареса. На мен също. Но “Господин Клайн ” е нещо мощно, което символизира кариерата ми. 

С Роми Шнайдер в " Басейнът "

- Кои режисьори бяха най-важни за вас?

- Моят преподавател е Рене Клеман. Той ме научи на всичко, даде ми всичко. “Под яркото слънце ”: никой в света в никакъв случай не ме е режисирал като него. Когато снимах сцена и тя му харесваше, идваше при мен и ми споделяше: “Благодаря ти, мой дребен Ален ”. Той беше най-големият режисьор, най-големият оператор. Колко бях трагичен, когато си отиде! Другите най-велики? Висконти, Мелвил, Лоузи…

- Имате репутацията, че не сте елементарен по време на снимки…

- Това го споделят посредствените. Аз съм първа цигулка. Имам потребност от диригент. Никога не съм се правил на тежкар с огромните. В “Самураят ” Мелвил съвсем нищо не ми сподели. Но аз знаех какво желае и го правех. Жестът с ръка върху шапката е негов. Правя се на тежкар с простаците, които не знаят по какъв начин да режисират. По време на фотосите на “Изгорелите хамбари ”, със Симон Синьоре, трябваше да взема нещата в свои ръце. 

- Самураят ли е героят, който сте чувствали непосредствен?

- Когато Мелвил ме срещна със сюжета, той ми приказва 10 минути. Нищо не споделих. Само едно изречение: “Жан-Пиер, одобрявам ”. Самураят съм аз и не съм аз. Има нещо ужасно: мълчанието. И тези реплики: “Какво желаете да кажете? - Дойдох да ви убия ”. Краят е прелестен. Има част от мен, както във всичките ми филми. Аз изживявах функциите си. Никога не съм ги играл.

- Кой воин бихте желали да изиграете?

- Христос. Когато снимах “Басейнът ”, бях на 33 години. Всички ми споделяха: “Това е Христовата възраст ”. Много бих желал да имам тази роля. Малко е късно в този момент.

- Това е неповторим воин. Като вас. 

- (Усмивка) Да.

- Вярващ ли сте?

- Аз доста имам вяра в Христос. И в майка му. Говоря доста на Дева Мария. Тя е моята обичана, моята довереница. Жената, която най-вече обичам на света. 

- Обичали сте няколко жени…

- Смея да кажа, че по-скоро бях обичан, в сравнение с обичах. Мирей, Натали, Роми… Те ме научиха на всичко. Това са дамите, които ме накараха да върша кино. Нямаше да бъда тук без тях. Изглежда, че не съм бил зле. Не съм отговорен, че са се влюбили в мен. После разбрах, че в очите на тези, които ме обичат, желая да бъда най-великия, най-силния, най-красивия. 

- Какъв щяхте да станете, в случай че не бяхте артист?

- Отдавна щях да съм мъртъв. На “Пигал ”, с неприятните познанства, нямаше да устоя дълго. Имах откровени другарства с същински крадци. Бях нравствен наследник на Меме Герини (голям френски разбойник по това време - бел. пр.). Дъщеря му също доста ме обичаше. Тримата братя държаха Марсилия. Когато си счупих крайници, по време на фотосите на “Бунтовниците ”, за няколко минути пристигна кола за спешна помощ. Меме се беше обадил на служители на реда, с цел да я ескортират. 

- Какво ви очароваше в тази среда?

- Чувството за чест, другарството. Уважението. Всичко, което през днешния ден към този момент не съществува, всичко, което съвсем изчезна с военачалник Дьо Гол.

- Дьо Гол ли е вашият популярен човек?

- Видях го един път в Елисейския замък, с Брижит Бардо. “Радвам се да ви видя, Ален Делон ”, ми сподели той. Бяха му прошепнали на ухото моето име.

- Познавали сте и Жорж Помпиду…

- Много харесвах Жорж Помпиду и жена му. Играл съм покер с него. 

- … и подкрепихте Реймон Бар.

- Той беше последният. Донякъде Жискар. Нито един десен човек не ми е оказал и най-малката чест. Единственият, който ме удостои с ордена на Почетния легион, беше Франсоа Митеран. Той беше Скорпион, също като мен. Жак Ланг ми даде Ордена за изкуство и литература. По-късно Саркози въпреки всичко ме направи джентълмен.

- Никога не сте криели десните си убеждения, нито благосклонността си към Жан-Мари Льо Пен. Това аргументи ли ви неприятности?

- Някои. Изявленията ми за Льо Пен ми костваха отстраняването - до живот - от журито на състезанието Мис Франция. Бях гневен, тъй като всяка година преживявах един прекрасен миг. 

- Какво е мнението ви за Еманюел Макрон?

- Уважавам го като първия французин. Но не мога да претърпявам мъж без вратовръзка. Не че не мога да претърпявам Макрон, а безнадеждното положение на Франция. Струва ми се, че сме изгубили полезностите си. Това е отговорност на държавниците. Наистина не одобрявам тази ера и всичко, което се случва в нея.

- Какво ще кажете в Кан?

- Това ще бъде изненадващо. Ще им кажа две думи. Няма да се озорвам.

- Един финален спомен?

- Срещата ми с Марлон Брандо. По това време моделът, с който най-вече ме сравняваха, беше Джеймс Дийн. Но Брандо е Киното. THE movie. Имах шанса да го срещна. След като обядвахме дружно, вървяхме по крайбрежията на Сена. Като цялостен простак, не посмях да го помоля за една фотография с мен. Прекалено доста го уважавах. Съжалявам за този пропуск.

- Какво изпитвате в навечерието на връчването на вашата Почетна златна палма в Кан?

- Чувство на горделивост. Ако има нещо в света, с което да се гордея, това е моята кариера.

Превод от френски: Галя Дачкова

Следвайте " Гласове " вТелеграм и Инстаграм