2021 г.: имало и приятни изненади
Александър МАРИНОВ
Дали тъй като сме една от най-нещастните народи, а евентуално и заради редица справедливи аргументи, ние, българите, освен мъчно се радваме на положителното, само че и сме извънредно скептични, че то може да се случи навръх нас. В частност, самата концепция за изненада се приема от мнозина по дифолт като неприятна вест. Впрочем това не е единствено наш ментален недостатък – дано си напомним френската сентенция „ Няма вести – това е добра вест ” .
Тази наша специфичност има редица пояснения, само че едно от правдоподобните е, че – най-малко през последните десетилетия – огромните публични изненади (неочаквани промени) са ни сполетявали, а в по-малка степен са били артикул на нашите общи старания. Като че ли се примирихме, че сме под властта на събитията, а те по предписание са враждебно настроени към нас. Знаменитата имитация на футболния коментатор „ Господ е българин! ” е от дълго време носталгичен спомен.
Ако се върнем 12 месеца обратно, в края на предходната година, ще забележим ясно, че болшинството от българите освен бяха песимистично настроени към задаващата се нова 2021 година, само че и се усещаха безпомощни да трансформират хода на публичните процеси. Пандемията се завърна с нова мощ, социално-икономическите проблеми придобиваха спешен мащаб, а митингите против корумпираното еднолично ръководство на Борисов сякаш изгубиха сила и се обезвериха. Унинието идваше не от това, че държавното управление щеше да изкара цялостния си мандат (вкопчването във властта в действителност довърши режима), а от неверието, че
България може в действителност да изхвърли мутрите от властта.
Имаше и самостоятелни и институционални изключения, само че всеобщото въодушевление като цяло бе минорно.
Днес е отвън всякакво подозрение, че година по-късно страната ни е значително и необратимо изменена. Да, сигурно не толкоз надълбоко и коренно, както биха желали множеството от нас, само че изменена в степен, която мнозина разглеждаха като непостижима. Изтичащата 2021 година ни сподели, че не всеки път непредвидените неща са нещо лошо; още по-важно е, че получихме доказателства, че в недрата на нашето общество има сила за прогрес, включително в пластове, които се одобряваха за изцяло отчуждени от обществения живот.
На пръв взор огромната смяна, изглеждала неосъществима в близко бъдеще, бе отстраняването на Борисов и ГЕРБ от контрола върху изпълнителната и законодателната власт. Но тази нова действителност бе артикул на една друга, по-дълбока социална промяна – излизането на публичната сцена на ново потомство гласоподаватели, което закономерно припозна и издигна ново потомство политици. Триумфът на новите партии – Политическа партия, Има Такъв Народ и „ Изправи се, БГ ” (въпреки неуспеха на последните избори през ноември) бе резултат на непредвиденото активизиране на до момента „ невидими ” обществени групи, нови освен в смисъла на по-млади, а и на носители на чужд публично зает модел на държание.
Разбира се, реализмът изисква да подчертаем, че това е единствено началото. Имаме нови, задоволително ясни и мощни трендове, само че
към момента основните резултати са в бъдещето.
Всяко ново нещо се ражда в страдания, мъчно укрепва, а и не всеки път оцелява. Никой нов политически индивид не е жертван на триумф. И въпреки всичко новата вълна гласоподаватели и политици породиха задоволително всеобщо възприятие, което съвсем постоянно е било извънредно дефицитно в нашето общество – възприятието за вяра, оптимизъм и възходящо доверие във опцията да бъдем честно представлявани.
Следващата (а може би предшестващата) огромна изненада за мнозина бе съставът и енергичната активност на първото назначено от президента Румен Радев за тази година служебно държавно управление. Видя се, че служебният кабинет, в случай че има ясни цели, сложени от президента и воля да ги осъществя, може да направи доста за лекуването на тежките заболявания на институциите и политическия живот. В това отношение имаше скептицизъм, в някаква степен не без съображение, в случай че си напомним служебния кабинет, назначен от президента през януари 2017-та. Но в този момент се видя, че за петте години на мандата си Радев освен устоя на бруталния напън на останалите управляващи, а извлече всички нужни поучения от своите триумфи и неуспехи. Мнозина чакаха от него да се впусне в партийно строителство сходно на един негов безуспешен предходник, само че той избра нетрадиционен и очевидно сполучлив метод. Просто даде път на задоволително способни и стимулирани млади (а и освен млади) хора, споделящи неговото отношение към политиката – като служене на народа, а не златна опция за обогатяване. Именно този ход (имащ своето начало в бурното лято на 2020 г.) накара мнозина да повярват, че в нашето общество има и персони, способни да вършат политика по различен метод. Кълновете на вярата и възходящото очакване в нашите сили бързо избуяха и родиха „ реколтата на смяната ”.
Третата положителна изненада бе окончателното оборване на мита, че главните властови механизми в България се управляват от Движение за права и свободи. В частност – че никой претендент не може да завоюва президентските избори, в случай че не се употребява с благоразположението на придвижването. Ако би трябвало да бъдем точни, това се видя още през 2016 година, когато (макар и в доста друга обстановка) гласовете на Движение за права и свободи нямаха основна тежест за съкрушителната победа на Радев на втория тур. Но през ноември 2021-а пролича нещо по-важно – даже с масираното подпомагане на турската страна и мощна електорална поддръжка извън
Движение за права и свободи към този момент не е в положение да бъде познатият балансьор.
Въпреки че по-сериозните анализатори от дълго време приказват за значими процеси под очевидно гладката повърхнина на вътрешния живот на придвижването, в този момент се видя, че то губи позиции в редица райони. Всъщност измежду гласоподавателите на Движение за права и свободи също се ражда ново потомство, което все по-трудно може да бъде стимулирано и следено с познатите принадлежности на прехода. Това е комплициран развой, криещ освен шансове, само че и опасности, само че при всяко състояние сме изправени пред нова действителност.
Би било наивно да твърдим, че всички непредвидени събития през изтичащата година бяха с позитивен знак. Имаше разочарования (като неуспеха на Има Такъв Народ след успеха през юли), както и нови, по-скоро заплашителни трендове (възходът на „ Възраждане ” и изключително възприетата роля на политически представител на антиваксърските настроения). Но като цяло не можем да се оплачем от отминаващата 2021 година – тя ни донесе задоволително приятни изненади, а най-хубавата измежду тях бе, че ги сътворихме с неподозирана обща воля и старания.
Дали тъй като сме една от най-нещастните народи, а евентуално и заради редица справедливи аргументи, ние, българите, освен мъчно се радваме на положителното, само че и сме извънредно скептични, че то може да се случи навръх нас. В частност, самата концепция за изненада се приема от мнозина по дифолт като неприятна вест. Впрочем това не е единствено наш ментален недостатък – дано си напомним френската сентенция „ Няма вести – това е добра вест ” .
Тази наша специфичност има редица пояснения, само че едно от правдоподобните е, че – най-малко през последните десетилетия – огромните публични изненади (неочаквани промени) са ни сполетявали, а в по-малка степен са били артикул на нашите общи старания. Като че ли се примирихме, че сме под властта на събитията, а те по предписание са враждебно настроени към нас. Знаменитата имитация на футболния коментатор „ Господ е българин! ” е от дълго време носталгичен спомен.
Ако се върнем 12 месеца обратно, в края на предходната година, ще забележим ясно, че болшинството от българите освен бяха песимистично настроени към задаващата се нова 2021 година, само че и се усещаха безпомощни да трансформират хода на публичните процеси. Пандемията се завърна с нова мощ, социално-икономическите проблеми придобиваха спешен мащаб, а митингите против корумпираното еднолично ръководство на Борисов сякаш изгубиха сила и се обезвериха. Унинието идваше не от това, че държавното управление щеше да изкара цялостния си мандат (вкопчването във властта в действителност довърши режима), а от неверието, че
България може в действителност да изхвърли мутрите от властта.
Имаше и самостоятелни и институционални изключения, само че всеобщото въодушевление като цяло бе минорно.
Днес е отвън всякакво подозрение, че година по-късно страната ни е значително и необратимо изменена. Да, сигурно не толкоз надълбоко и коренно, както биха желали множеството от нас, само че изменена в степен, която мнозина разглеждаха като непостижима. Изтичащата 2021 година ни сподели, че не всеки път непредвидените неща са нещо лошо; още по-важно е, че получихме доказателства, че в недрата на нашето общество има сила за прогрес, включително в пластове, които се одобряваха за изцяло отчуждени от обществения живот.
На пръв взор огромната смяна, изглеждала неосъществима в близко бъдеще, бе отстраняването на Борисов и ГЕРБ от контрола върху изпълнителната и законодателната власт. Но тази нова действителност бе артикул на една друга, по-дълбока социална промяна – излизането на публичната сцена на ново потомство гласоподаватели, което закономерно припозна и издигна ново потомство политици. Триумфът на новите партии – Политическа партия, Има Такъв Народ и „ Изправи се, БГ ” (въпреки неуспеха на последните избори през ноември) бе резултат на непредвиденото активизиране на до момента „ невидими ” обществени групи, нови освен в смисъла на по-млади, а и на носители на чужд публично зает модел на държание.
Разбира се, реализмът изисква да подчертаем, че това е единствено началото. Имаме нови, задоволително ясни и мощни трендове, само че
към момента основните резултати са в бъдещето.
Всяко ново нещо се ражда в страдания, мъчно укрепва, а и не всеки път оцелява. Никой нов политически индивид не е жертван на триумф. И въпреки всичко новата вълна гласоподаватели и политици породиха задоволително всеобщо възприятие, което съвсем постоянно е било извънредно дефицитно в нашето общество – възприятието за вяра, оптимизъм и възходящо доверие във опцията да бъдем честно представлявани.
Следващата (а може би предшестващата) огромна изненада за мнозина бе съставът и енергичната активност на първото назначено от президента Румен Радев за тази година служебно държавно управление. Видя се, че служебният кабинет, в случай че има ясни цели, сложени от президента и воля да ги осъществя, може да направи доста за лекуването на тежките заболявания на институциите и политическия живот. В това отношение имаше скептицизъм, в някаква степен не без съображение, в случай че си напомним служебния кабинет, назначен от президента през януари 2017-та. Но в този момент се видя, че за петте години на мандата си Радев освен устоя на бруталния напън на останалите управляващи, а извлече всички нужни поучения от своите триумфи и неуспехи. Мнозина чакаха от него да се впусне в партийно строителство сходно на един негов безуспешен предходник, само че той избра нетрадиционен и очевидно сполучлив метод. Просто даде път на задоволително способни и стимулирани млади (а и освен млади) хора, споделящи неговото отношение към политиката – като служене на народа, а не златна опция за обогатяване. Именно този ход (имащ своето начало в бурното лято на 2020 г.) накара мнозина да повярват, че в нашето общество има и персони, способни да вършат политика по различен метод. Кълновете на вярата и възходящото очакване в нашите сили бързо избуяха и родиха „ реколтата на смяната ”.
Третата положителна изненада бе окончателното оборване на мита, че главните властови механизми в България се управляват от Движение за права и свободи. В частност – че никой претендент не може да завоюва президентските избори, в случай че не се употребява с благоразположението на придвижването. Ако би трябвало да бъдем точни, това се видя още през 2016 година, когато (макар и в доста друга обстановка) гласовете на Движение за права и свободи нямаха основна тежест за съкрушителната победа на Радев на втория тур. Но през ноември 2021-а пролича нещо по-важно – даже с масираното подпомагане на турската страна и мощна електорална поддръжка извън
Движение за права и свободи към този момент не е в положение да бъде познатият балансьор.
Въпреки че по-сериозните анализатори от дълго време приказват за значими процеси под очевидно гладката повърхнина на вътрешния живот на придвижването, в този момент се видя, че то губи позиции в редица райони. Всъщност измежду гласоподавателите на Движение за права и свободи също се ражда ново потомство, което все по-трудно може да бъде стимулирано и следено с познатите принадлежности на прехода. Това е комплициран развой, криещ освен шансове, само че и опасности, само че при всяко състояние сме изправени пред нова действителност.
Би било наивно да твърдим, че всички непредвидени събития през изтичащата година бяха с позитивен знак. Имаше разочарования (като неуспеха на Има Такъв Народ след успеха през юли), както и нови, по-скоро заплашителни трендове (възходът на „ Възраждане ” и изключително възприетата роля на политически представител на антиваксърските настроения). Но като цяло не можем да се оплачем от отминаващата 2021 година – тя ни донесе задоволително приятни изненади, а най-хубавата измежду тях бе, че ги сътворихме с неподозирана обща воля и старания.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ