Зависимостта отвън на българските партии
Александър МАРИНОВ
Една от особеностите на българския преход и на игралите водеща роля в него български партии е мощната сензитивност и взаимозависимост по отношение на външната (най-вече западна) поддръжка. От година на година способността (и желанието) на нашите политици да завоюват и удържат доверието на българските жители линеят, само че за сметка на това упованието на външното бабуване и развъждане се ускоряват.
Силно е усещането, че партиите у нас освен не могат да решат нито един собствен проблем независимо, а и че от ден на ден разчитат на намесата на външни фактори, с цел да завоюват и задържат властта.
Ето къса последователност на някои обстоятелства, потвърждаващи тази теза.
Италианският курорт Каденабия е придобил
алегорична роля в нашата политика,
тъй като там се организират поредност от срещи на водачи на българската десница под егидата на Фондация „ Конрад Аденауер”. С изключение на 1996 година, когато се събира цялата съпротива (вкл. ДПС) и се основава обединението ОДС (Обединени демократични сили), останалите срещи (1998, 1999, 2001, 2009) на практика имат противоположен резултат и водят до по-нататъшно разединение, а след 2009 година – до замяна на дясното у нас.
Малко по-късно в другата част на политическия набор е поставено началото на така наречен Солунски развой – през 1998 година в Солун с присъединяване на четирима вицепрезиденти на Социалистическия Интернационал се организират договаряния на водачите на четири български леви партии – Българска социалистическа партия, БСДП, Българска Евролевица и Обединен блок на труда. Идеята е да се инициира обединяване на левицата на социалдемократическа основа и по този начин да се приготви идването й на власт. Въпреки че в бабуването се включва и Партията на европейските социалисти, доста скоро „ Солунската четворка” се разпада.
След това идва времето на „ развъждане посредством внос” – монтирането в ръководството на страната на Симеон Сакскобургготски и неговите „ юпита”. При този епизод напред бе изведен личностният имидж, а не партийно-коалиционното инженерство (нека напомним, че партия Национална движение „Симеон Втори" бе учредена... откакто завоюва изборите благодарение на две дребни партии-мандатоносители). Външната поддръжка през този интервал идваше по линия не на главните европейски партийни семейства, а по аристократично-родови, корпоративни и други канали, само че резултатът бе същият – за обещания период някои „ се оправиха”, а след сполучливото замитане на следите в мандата на тройната коалиция следващият вносен политически артикул отшумя в историята.
Безспорният връх на феномена „ външно бабуване/зависимости” бе доближат с сполучливата реализация и дългогодишното преуспяване на модела „ Борисов/ГЕРБ”. Тук следва да се означи не толкоз несъмнения финансов и репутационен принос на известни немски партийни фондации, колкото
построяването на тесни персонални връзки
на високо персонално и институционално европейско равнище. Технологията на този развой един ден ще бъде осветена, само че безспорно впечатлява безрезервната, съвсем саможертвена подготвеност на ЕНП и обособени ръководители на европейски институции като Доналд Туск да бранят Борисов даже в изискванията на всенародно вътрешно отменяне на корумпирания модел. По всичко проличава, че от еднопосочни, външните зависимости са станали най-малко частично двупосочни. Разбира се, възходът на модела „ Борисов” е наша виновност, само че част от отговорността носят западноевропейските му настойници.
Както е известно, в историята постоянно драмата се повтаря като фарс. Това проличава от следващите опити за образуване на български политически партии, разчитащи основно на външна поддръжка. Ако декларираният русофилски политически план наподобява прекомерно лекомислен, то новоучредената партия на Цветан Цветанов мощно се е впила в евроатлантическото виме и разчита да се наложи като най-доверения прокурист на Големия презокеански брат у нас. Тя счупи всички върхове по верноподаническо говорене, само че не е ясно дали и каква действителна поддръжка извън ще получи, най-много поради несъразмерното нарушение на салдото във щета на „ европейското”.
Тази
съвсем цялостна загуба на корени в нашето общество
слага въпроса – а дали изобщо една българска партия може да придобие действително въздействие (да не приказваме за продобиване на властта), в случай че не е очевидно покровителствана извън? Тази тематика не е нова и напълно не се изчерпва с тяснопартийната проблематика.
Преди повече от век Димитър Благоев формулира едно изказване, станало известно като „ теорията за трите четвърти”. Според него преходът към социализъм (както Благоев го е разбирал) зависи на три четвърти от външни и едвам на една четвърт от вътрешни фактори. Въпреки че и преди, и след 9 септември 1944 година тази режисура е била премълчавана и даже оспорвана, развиването на голям брой събития я удостоверява. Това важи за всички огромни публични обрати в новата ни история и е основало табиет за непрекъснато оглеждане и ослушване от кое място ще се зададе решаващият „ външен фактор”. Иначе казано, обсъжданото предпочитание за „ външно опитомяване” от страна на днешните български политици не е от през днешния ден
Може да се възрази, че сходна режисура е тривиална, тъй като всяка дребна страна е играчка в ръцете на огромните сили. Това известно и привидно безапелационно изказване има една огромна уязвимост – просто не е правилно. Историята и съвременността ни оферират поредност от образци за дребни страни, които са намерили метод
да реализират необикновен скок към разцвет,
конкурентоспособност и интернационален престиж. От Ирландия до Южна Корея и от Финландия до Сингапур – тези и всички сходни „ истории на успеха” са извънредно характерни в детайлите, само че имат общ знаменател – способността на националните елити и водачи да намерят модуса за привличане на поддръжката на „ силните” за осъществяване на лични цели. Да не приказваме за двете „ чудеса” в безнадеждни условия, реализирани от Конрад Аденауер – като кмет на Кьолн през 1918-1928 година и като канцлер на Германия след Втората международна война.
Външните фактори са несъмнено значими, само че по-важно е друго – дали едно общество и неговите водачи умеят да вникнат в тяхната комплицирана настройка и да изработят тактика за осмисляне и реализация на националния интерес. Всяка просперирала нация е съумяла, тъй като в даден миг е сложила и намерила решение на съдбоносния въпрос „ Кои сме ние, какво желаеме и каква цена сме подготвени да платим?”
Тук би трябвало да се добави - по какъв начин можем да го реализираме при даденото съответствие на външните фактори. Част от тези външни фактори могат да бъдат враждебни, т.е. несъвместими с нашия интерес. Други могат да бъдат „ приятелски” (не тъй като ни обичат, а просто тъй като ползите им го диктуват). Но и в двата случая те са нещо друго от нас и не трябва да вършим съдбовната неточност да се представяме за „ техни” и да действаме като тях. Позитивно решение може да бъде открито само като осъзнаваме и
оценяваме съответно разликите и съвпаденията
в ползите, т.е. в случай че дефинираме личната си еднаквост.
За страдание, като нация, политически елити и партийни водачи България съвсем постоянно е страдала от синдрома на „ намъкването” в одеждите на тези, които сме приемали за решаващи външни фактори. С обособени изключения постоянно сме се стремили да бъдем „ най-верният съюзник” и сме го възприемали като гаранция за ярко бъдеще. Което постоянно е водело до неприятен край, въпреки и по друг метод и в друг небосвод.
Крайно време е ние – жителите и тези които избираме да ни съставляват - да поемем юздите на живота си.
Една от особеностите на българския преход и на игралите водеща роля в него български партии е мощната сензитивност и взаимозависимост по отношение на външната (най-вече западна) поддръжка. От година на година способността (и желанието) на нашите политици да завоюват и удържат доверието на българските жители линеят, само че за сметка на това упованието на външното бабуване и развъждане се ускоряват.
Силно е усещането, че партиите у нас освен не могат да решат нито един собствен проблем независимо, а и че от ден на ден разчитат на намесата на външни фактори, с цел да завоюват и задържат властта.
Ето къса последователност на някои обстоятелства, потвърждаващи тази теза.
Италианският курорт Каденабия е придобил
алегорична роля в нашата политика,
тъй като там се организират поредност от срещи на водачи на българската десница под егидата на Фондация „ Конрад Аденауер”. С изключение на 1996 година, когато се събира цялата съпротива (вкл. ДПС) и се основава обединението ОДС (Обединени демократични сили), останалите срещи (1998, 1999, 2001, 2009) на практика имат противоположен резултат и водят до по-нататъшно разединение, а след 2009 година – до замяна на дясното у нас.
Малко по-късно в другата част на политическия набор е поставено началото на така наречен Солунски развой – през 1998 година в Солун с присъединяване на четирима вицепрезиденти на Социалистическия Интернационал се организират договаряния на водачите на четири български леви партии – Българска социалистическа партия, БСДП, Българска Евролевица и Обединен блок на труда. Идеята е да се инициира обединяване на левицата на социалдемократическа основа и по този начин да се приготви идването й на власт. Въпреки че в бабуването се включва и Партията на европейските социалисти, доста скоро „ Солунската четворка” се разпада.
След това идва времето на „ развъждане посредством внос” – монтирането в ръководството на страната на Симеон Сакскобургготски и неговите „ юпита”. При този епизод напред бе изведен личностният имидж, а не партийно-коалиционното инженерство (нека напомним, че партия Национална движение „Симеон Втори" бе учредена... откакто завоюва изборите благодарение на две дребни партии-мандатоносители). Външната поддръжка през този интервал идваше по линия не на главните европейски партийни семейства, а по аристократично-родови, корпоративни и други канали, само че резултатът бе същият – за обещания период някои „ се оправиха”, а след сполучливото замитане на следите в мандата на тройната коалиция следващият вносен политически артикул отшумя в историята.
Безспорният връх на феномена „ външно бабуване/зависимости” бе доближат с сполучливата реализация и дългогодишното преуспяване на модела „ Борисов/ГЕРБ”. Тук следва да се означи не толкоз несъмнения финансов и репутационен принос на известни немски партийни фондации, колкото
построяването на тесни персонални връзки
на високо персонално и институционално европейско равнище. Технологията на този развой един ден ще бъде осветена, само че безспорно впечатлява безрезервната, съвсем саможертвена подготвеност на ЕНП и обособени ръководители на европейски институции като Доналд Туск да бранят Борисов даже в изискванията на всенародно вътрешно отменяне на корумпирания модел. По всичко проличава, че от еднопосочни, външните зависимости са станали най-малко частично двупосочни. Разбира се, възходът на модела „ Борисов” е наша виновност, само че част от отговорността носят западноевропейските му настойници.
Както е известно, в историята постоянно драмата се повтаря като фарс. Това проличава от следващите опити за образуване на български политически партии, разчитащи основно на външна поддръжка. Ако декларираният русофилски политически план наподобява прекомерно лекомислен, то новоучредената партия на Цветан Цветанов мощно се е впила в евроатлантическото виме и разчита да се наложи като най-доверения прокурист на Големия презокеански брат у нас. Тя счупи всички върхове по верноподаническо говорене, само че не е ясно дали и каква действителна поддръжка извън ще получи, най-много поради несъразмерното нарушение на салдото във щета на „ европейското”.
Тази
съвсем цялостна загуба на корени в нашето общество
слага въпроса – а дали изобщо една българска партия може да придобие действително въздействие (да не приказваме за продобиване на властта), в случай че не е очевидно покровителствана извън? Тази тематика не е нова и напълно не се изчерпва с тяснопартийната проблематика.
Преди повече от век Димитър Благоев формулира едно изказване, станало известно като „ теорията за трите четвърти”. Според него преходът към социализъм (както Благоев го е разбирал) зависи на три четвърти от външни и едвам на една четвърт от вътрешни фактори. Въпреки че и преди, и след 9 септември 1944 година тази режисура е била премълчавана и даже оспорвана, развиването на голям брой събития я удостоверява. Това важи за всички огромни публични обрати в новата ни история и е основало табиет за непрекъснато оглеждане и ослушване от кое място ще се зададе решаващият „ външен фактор”. Иначе казано, обсъжданото предпочитание за „ външно опитомяване” от страна на днешните български политици не е от през днешния ден
Може да се възрази, че сходна режисура е тривиална, тъй като всяка дребна страна е играчка в ръцете на огромните сили. Това известно и привидно безапелационно изказване има една огромна уязвимост – просто не е правилно. Историята и съвременността ни оферират поредност от образци за дребни страни, които са намерили метод
да реализират необикновен скок към разцвет,
конкурентоспособност и интернационален престиж. От Ирландия до Южна Корея и от Финландия до Сингапур – тези и всички сходни „ истории на успеха” са извънредно характерни в детайлите, само че имат общ знаменател – способността на националните елити и водачи да намерят модуса за привличане на поддръжката на „ силните” за осъществяване на лични цели. Да не приказваме за двете „ чудеса” в безнадеждни условия, реализирани от Конрад Аденауер – като кмет на Кьолн през 1918-1928 година и като канцлер на Германия след Втората международна война.
Външните фактори са несъмнено значими, само че по-важно е друго – дали едно общество и неговите водачи умеят да вникнат в тяхната комплицирана настройка и да изработят тактика за осмисляне и реализация на националния интерес. Всяка просперирала нация е съумяла, тъй като в даден миг е сложила и намерила решение на съдбоносния въпрос „ Кои сме ние, какво желаеме и каква цена сме подготвени да платим?”
Тук би трябвало да се добави - по какъв начин можем да го реализираме при даденото съответствие на външните фактори. Част от тези външни фактори могат да бъдат враждебни, т.е. несъвместими с нашия интерес. Други могат да бъдат „ приятелски” (не тъй като ни обичат, а просто тъй като ползите им го диктуват). Но и в двата случая те са нещо друго от нас и не трябва да вършим съдбовната неточност да се представяме за „ техни” и да действаме като тях. Позитивно решение може да бъде открито само като осъзнаваме и
оценяваме съответно разликите и съвпаденията
в ползите, т.е. в случай че дефинираме личната си еднаквост.
За страдание, като нация, политически елити и партийни водачи България съвсем постоянно е страдала от синдрома на „ намъкването” в одеждите на тези, които сме приемали за решаващи външни фактори. С обособени изключения постоянно сме се стремили да бъдем „ най-верният съюзник” и сме го възприемали като гаранция за ярко бъдеще. Което постоянно е водело до неприятен край, въпреки и по друг метод и в друг небосвод.
Крайно време е ние – жителите и тези които избираме да ни съставляват - да поемем юздите на живота си.
Източник: banker.bg
КОМЕНТАРИ