Алеко Константинов е роден през 1863 г. в Свищов –

Алеко Константинов е роден през 1863 година в Свищов – град на търговията, будителството и ранния европейски дух в България. Завършва право, само че същинската му специалност в никакъв случай не е била юриспруденцията. Тя е да бъде съвест. В общество, което занапред търси себе си след Освобождението, Алеко не се задоволява с патриотични лозунги. Той задава въпроси, които болят: Какви сме ние в действителност? Какви хора построяваме? Каква страна строим?

 

Той следи деликатно по какъв начин свободата, извоювана с кръв, последователно се трансформира в територия за персонална полза, партийни покупко-продажби и безотговорност. Пише за това намерено, с подигравка, само че и с паника. И тъкмо в тази среда се ражда Бай Ганьо – не просто книжовен воин, а публичен признак.

Бай Ганьо – не подигравка, а предизвестие

Най-известният облик на Алеко не е просто комичен вид. Бай Ганьо е драматичен. Той е артикул на едно общество, което е получило независимост, само че не и просвета на свободата. Пътува из Европа, само че не я вижда. Влиза в модерния свят с навиците на остарелия. Носи потури в Народното събрание и дебелоочие в душата.

 

Алеко написа за него с мъка, само че и с обич към народа си. Бай Ганьо не е „ другият “, не е някой отдалечен и комфортен за насмешка. Той е заплахата вътре в нас. В книгата си Алеко оставя реплики, които и през днешния ден звучат мъчително настоящо:

 

„ Ех, бай Ганьо, ти отново ще ни изложиш пред света… “.

Този воин не остарява, тъй като обществата постоянно раждат хора, които желаят власт без отговорност и триумф без морал.

„ До Чикаго и обратно “ – България гледа света

В пътеписа си „ До Чикаго и обратно “ Алеко е различен – възхитен, любопитен, ярък. Той гледа Америка с очите на европеец и на българин, който желае родината му да бъде част от цивилизования свят. Това не е наивно удивление, а съпоставяне – сред това, което може да бъде една страна, и това, което България още не е съумяла да стане.

 

„ Каква прелестна страна е България! Какъв чудноват народ имаме! Само че би трябвало да се научим да бъдем жители “.

Това е ключът към Алеко. Той има вяра в България, само че не си затваря очите за нейните дефекти. Той не хвали народа си, с цел да му се хареса. Критикува го, тъй като го обича.

Щастливеца – индивидът, който плащаше за правото да е почтен

Прякорът „ Щастливеца “ звучи съвсем иронично. Алеко е благополучен, тъй като е свободен вътрешно. Но тази независимост го прави и уязвим. Той е един от дребното обществени интелектуалци на своето време, който отхвърля да мълчи пред корупцията, беззаконието и цинизма на властта. Пише фейлетони, които посочват нещата с същинските им имена. И това има цена.

 

На 11 май 1897 година Алеко е погубен край село Радилово. Истинската цел е неговият другар и политически съидейник Михаил Такев, само че патронът попада в Алеко. Той умира на 34 години в атмосфера на политическо принуждение, която самият той разказва и разобличава. Смъртта му не е просто покруса, а знак за времето – за страна, в която думите могат да бъдат по-опасни от оръжията.

Защо Алеко е към момента тук?

Днес, 163 години след рождението му, Алеко Константинов не е музейна фигура. Той е жив въпрос. Когато четем „ Бай Ганьо “, ние не се смеем на предишното – ние ревизираме сегашното. Когато четем „ До Чикаго и обратно “, ние не пътуваме в XIX век – ние питаме за какво още се лутаме сред провинциалното и европейското.

 

Алеко не ни е оставил лозунги. Той ни е оставил ясно виждане за това какво значи да бъдеш жител.