Пловдивчанинът Вилиян Гешев пише писмо до баща си на сцената
Актьорът Вилиян Гешев е на 27 години от Пловдив. Завършва НАТФИЗ „ Кръстьо Сарафов ” през 2021 година в класа на проф. Ивайло Христов. Участвал е в спектаклите “Ние, врабчетата ” на Младежки спектакъл “Николай Бинев ”, “Актьори против поети ” на ТР СФУМАТО, “Суматоха ” и “Въпреки живота - всичко е обич ”.
Прочетете още
Гешев се завръща в родния си град с един извънредно забавен план – моноспектакъла „ Писмо до татко ми ” по Франц Кафка и авторски текстове. Режисьор е Ованес Торосян, сценографията и костюмите са на Ванина Цандева. Музиката е на композитор Христо Намлиев. Представлението ще се играе на 19 януари от 19.30 часа в спектакъл „ Хенд ”.
„ Казвам се Вилиян Гешев и това е писмото до моя татко. Заради него съумях да схвана какво е да обичаш. Тази концепция се зароди през лятото на 2022 година. И доста вода изтече, с цел да се стигне до тук. Понякога подхващаме дейности, които гадаят бъдещето. Извайваме всекидневието си от думи, които не постоянно имаме опцията да изкажем. И макар че времето не стига, пътят постоянно води до врата, зад която стои едно само нещо - Любовта. Тогава разбираш, че има смисъл. Наистина има смисъл ”, анонсира моноспектакъла си актьорът.
Освен с спектакъл Гешев се занимава и с преподавателска работа и управлява клуб по актьорско майсторство в Езикова гимназия „ Иван Вазов ” в Пловдив. За театъра, смелостта да разкриеш възприятията си пред аудитория, за работата с деца беседваме дни преди да излезе на сцената под тепетата.
- Моноспектакълът ви визира една сензитивна тематика – за сложната, а от време на време и невъзможна връзка, за търсенето на път към другия и опрощението. Как се преодолява човек, с цел да разкрие тези свои доста персонални и интимни прекарвания?
- Никога не ми е било мъчно да преодолея себе си и да приказвам намерено за възприятията си и това, което минава през мен. Да споделиш в днешно време е недостиг и ми се желае посредством своето признание да съумея да вдъхновя и други да го създадат. Спектакълът приказва за неналичието на връзка и точно това съм се борил да възпитам у себе си, а в този момент и у феновете - да сме открити, да споделяме възприятията си, да можем да кажем “обичам те ” без неудобството от това да сме уязвими и раними. Най-голямата болест на съвремието ни е да не разбираме любовта, да я отхвърляме и малформираме. Да я трансформираме в нещо, което не е. Може би и поради това всичко в този момент е по-студено, не гледаме по-далеч от себе си и като че ли сме не запомнили да усещаме. Не се удивлявам, че след всяко зрелище реакцията у феновете е: “как успяваш да се преодолееш и да приказваш намерено за това ”. Покрай този работен развой съумях да схвана, че освен фамилните връзки са тематика табу, а към този момент и прочувствената ни зрялост и усеща стартират да се трансформират в тематика табу.
- Част от моноспектакъла е една апаратура, в която и феновете могат да споделят своите персонални прекарвания в писмо. Активни ли са? Какво крият писмата им?
- Тази апаратура е на Светослав Митов и съумява доста точно освен да предразположи хора от публиката и да ги накара да седнат и да напишат своето писмо, ами и по-един забавен метод да отрази връзката сред дете и татко. Зрителите са дейни дотам, че постоянно след поклона идват да ми опишат за своите прекарвания. Получавам и известия по обществените си канали. Но това е предстоящ резултат - хората имат подсъзнателната и естествена потребност да приказват, търсят на кого да споделят. Всичко е толкоз подтиснато от социума, че от ден на ден се увещавам в това, че мълчанието убива. Да го напишеш на бял лист хартия също значи да го изговориш, да го изразиш. За някои хора това е по-лекият вид, усещат се по-комфортно. Някои от писмата са тежки и обвинителни, други - изпълнени с любов и признателност. На този стадий не бих цитирал нищо, бих запазил тяхната фамилиарност.
- Как си споделят вашите авторски текстове и тези на Кафка? Коя от творбите му сте избрали?
- Използваме фрагменти от “Писмо до татко ми ” на Кафка (в превод на Ива Иванова) - писмо, което той написва до своя татко, само че което по този начин и не доближава до него. Това е една творба с висока художествена стойност, само че доста тежка за четене и усвояване. Първоначалната ми концепция беше целият театър да се осланя единствено на това писмо, само че след това осъзнах, че то може да бъде доста мъчно освен за драматизиране, само че и за гледане, заради тежкия си прочувствен багаж, който носи със себе си. А и самият аз прекосявах през толкоз наситени обстановки с моя личен татко, че нямаше по какъв начин да не приказвам и за това. Ето по какъв начин се стигна и до концепцията моите истории да се преплитат с тези на Кафка. Сякаш той е бил нещо, което аз не съм в този момент, само че и аз съм нещо, което той не е бил тогава. Създава се един контрапункт сред това какво изричаме и какво вършим, по какъв начин е постъпил той в връзките със своя татко и по какъв начин действам аз, когато виждам, че моят баща си отива. Няма наказание в нито една от обстановките, има схващане - по този начин е постъпил той, по този начин действам аз, с единствената разлика, че през вдъхновението, което изпитвам от това, което Кафка е написал, аз взимам избора и поуката по какъв начин да постъпя.
- Колко дълго и по какъв начин човек върви до вратата, зад която стои единственото нещо – любовта?
- Толкова дълго, колкото ти е писано. Важно е да вярваш, че ще стигнеш до тази врата, тъй като любовта постоянно ще те откри. Аз трябваше да извървя 26 години от своя живот, с цел да схвана какъв брой мощно мога да обичам. За мен това е нещото, което ме изпълва със смисъл.
- Какво би било вашето писмо към татко ви през днешния ден? Кои са нещата, за които не сте имал опцията да му кажете?
- Така и не съумях да му кажа “Благодаря! ” за това, което ми е дал, за това, на което ме е научил, както и за цялата грижа. Често го осъждах и подлагах на критика, и в цялото това възмущение изпуснах момента да съм признателен. Дадох си сметка чак на края. Тогава му подадох ръка, каквато е и символиката, стояща зад плаката на спектакъла, дело на Борис Далчев. Днес моето писмо до татко ми би било малко и единственото, което бих му споделил е, че го обичам и му благодаря. Повече би ми се желало да се разходим и свободно да си поговорим за живота.
- Работите с децата от езикова гимназия „ Иван Вазов ”. Разкажете по какъв начин се стигна до това?
- През януари 2023 година аз и мои сътрудници организирахме театрална работилница в рамките дневно за учениците на Езикова гимназия “Иван Вазов ” по стратегия “Творчески стипендии ” на Национален фонд “Култура ”. Знам какъв брой надарени и жадни за нови познания са те, изключително като неин ученик. Тази концепция се одобри добре освен от управлението, а и от самите възпитаници. Първоначално бях песимистичен, само че откакто приключихме, не можех да допускам какъв брой може да бъде зареждащо любознанието в техните очи, желанието да научат повече, да приказват за това, да задават въпроси. През последните месеци в главата ми беше почнала да се заформя една цел - да намерим метод изкуството да навлезе в просветителната система. Моето мнение е, че тя има потребност от разчупване. Трябва да търсим нови подходи към децата, поколенията се трансформират и това, което е било за нас преди 10 години, за тях към този момент е друго.
Въвеждането на изкуство в образованието им е значим ключ за тяхното развиване и нещо, което от години считам, че би трябвало да се случи. Именно по тази причина предложих на управлението на ЕГ “Иван Вазов ” да стартира да повеждам клуб по ползи “Основи на актьорското майсторство ” и съм им извънредно признателен за тяхното подпомагане, тъй като за мен възприятието е като да се завърнеш вкъщи, само че този път с друга роля - ролята на учител. Останах впечатлен от съществуването и на другите клубове по ползи, които гимназията предлага като спомагателни предмети, тъй като смяната се усеща осезаемо. Езикова гимназия “Иван Вазов ” ме поддържа и в това да ги повеждам на спектакъл, което още веднъж е образец за това, че учебното заведение като институция мисли за тях и тяхното развиване. Дали ще бъде театрално и танцово изкуство, креативно писане, музикално образование, дизайн - имам вяра, че което и да е от тези посоки като предмети, ще разсъни интерес в учениците и ще разчупи съзнанието им, ще разсъни творчеството им и ще ги направи по-уверени и по-зрели прочувствено. Поне аз с това се сблъсквам и това виждам.
- Постоянно слагаме стигма на днешните деца, че не са това, което би трябвало да бъдат и което чакаме от тях. Вие какво виждате, когато поддържате връзка с тях?
- Ние чакаме от тях да бъдат това, което сме били ние преди 10-15-20 години или което ни се е желало да бъдем. Това е невероятно и неприемливо. Те виреят в съвремие, което е доста по-облагодетелствано, само че пък, което има и своите дефицити. Опитвам се да имам вяра, че новите генерации ще са по-отворени и новаторски, че ще не престават да търсят смяната към по-доброто и самите те ще се лишават от стигмите, които ние като социум непрекъснато си слагаме. Харесвам разнообразието в днешните деца, свободата да се себеизразяват, осъзнатостта какво и по какъв начин се случва към тях. Като се върна обратно, когато аз бях на тяхната възраст, ми се коства, че нищо не съм разбирал, или най-малко не толкоз, колкото те в този момент схващат. Което може да бъде както плюс, по този начин и минус.
- Изпратихме една турбулентна година, която предизвика креативните гилдии да се обединят и да стачкуват против унизителното отношение към българската просвета. Как оцеляват свободните актьори?
- Не съм част от трупата на никой репертоарен спектакъл и към момента не мога да схвана дали желая да бъда. Причината за това е, че ситуацията в някои театри от страна на управлението, е плачевно. Вместо да употребяват по верен метод желанието да се развиват и работят интензивно, въпреки и в унизителни условия, на преди малко приключили Академията артисти, те вземат решение от рано да им прекършат крилете и да ги сблъскат с подмолната страна на нашата сфера, а точно задкулисието и шуробаджанащината. Свободните актьори оцеляват мъчно - хонорарите са ниски и ти стигат за толкоз, едвам покриеш наеми и сметки. Опитваш се да създадеш стойностен креативен артикул, само че той бързо губи живота си, тъй като няма фенове. Да имаш аудитория в днешно време се оказва непостижимо още след второ, трето зрелище - или тъй като феновете не познават задоволително добре различните пространства, или тъй като нямат навика да посещават самостоятелни спектакли, или и двете. Сякаш към момента го има това мислене - че даден театър в репертоарен спектакъл е може би по-стойностен от един самостоятелен подобен. Което е проблем на обществото ни и на това по какъв начин то възприема културата. Защото считам, че към момента не я разбираме и тя отсъства измежду нас. Да живее почтено е предпочитание на всеки създател и знам какъв брой ни коства като актьори да се опитваме да живеем напълно от специалността си и от това, което сме учили и в чието обучение сме вложили хиляди левове.
Прочетете още
Гешев се завръща в родния си град с един извънредно забавен план – моноспектакъла „ Писмо до татко ми ” по Франц Кафка и авторски текстове. Режисьор е Ованес Торосян, сценографията и костюмите са на Ванина Цандева. Музиката е на композитор Христо Намлиев. Представлението ще се играе на 19 януари от 19.30 часа в спектакъл „ Хенд ”.
„ Казвам се Вилиян Гешев и това е писмото до моя татко. Заради него съумях да схвана какво е да обичаш. Тази концепция се зароди през лятото на 2022 година. И доста вода изтече, с цел да се стигне до тук. Понякога подхващаме дейности, които гадаят бъдещето. Извайваме всекидневието си от думи, които не постоянно имаме опцията да изкажем. И макар че времето не стига, пътят постоянно води до врата, зад която стои едно само нещо - Любовта. Тогава разбираш, че има смисъл. Наистина има смисъл ”, анонсира моноспектакъла си актьорът.
Освен с спектакъл Гешев се занимава и с преподавателска работа и управлява клуб по актьорско майсторство в Езикова гимназия „ Иван Вазов ” в Пловдив. За театъра, смелостта да разкриеш възприятията си пред аудитория, за работата с деца беседваме дни преди да излезе на сцената под тепетата.
- Моноспектакълът ви визира една сензитивна тематика – за сложната, а от време на време и невъзможна връзка, за търсенето на път към другия и опрощението. Как се преодолява човек, с цел да разкрие тези свои доста персонални и интимни прекарвания?
- Никога не ми е било мъчно да преодолея себе си и да приказвам намерено за възприятията си и това, което минава през мен. Да споделиш в днешно време е недостиг и ми се желае посредством своето признание да съумея да вдъхновя и други да го създадат. Спектакълът приказва за неналичието на връзка и точно това съм се борил да възпитам у себе си, а в този момент и у феновете - да сме открити, да споделяме възприятията си, да можем да кажем “обичам те ” без неудобството от това да сме уязвими и раними. Най-голямата болест на съвремието ни е да не разбираме любовта, да я отхвърляме и малформираме. Да я трансформираме в нещо, което не е. Може би и поради това всичко в този момент е по-студено, не гледаме по-далеч от себе си и като че ли сме не запомнили да усещаме. Не се удивлявам, че след всяко зрелище реакцията у феновете е: “как успяваш да се преодолееш и да приказваш намерено за това ”. Покрай този работен развой съумях да схвана, че освен фамилните връзки са тематика табу, а към този момент и прочувствената ни зрялост и усеща стартират да се трансформират в тематика табу.
- Част от моноспектакъла е една апаратура, в която и феновете могат да споделят своите персонални прекарвания в писмо. Активни ли са? Какво крият писмата им?
- Тази апаратура е на Светослав Митов и съумява доста точно освен да предразположи хора от публиката и да ги накара да седнат и да напишат своето писмо, ами и по-един забавен метод да отрази връзката сред дете и татко. Зрителите са дейни дотам, че постоянно след поклона идват да ми опишат за своите прекарвания. Получавам и известия по обществените си канали. Но това е предстоящ резултат - хората имат подсъзнателната и естествена потребност да приказват, търсят на кого да споделят. Всичко е толкоз подтиснато от социума, че от ден на ден се увещавам в това, че мълчанието убива. Да го напишеш на бял лист хартия също значи да го изговориш, да го изразиш. За някои хора това е по-лекият вид, усещат се по-комфортно. Някои от писмата са тежки и обвинителни, други - изпълнени с любов и признателност. На този стадий не бих цитирал нищо, бих запазил тяхната фамилиарност.
- Как си споделят вашите авторски текстове и тези на Кафка? Коя от творбите му сте избрали?
- Използваме фрагменти от “Писмо до татко ми ” на Кафка (в превод на Ива Иванова) - писмо, което той написва до своя татко, само че което по този начин и не доближава до него. Това е една творба с висока художествена стойност, само че доста тежка за четене и усвояване. Първоначалната ми концепция беше целият театър да се осланя единствено на това писмо, само че след това осъзнах, че то може да бъде доста мъчно освен за драматизиране, само че и за гледане, заради тежкия си прочувствен багаж, който носи със себе си. А и самият аз прекосявах през толкоз наситени обстановки с моя личен татко, че нямаше по какъв начин да не приказвам и за това. Ето по какъв начин се стигна и до концепцията моите истории да се преплитат с тези на Кафка. Сякаш той е бил нещо, което аз не съм в този момент, само че и аз съм нещо, което той не е бил тогава. Създава се един контрапункт сред това какво изричаме и какво вършим, по какъв начин е постъпил той в връзките със своя татко и по какъв начин действам аз, когато виждам, че моят баща си отива. Няма наказание в нито една от обстановките, има схващане - по този начин е постъпил той, по този начин действам аз, с единствената разлика, че през вдъхновението, което изпитвам от това, което Кафка е написал, аз взимам избора и поуката по какъв начин да постъпя.
- Колко дълго и по какъв начин човек върви до вратата, зад която стои единственото нещо – любовта?
- Толкова дълго, колкото ти е писано. Важно е да вярваш, че ще стигнеш до тази врата, тъй като любовта постоянно ще те откри. Аз трябваше да извървя 26 години от своя живот, с цел да схвана какъв брой мощно мога да обичам. За мен това е нещото, което ме изпълва със смисъл.
- Какво би било вашето писмо към татко ви през днешния ден? Кои са нещата, за които не сте имал опцията да му кажете?
- Така и не съумях да му кажа “Благодаря! ” за това, което ми е дал, за това, на което ме е научил, както и за цялата грижа. Често го осъждах и подлагах на критика, и в цялото това възмущение изпуснах момента да съм признателен. Дадох си сметка чак на края. Тогава му подадох ръка, каквато е и символиката, стояща зад плаката на спектакъла, дело на Борис Далчев. Днес моето писмо до татко ми би било малко и единственото, което бих му споделил е, че го обичам и му благодаря. Повече би ми се желало да се разходим и свободно да си поговорим за живота.
- Работите с децата от езикова гимназия „ Иван Вазов ”. Разкажете по какъв начин се стигна до това?
- През януари 2023 година аз и мои сътрудници организирахме театрална работилница в рамките дневно за учениците на Езикова гимназия “Иван Вазов ” по стратегия “Творчески стипендии ” на Национален фонд “Култура ”. Знам какъв брой надарени и жадни за нови познания са те, изключително като неин ученик. Тази концепция се одобри добре освен от управлението, а и от самите възпитаници. Първоначално бях песимистичен, само че откакто приключихме, не можех да допускам какъв брой може да бъде зареждащо любознанието в техните очи, желанието да научат повече, да приказват за това, да задават въпроси. През последните месеци в главата ми беше почнала да се заформя една цел - да намерим метод изкуството да навлезе в просветителната система. Моето мнение е, че тя има потребност от разчупване. Трябва да търсим нови подходи към децата, поколенията се трансформират и това, което е било за нас преди 10 години, за тях към този момент е друго.
Въвеждането на изкуство в образованието им е значим ключ за тяхното развиване и нещо, което от години считам, че би трябвало да се случи. Именно по тази причина предложих на управлението на ЕГ “Иван Вазов ” да стартира да повеждам клуб по ползи “Основи на актьорското майсторство ” и съм им извънредно признателен за тяхното подпомагане, тъй като за мен възприятието е като да се завърнеш вкъщи, само че този път с друга роля - ролята на учител. Останах впечатлен от съществуването и на другите клубове по ползи, които гимназията предлага като спомагателни предмети, тъй като смяната се усеща осезаемо. Езикова гимназия “Иван Вазов ” ме поддържа и в това да ги повеждам на спектакъл, което още веднъж е образец за това, че учебното заведение като институция мисли за тях и тяхното развиване. Дали ще бъде театрално и танцово изкуство, креативно писане, музикално образование, дизайн - имам вяра, че което и да е от тези посоки като предмети, ще разсъни интерес в учениците и ще разчупи съзнанието им, ще разсъни творчеството им и ще ги направи по-уверени и по-зрели прочувствено. Поне аз с това се сблъсквам и това виждам.
- Постоянно слагаме стигма на днешните деца, че не са това, което би трябвало да бъдат и което чакаме от тях. Вие какво виждате, когато поддържате връзка с тях?
- Ние чакаме от тях да бъдат това, което сме били ние преди 10-15-20 години или което ни се е желало да бъдем. Това е невероятно и неприемливо. Те виреят в съвремие, което е доста по-облагодетелствано, само че пък, което има и своите дефицити. Опитвам се да имам вяра, че новите генерации ще са по-отворени и новаторски, че ще не престават да търсят смяната към по-доброто и самите те ще се лишават от стигмите, които ние като социум непрекъснато си слагаме. Харесвам разнообразието в днешните деца, свободата да се себеизразяват, осъзнатостта какво и по какъв начин се случва към тях. Като се върна обратно, когато аз бях на тяхната възраст, ми се коства, че нищо не съм разбирал, или най-малко не толкоз, колкото те в този момент схващат. Което може да бъде както плюс, по този начин и минус.
- Изпратихме една турбулентна година, която предизвика креативните гилдии да се обединят и да стачкуват против унизителното отношение към българската просвета. Как оцеляват свободните актьори?
- Не съм част от трупата на никой репертоарен спектакъл и към момента не мога да схвана дали желая да бъда. Причината за това е, че ситуацията в някои театри от страна на управлението, е плачевно. Вместо да употребяват по верен метод желанието да се развиват и работят интензивно, въпреки и в унизителни условия, на преди малко приключили Академията артисти, те вземат решение от рано да им прекършат крилете и да ги сблъскат с подмолната страна на нашата сфера, а точно задкулисието и шуробаджанащината. Свободните актьори оцеляват мъчно - хонорарите са ниски и ти стигат за толкоз, едвам покриеш наеми и сметки. Опитваш се да създадеш стойностен креативен артикул, само че той бързо губи живота си, тъй като няма фенове. Да имаш аудитория в днешно време се оказва непостижимо още след второ, трето зрелище - или тъй като феновете не познават задоволително добре различните пространства, или тъй като нямат навика да посещават самостоятелни спектакли, или и двете. Сякаш към момента го има това мислене - че даден театър в репертоарен спектакъл е може би по-стойностен от един самостоятелен подобен. Което е проблем на обществото ни и на това по какъв начин то възприема културата. Защото считам, че към момента не я разбираме и тя отсъства измежду нас. Да живее почтено е предпочитание на всеки създател и знам какъв брой ни коства като актьори да се опитваме да живеем напълно от специалността си и от това, което сме учили и в чието обучение сме вложили хиляди левове.
Източник: trafficnews.bg
КОМЕНТАРИ