Ако трябва да се определи коя е думата на 2017

Ако би трябвало да се дефинира коя е думата на 2017 година, то " европредседателство " сигурно ще е един от най-сериозните претенденти. Особено в последните няколко месеца тази дума се употребява за опрощение, опрощение и пояснение на съвсем всичко протичащо се в страната, без значение дали е политика или нещо друго. Още преди да е почнало, ние като че ли към този момент сме изморени от него и желаеме да е завършило.

Няколко линии:

- Опозицията оповести, че в средата на януари ще внесе избор на съмнение против настоящето държавно управление и то по сензитивна тематика, каквато е оправянето с корупцията;

- Синдикатите оповестиха, че може да се провеждат стачки поради неизпълнени обществени ангажименти;

- Президентът ще внесе спомагателен ужас в случай че наложи несъгласие на лелеяния антикорупционен закон и това може да стане факт след няколкодена;

- Българска академия на науките също разгласи, че може да стачкува дейно, тъй като е заплашен екзистенц минимума на хората работещи в академията /те в това време се отхвърлиха, само че в България всичко е предпоследно/;

- Полицаите обявиха през октомври, че имат подготвеност да продължат с митингите и по време на председателството.

На този декор другата седмица България публично ще стартира да ръководи Съвета на Европейския съюз за интервал от шест месеца.

Сериозна отговорност и ангажимент, които за половин година ще слагат страната

(или може би единствено в София) във фокуса на европейския и интернационален публично-правен живот.

Председателството е визитка на България, само че не като най-големия производител на роза дамасцена в Европа (каквито реклами вървят), а като страна, която може на равни нога да взе участие във значимите за Европейски Съюз тематики, да предлага решения и самата тя да дава образец в политики, които са от голяма важност за Съюза.

Това някакси остава завалено от тези, които се занимават с подготовката. До последно се изясняваха целите (за съпоставяне Румъния, която ще ръководи Съвета на Европейски Съюз при започване на 2019 година приказва за своите цели още от 2016 г.); вървят разнообразни мероприятия, само че те са по-скоро безредни, без съответен фокус и ясно обръщение. Темата за Западните Балкани към този момент се повтори толкоз пъти и в най-различни формати, че почна да губи част от тежестта си.

За огромна част от хората, които сме външни наблюдаващи на целия развой,

наподобява, че председателството се свежда до инфраструктурни интервенции за разхубавяване на столицата

и превръщането на българския министър-председател (който е един от старите водачи на Европа) в състезател от интернационална дипломатическа големина.

Помнят се от времето на социализма визитите на дипломатическия корпус в България в разнообразни градове от страната, които за къс интервал от време се превръщаха в Потьомкови села и за пред чужденците се показваше една лъскава фасада. Само на няколко метра зад нея обаче, лъсваше грозната реалност. Такова е и настоящето чувство, само че то е съпроводено и от боязън и от страна на ръководещите. Доказателство за това е масираната агитация в последните седмици, че надали не цялото общество, отпред с най-голямата опозиционна партия желае да провали председателството.

А страхът идва от там, че

действителните проблеми в страната мъчно могат да бъдат замазани с фейс лифтинг на София.

Страхът идва и от там, че макар желанието за цялостно преодоляване на институциите и послушание на гражданското общество, това към момента не се е получило. Невъзможността да се откри (все още) всеобщ надзор и единоначалие поражда страха. Той се укрепва и от обстоятелството, за тези шест месеца гояма част от Брюкселската отегчена администрация ще идва тук на място и хвърлянето на прахуляк в очите ще бъде доста по-трудно.

България от години е пленник на егото и политическите ползи на едно малцинство, което както по времето на държавния социализъм ,

ръководи със заплашване, боязън, тормоз и опит за задръстване на всяка уста, осмелила се да изрази друго мнение. Едно по същността си ляво малцинство, чиято единствена разлика със социализма е, че палитрата от принадлежности в днешно време е доста по-богата – голям набор от обществени електронни и хартиени медии, през които да се насочат масирано едни и същи послания.

И тъй като

в този момент малцинството изпитва боязън, то още по-ожесточено употребява целият този инструментариум ,

с цел да подменя публичния разказ и да постанова една паралелна реалност.

А в действителност председателството би трябвало да покаже дали България е задоволително зряла да се оправи с провокациите освен в границите на Европейски Съюз, само че и в световен мащаб. Това в действителност е неповторим късмет за израстване – над тесните балканско-ориенталски ограничавания и над историческата обремененост.

Това е и късмет страната да признае действителните си проблеми

и дружно с останалите държави-членки да потърси работещи решения за решаването им. Заявяването на проблемите и слабостите е знак за силата на едно ръководство, което не се опасява да признае несъвършенствата си.

На този стадий, обаче, наподобява това няма да се случи. Наместо това, се обрисува председателството да се трансформира в сцена на междуинституционални борби, в които няма победител.

Всичко, което би трябвало да знаете за: Европредседателството (11)