20 години от Изгубени в превода: Филмът, който беляза края на бъдещето
Ако сте милениъли, родени през 80-те, евентуално ще се почувствате безнадеждно остарели, когато разберете, че в този момент се навършват двадесет години от премиерата на " Изгубени в превода ".
Филмът, за който София Копола завоюва " Оскар " за автентичен сюжет, пресъздаде света на поколението на безкрайните благоприятни условия и безкрайните рецесии.
Героинята на Скарлет Йохансон е на младо, красиво и интелигентно момиче, с тапия от Йейл, приятелят ѝ е прочут фотограф на звездите и с помощта на това има опция да пътува до другия завършек на планетата - в 5-звезден хотел в Токио.
Единственият човек, с който може да показа самотата, меланхолията и безсънието си, е възрастен артист (Бил Мъри), който е в Япония поради скъпа рекламна акция за уиски - задоволително скъпа, с цел да го принуди да потисне културния потрес и самосъжалението.
Близостта, която двамата откриват в един изцяло отчужден свят, не е нито напълно платонична, нито напълно сантиментална - тя е уловена за момент магия, която прави " Изгубени в превода " един от най-красивите филми, правени в миналото.
Финалът му е безспорна загадка, която единствено Бил Мъри, Скарлет Йохансон и София Копола биха могли да разгадаят, както отбелязва Esquire в своя публикация във връзка юбилея.
Днес мъчно ще видите сходен филм - героите на Копола са прекомерно " привилегировани " за Холивуд, нейният прочит на японската просвета през днешния ден се пояснява като прекомерно стандартен и даже саркастичен.
Но не това е смисълът на " Изгубени в превода ".
Този филм е освен това от сумата на своите обособени детайли, написа фотографът и публицист Джони Питс, който взема решение да тръгне по следите на София Копола по улиците на Токио със остарял лентов фотоапарат и да отговори на въпроса за какво този филм остава толкоз мощен 20 години по-късно.
" Изгубени в превода " се появява в десетилетието, което алегорично стартира с терористичните офанзиви на 11 септември 2001 и приключи със международната финансова рецесия от 2008.
2003 година, когато филмът излиза на екран, е годината на появяването на обществената мрежа MySpace. Войната в Ирак таман беше почнала. Владимир Путин се заиграваше с концепцията за присъединение на Русия в НАТО. Мултикултурализмът към момента не беше мръсна дума.
Ако 2000-та година обещаваше ново бъдеще на мир за все по-глобализираната планета, последвалите събития провалиха тези упования с гръм и тропот.
Либералната левица по света имаше властта, само че изгуби връзката си с хората, написа Питс в публикация за " Гардиън ". Поколението Х, което претендираше да е общественост на контракултурни номади и рейвъри през 90-те, се " продаде " на системата. Милениълите се оказаха поколението, което изпусна последния трен.
" Провалите от тези години, от които се разсейвахме с четене на " Алхимикът " на Паулу Коелю или с чилаут-компилации и с албума на Air " Talkie Walkie ", проправиха пътя на последвалата антиутопията - времето на осакатяващите бюджетни съкращения, Тръмп, Brexit, Covid, растящото осъзнаване на климатичната рецесия, войната в Украйна, разделянето в обществените мрежи.
Вероятно точно потискащото задължение от последните 20 години на разочарования прави " Изгубени в превода " по-завладяващ отвсякога, споделя Питс.
Покойният откривател Марк Фишър отбелязва 2003 година като годината, в която бъдещето умира - това е и годината, в която излиза филмът на София Копола.
По-лесно е да си представим края на света, в сравнение с края на капитализма, написа той. Според Фишър филмът " Children of Men " от 2006, в който действието се развива две десетилетия напред в бъдещето и демонстрира общество без деца, в действителност слага въпроса:
Какво ще се случи, в случай че младите към този момент не са способни да произведат изненади?
Под " младите " той има поради това потомство на аполитични, захласнати от звездите зомбита, чийто единствен протест се показваше в това да търсят мъгляви препратки към предишното и да ги носят, отпечатани на тениски.
Стерилността на това потомство се обобщава от рецензия Марк Грайф, който написа за края на хипстърската епоха: " Тя не роди велика литература, само че се справяше добре с шрифтовете ".
" Звучи трагично и депресиращо, само че за мен " Изгубени в превода " съставлява края на бъдещето. Това беше последният път, в който видях нещо, което същински ме изненада. Във кино лентата нямаше крещяща оригиналност или митинг, само че деликатната непокорна настройка от детайлите му създаваше нещо, което светът не беше виждал до момента ", написа още Джони Питс.
" Изгубени в превода " е недооцененият връх на вълната от гениални проблясъци на създатели от Поколението Х, която стартира от филми като " Дони Дарко ", " Експресно фото ", " Kill Bill 1 и 2 ", " Боен клуб ", " Мементо ", всичко на Гаспар Ное, Мишел Гондри и Спайк Джоунз, " Невероятната орис на Амели Пулен ", " Американски прелести " и " Американски психар ". Каквото и да мислите за тези филми, те прекатурнаха упованията на феновете с главата надолу ", написа той
Операторът на " Изгубени в превода " (който е работил и по " Да бъдеш Джон Малкович " и " Адаптация " ) Ланс Акорд също споделя пред създателя, че на фона на филмите от 1999-2004 година през днешния ден мъчно може да се откри нещо сравнимо по качество.
Но Акорд споделя, че мъчно може да сложи " Изгубени в превода " в какъвто и да е интервал или род.
" Този филм е безконечен ", споделя той.
Особеността, която той помни, е във образната техника, посредством който София Копола основава историята.
" Когато прави филмите си, тя си показва поредност от самостоятелни облици, които са определящи за описа. Не разчита на разговор или на обрати в сюжета, а пресъздава това, което героите усещат, посредством характерен кинематографичен език. Това е напълно друга форма на роман и изпитвах необикновено наслаждение да хващам нейните визии с камерата си - като облика на Бил Мъри на леглото, облечен в юката, да вземем за пример ", спомня си операторът.
Вярно е, че София Копола не употребява нито един от триковете на режисьорите от своето потомство (предимно мъже) - няма авангардна игра с камерата.
Всъщност филмът е сниман главно на Aaton 35-III с 35-милиметрова лента - камера, която Жан-Люк Годар поръчва с напътствието да се побира в жабката на колата му. Апаратът се оказва комфортен и за дискретно снимане по улиците на Токио през нощта.
Авторът обръща особено внимание на страстта, която изпитва при гледката на смелия начален кадър в " Изгубени в превода ".
Китарен риф на Кевин Шийлдс звучи на декор, до момента в който операторът демонстрира непосредствен проект на гърба на лежащата Скарлет Йохансон с розово долни дрехи.
Въпреки че фрагментът наподобяваше нещо, което можеше да се види в мъжките списания по това време, цветовата палитра и деликатността като че ли бяха от друго измерение, написа Питс.
Копола споделя, че се е въодушевила от хиперреалистичните картини на Джон Касер от 70-те години, само че тя съумява да подчини мъжкия взор, невидимо присъстващ в неговите творби, и да го трансформира в нещо отчетливо женствено.
Розовото долни дрехи е една концепция по-голямо, бледосиният пуловер от мерино вълна е една концепция по-небрежен и удобен, тялото е една концепция по-реалистично от това, което бяхме да свързваме с първосигналната мъжка фикция в десетилетието на прашките, изкуствения загар, силиконовите гърди и анорексичните кореми, разяснява Питс.
Финото женствено чувство, което София Копола внася във кино лентата, е въодушевено и от различен актьор - младата японска фотографка Хироми Тошикава, по-известна като Хиромикс, която става известна през 90-те.
Много преди епохата на Instagram тя демонстрира вътрешния свят на девойките, който Копола мощно припознава. Двете се срещат в Япония - страна, в която момичешката просвета е преобладаваща по това време. Копола се връща в Лос Анджелис и се пробва да събере всички свои усещания в общ сюжет за филм.
Хиромикс си спомня за това време със смесени усеща. В оня миг Япония се намира в икономическа рецесия, само че това води до промяна на караула във властта - а фотографската специалност, която до тогава е преобладаващо занятие за по-възрастни мъже със скъпи апарати, стартира да дава път на по-младо потомство млади дами. Те основават и културата на моментните фотоси от компактните фотоапарати с 35-милиметрова лента.
Един от тях Yashica T4 остава вечно обвързван с дискредитирания фешън фотограф Тери Ричардсън, който сходно на Ръсел Бранд се трансформира в противен спомен за " гадните нулеви години ", както The Economist неотдавна назова първото десетилетие на века.
Хиромикс резервира положителни връзки със София Копола, само че 20 години след " Изгубени в превода " счита, че режисьоркатаможе да е схванала неправилно нейното творчество.
Колебливите оценки се повтарят и от други японци, които участват в лентата.
Питс се среща с Акико Моноу (момичето, което пее караоке дружно с Бил Мъри), Акира Мацуи (професионален скейтър, който се появява във филма), както и с хора от управлението на прословутия хотела Park Hyatt Tokyo.
Всички те имат скъпи мемоари от снимачния интервал, само че когато виждат готовия филм, остават учудени от " пресиленото " показване на японските облици - да вземем за пример, крещящият режисьор на рекламата.
Това, което Мацуи счита за реалистично, е пресъздаването на нощния живот в Токио - за което тогава оказва помощ Фумихиро Хаяши ( " Чарли Браун " ), редактор на паметното японско списание Dune.
В тези подиуми се появяват хора като създателя на стилния бранд Hysteric Glamour Нобухико Китамура, известния дизайнер и музикант Хироши Фуджвара, фотографката Хиромикс, притежатели на галерии, актьори и други - Фумихиро Хаяши е индивидът, който прави връзката сред ъндърграунд културата и мейнстрийма.
Той среща и София Копола с японската сцена през 90-те.
Копола споделя, че Хаяши е бил първият човек, който я е наел за фотоси и е показал интерес към истинската ѝ позиция. Това ѝ е дало храброст да снима първия си филм и да преоткрие себе си след сериозните оценки за ролята ѝ в " Кръстникът 3 ", сниман от нейния татко.
Далеч от Холивуд София Копола намира място, в което да стартира изначало.
Питс въпреки всичко си задава въпроса - за какво " Изгубени в превода " резонира толкоз надълбоко, в случай че оставим встрани носталгията по несъстоялия се романтизъм на света?
Оказва се, че създателят не е самичък - " Какъв е смисълът на " Изгубени в превода? " се оказва един от най-популярните въпроси в Гугъл, свързани с кино лентата.
Отговорът на София Копола: " Филмът стартира с желанието ми да направя нещо, отдадено на прекарванията ми от престоя в Токио в оня миг и на възприятието, което той ми даде. Странстването, отдалечеността от вкъщи и вълнението от откриването на нещо ново. Всичко е обвързвано с несъмнено въодушевление, несъмнено възприятие - опит за хващане на чувството ми от това време. Бях сюрпризирана какъв брой доста хора го припознават, тъй като то беше нещо доста персонално. Мислих си: " Кой се интересува от една привилегирована млада жена, която не знае какво прави с живота си? ". Но за мен същинският смисъл беше във връзката. Мисля, че всички търсим тъкмо това. Неочакваните моменти на свързването ".
Точно по този начин. В " Изгубени в превода " е кодирана онази преходна потиснатост, която усещаме в избрани моменти от живота си, когато една ера си отива, само че другата към момента не е почнала, написа аваторът.
Той цитира книгата " Бъдещето на носталгията ", в която литературоведът Светлана Бойм разделя носталгията на две категории - които не са наложително взаимоизключващи се.
Носталгията може да бъде реставрираща - опит за наново създаване на въобразеното минало, което в никакъв случай не е съществувало, носталгия, от която национализмът черпи сили.
Вторият вид - рефлексиращата носталгия - обаче може да е по-здравословн. Тя се вглежда в двусмислието на човешкия блян и предпочитание за принадлежност, без да бяга от несъгласията на модерността. Реставриращата носталгия пази безспорната истина, а рефлектиращата носталгия я слага под подозрение. Тя обича детайлите, а не знаците, написа Бойм.
Детайлите са това, което карат хората да се връщат още веднъж към " Изгубени в превода ".
Като нежната сбита хубост на пътуването във времето, в което смарт телефоните не съществуваха.
Сцените, в които Шарлот е сама в хотелската си стая и слуша диск на Beck, до момента в който гледа хоризонта на Токио или мечтае в леглото си, са измежду най-вълнуващите и трогателни моменти във кино лентата.
Днес Шарлот щеше да лежи и да скролва в обществените мрежи - никога нямаше да се запознае с Боб.
" Липсва ми тази бавност, която италианските прародители на Копола биха нарекли otium divinorum: божествено бездействие. Липсва ми съмнението и концепцията, че в случай че Шарлот и Боб бяха същински хора, прекарванията им щяха да се запазят единствено в персонални мемоари и полароиди. Липсва ми обещанието за нещо хубаво в тези непредвидени запознанства.
През 2023 година WhatsApp групите ми са образувани към любовите и другарствата ми. Алгоритмите ме тласкат към затвърждаване на предварителните ми настройки. Netflix ми предлага филми, които счита, че ще харесам, съгласно филмите, които към този момент съм гледал ", написа Джони Питс.
Но нищо от това не може да се съпостави с дългогодишните другарства, които се завръзваха ненадейно при пътуванията от времената преди интернет - когато се оказваш надалеч от у дома и започваш диалог с чужд, тъй като просто няма какво друго да правиш.
Хегел счита, че всяка ера съдържа характерна мъдрост, а носталгията е желанието да запазиш положителното от предишното.
Ключът не е в това да искаш да се върнеш обратно, а да постигнеш баланс в сегашното, смесвайки най-хубавите детайли от всяка епоха и отказвайки се от най-лошото.
20 години по-късно София Копола не желае да промени нищо в " Изгубени в превода ": " Филмите ми са такива, каквито са. Беше друго време и е хубаво да се връщам в него посредством кино лентата ".
Това може да се каже и за поколението, което прекара младостта си в това десетилетие. Беше друго време. Хубаво е да се връщаме в него посредством филмите. Но единствено посредством филмите, написа Питс.
Филмът, за който София Копола завоюва " Оскар " за автентичен сюжет, пресъздаде света на поколението на безкрайните благоприятни условия и безкрайните рецесии.
Героинята на Скарлет Йохансон е на младо, красиво и интелигентно момиче, с тапия от Йейл, приятелят ѝ е прочут фотограф на звездите и с помощта на това има опция да пътува до другия завършек на планетата - в 5-звезден хотел в Токио.
Единственият човек, с който може да показа самотата, меланхолията и безсънието си, е възрастен артист (Бил Мъри), който е в Япония поради скъпа рекламна акция за уиски - задоволително скъпа, с цел да го принуди да потисне културния потрес и самосъжалението.
Близостта, която двамата откриват в един изцяло отчужден свят, не е нито напълно платонична, нито напълно сантиментална - тя е уловена за момент магия, която прави " Изгубени в превода " един от най-красивите филми, правени в миналото.
Финалът му е безспорна загадка, която единствено Бил Мъри, Скарлет Йохансон и София Копола биха могли да разгадаят, както отбелязва Esquire в своя публикация във връзка юбилея.
Днес мъчно ще видите сходен филм - героите на Копола са прекомерно " привилегировани " за Холивуд, нейният прочит на японската просвета през днешния ден се пояснява като прекомерно стандартен и даже саркастичен.
Но не това е смисълът на " Изгубени в превода ".
Този филм е освен това от сумата на своите обособени детайли, написа фотографът и публицист Джони Питс, който взема решение да тръгне по следите на София Копола по улиците на Токио със остарял лентов фотоапарат и да отговори на въпроса за какво този филм остава толкоз мощен 20 години по-късно.
" Изгубени в превода " се появява в десетилетието, което алегорично стартира с терористичните офанзиви на 11 септември 2001 и приключи със международната финансова рецесия от 2008.
2003 година, когато филмът излиза на екран, е годината на появяването на обществената мрежа MySpace. Войната в Ирак таман беше почнала. Владимир Путин се заиграваше с концепцията за присъединение на Русия в НАТО. Мултикултурализмът към момента не беше мръсна дума.
Ако 2000-та година обещаваше ново бъдеще на мир за все по-глобализираната планета, последвалите събития провалиха тези упования с гръм и тропот.
Либералната левица по света имаше властта, само че изгуби връзката си с хората, написа Питс в публикация за " Гардиън ". Поколението Х, което претендираше да е общественост на контракултурни номади и рейвъри през 90-те, се " продаде " на системата. Милениълите се оказаха поколението, което изпусна последния трен.
" Провалите от тези години, от които се разсейвахме с четене на " Алхимикът " на Паулу Коелю или с чилаут-компилации и с албума на Air " Talkie Walkie ", проправиха пътя на последвалата антиутопията - времето на осакатяващите бюджетни съкращения, Тръмп, Brexit, Covid, растящото осъзнаване на климатичната рецесия, войната в Украйна, разделянето в обществените мрежи.
Вероятно точно потискащото задължение от последните 20 години на разочарования прави " Изгубени в превода " по-завладяващ отвсякога, споделя Питс.
Покойният откривател Марк Фишър отбелязва 2003 година като годината, в която бъдещето умира - това е и годината, в която излиза филмът на София Копола.
По-лесно е да си представим края на света, в сравнение с края на капитализма, написа той. Според Фишър филмът " Children of Men " от 2006, в който действието се развива две десетилетия напред в бъдещето и демонстрира общество без деца, в действителност слага въпроса:
Какво ще се случи, в случай че младите към този момент не са способни да произведат изненади?
Под " младите " той има поради това потомство на аполитични, захласнати от звездите зомбита, чийто единствен протест се показваше в това да търсят мъгляви препратки към предишното и да ги носят, отпечатани на тениски.
Стерилността на това потомство се обобщава от рецензия Марк Грайф, който написа за края на хипстърската епоха: " Тя не роди велика литература, само че се справяше добре с шрифтовете ".
" Звучи трагично и депресиращо, само че за мен " Изгубени в превода " съставлява края на бъдещето. Това беше последният път, в който видях нещо, което същински ме изненада. Във кино лентата нямаше крещяща оригиналност или митинг, само че деликатната непокорна настройка от детайлите му създаваше нещо, което светът не беше виждал до момента ", написа още Джони Питс.
" Изгубени в превода " е недооцененият връх на вълната от гениални проблясъци на създатели от Поколението Х, която стартира от филми като " Дони Дарко ", " Експресно фото ", " Kill Bill 1 и 2 ", " Боен клуб ", " Мементо ", всичко на Гаспар Ное, Мишел Гондри и Спайк Джоунз, " Невероятната орис на Амели Пулен ", " Американски прелести " и " Американски психар ". Каквото и да мислите за тези филми, те прекатурнаха упованията на феновете с главата надолу ", написа той
Операторът на " Изгубени в превода " (който е работил и по " Да бъдеш Джон Малкович " и " Адаптация " ) Ланс Акорд също споделя пред създателя, че на фона на филмите от 1999-2004 година през днешния ден мъчно може да се откри нещо сравнимо по качество.
Но Акорд споделя, че мъчно може да сложи " Изгубени в превода " в какъвто и да е интервал или род.
" Този филм е безконечен ", споделя той.
Особеността, която той помни, е във образната техника, посредством който София Копола основава историята.
" Когато прави филмите си, тя си показва поредност от самостоятелни облици, които са определящи за описа. Не разчита на разговор или на обрати в сюжета, а пресъздава това, което героите усещат, посредством характерен кинематографичен език. Това е напълно друга форма на роман и изпитвах необикновено наслаждение да хващам нейните визии с камерата си - като облика на Бил Мъри на леглото, облечен в юката, да вземем за пример ", спомня си операторът.
Вярно е, че София Копола не употребява нито един от триковете на режисьорите от своето потомство (предимно мъже) - няма авангардна игра с камерата.
Всъщност филмът е сниман главно на Aaton 35-III с 35-милиметрова лента - камера, която Жан-Люк Годар поръчва с напътствието да се побира в жабката на колата му. Апаратът се оказва комфортен и за дискретно снимане по улиците на Токио през нощта.
Авторът обръща особено внимание на страстта, която изпитва при гледката на смелия начален кадър в " Изгубени в превода ".
Китарен риф на Кевин Шийлдс звучи на декор, до момента в който операторът демонстрира непосредствен проект на гърба на лежащата Скарлет Йохансон с розово долни дрехи.
Въпреки че фрагментът наподобяваше нещо, което можеше да се види в мъжките списания по това време, цветовата палитра и деликатността като че ли бяха от друго измерение, написа Питс.
Копола споделя, че се е въодушевила от хиперреалистичните картини на Джон Касер от 70-те години, само че тя съумява да подчини мъжкия взор, невидимо присъстващ в неговите творби, и да го трансформира в нещо отчетливо женствено.
Розовото долни дрехи е една концепция по-голямо, бледосиният пуловер от мерино вълна е една концепция по-небрежен и удобен, тялото е една концепция по-реалистично от това, което бяхме да свързваме с първосигналната мъжка фикция в десетилетието на прашките, изкуствения загар, силиконовите гърди и анорексичните кореми, разяснява Питс.
Финото женствено чувство, което София Копола внася във кино лентата, е въодушевено и от различен актьор - младата японска фотографка Хироми Тошикава, по-известна като Хиромикс, която става известна през 90-те.
Много преди епохата на Instagram тя демонстрира вътрешния свят на девойките, който Копола мощно припознава. Двете се срещат в Япония - страна, в която момичешката просвета е преобладаваща по това време. Копола се връща в Лос Анджелис и се пробва да събере всички свои усещания в общ сюжет за филм.
Хиромикс си спомня за това време със смесени усеща. В оня миг Япония се намира в икономическа рецесия, само че това води до промяна на караула във властта - а фотографската специалност, която до тогава е преобладаващо занятие за по-възрастни мъже със скъпи апарати, стартира да дава път на по-младо потомство млади дами. Те основават и културата на моментните фотоси от компактните фотоапарати с 35-милиметрова лента.
Един от тях Yashica T4 остава вечно обвързван с дискредитирания фешън фотограф Тери Ричардсън, който сходно на Ръсел Бранд се трансформира в противен спомен за " гадните нулеви години ", както The Economist неотдавна назова първото десетилетие на века.
Хиромикс резервира положителни връзки със София Копола, само че 20 години след " Изгубени в превода " счита, че режисьоркатаможе да е схванала неправилно нейното творчество.
Колебливите оценки се повтарят и от други японци, които участват в лентата.
Питс се среща с Акико Моноу (момичето, което пее караоке дружно с Бил Мъри), Акира Мацуи (професионален скейтър, който се появява във филма), както и с хора от управлението на прословутия хотела Park Hyatt Tokyo.
Всички те имат скъпи мемоари от снимачния интервал, само че когато виждат готовия филм, остават учудени от " пресиленото " показване на японските облици - да вземем за пример, крещящият режисьор на рекламата.
Това, което Мацуи счита за реалистично, е пресъздаването на нощния живот в Токио - за което тогава оказва помощ Фумихиро Хаяши ( " Чарли Браун " ), редактор на паметното японско списание Dune.
В тези подиуми се появяват хора като създателя на стилния бранд Hysteric Glamour Нобухико Китамура, известния дизайнер и музикант Хироши Фуджвара, фотографката Хиромикс, притежатели на галерии, актьори и други - Фумихиро Хаяши е индивидът, който прави връзката сред ъндърграунд културата и мейнстрийма.
Той среща и София Копола с японската сцена през 90-те.
Копола споделя, че Хаяши е бил първият човек, който я е наел за фотоси и е показал интерес към истинската ѝ позиция. Това ѝ е дало храброст да снима първия си филм и да преоткрие себе си след сериозните оценки за ролята ѝ в " Кръстникът 3 ", сниман от нейния татко.
Далеч от Холивуд София Копола намира място, в което да стартира изначало.
Питс въпреки всичко си задава въпроса - за какво " Изгубени в превода " резонира толкоз надълбоко, в случай че оставим встрани носталгията по несъстоялия се романтизъм на света?
Оказва се, че създателят не е самичък - " Какъв е смисълът на " Изгубени в превода? " се оказва един от най-популярните въпроси в Гугъл, свързани с кино лентата.
Отговорът на София Копола: " Филмът стартира с желанието ми да направя нещо, отдадено на прекарванията ми от престоя в Токио в оня миг и на възприятието, което той ми даде. Странстването, отдалечеността от вкъщи и вълнението от откриването на нещо ново. Всичко е обвързвано с несъмнено въодушевление, несъмнено възприятие - опит за хващане на чувството ми от това време. Бях сюрпризирана какъв брой доста хора го припознават, тъй като то беше нещо доста персонално. Мислих си: " Кой се интересува от една привилегирована млада жена, която не знае какво прави с живота си? ". Но за мен същинският смисъл беше във връзката. Мисля, че всички търсим тъкмо това. Неочакваните моменти на свързването ".
Точно по този начин. В " Изгубени в превода " е кодирана онази преходна потиснатост, която усещаме в избрани моменти от живота си, когато една ера си отива, само че другата към момента не е почнала, написа аваторът.
Той цитира книгата " Бъдещето на носталгията ", в която литературоведът Светлана Бойм разделя носталгията на две категории - които не са наложително взаимоизключващи се.
Носталгията може да бъде реставрираща - опит за наново създаване на въобразеното минало, което в никакъв случай не е съществувало, носталгия, от която национализмът черпи сили.
Вторият вид - рефлексиращата носталгия - обаче може да е по-здравословн. Тя се вглежда в двусмислието на човешкия блян и предпочитание за принадлежност, без да бяга от несъгласията на модерността. Реставриращата носталгия пази безспорната истина, а рефлектиращата носталгия я слага под подозрение. Тя обича детайлите, а не знаците, написа Бойм.
Детайлите са това, което карат хората да се връщат още веднъж към " Изгубени в превода ".
Като нежната сбита хубост на пътуването във времето, в което смарт телефоните не съществуваха.
Сцените, в които Шарлот е сама в хотелската си стая и слуша диск на Beck, до момента в който гледа хоризонта на Токио или мечтае в леглото си, са измежду най-вълнуващите и трогателни моменти във кино лентата.
Днес Шарлот щеше да лежи и да скролва в обществените мрежи - никога нямаше да се запознае с Боб.
" Липсва ми тази бавност, която италианските прародители на Копола биха нарекли otium divinorum: божествено бездействие. Липсва ми съмнението и концепцията, че в случай че Шарлот и Боб бяха същински хора, прекарванията им щяха да се запазят единствено в персонални мемоари и полароиди. Липсва ми обещанието за нещо хубаво в тези непредвидени запознанства.
През 2023 година WhatsApp групите ми са образувани към любовите и другарствата ми. Алгоритмите ме тласкат към затвърждаване на предварителните ми настройки. Netflix ми предлага филми, които счита, че ще харесам, съгласно филмите, които към този момент съм гледал ", написа Джони Питс.
Но нищо от това не може да се съпостави с дългогодишните другарства, които се завръзваха ненадейно при пътуванията от времената преди интернет - когато се оказваш надалеч от у дома и започваш диалог с чужд, тъй като просто няма какво друго да правиш.
Хегел счита, че всяка ера съдържа характерна мъдрост, а носталгията е желанието да запазиш положителното от предишното.
Ключът не е в това да искаш да се върнеш обратно, а да постигнеш баланс в сегашното, смесвайки най-хубавите детайли от всяка епоха и отказвайки се от най-лошото.
20 години по-късно София Копола не желае да промени нищо в " Изгубени в превода ": " Филмите ми са такива, каквито са. Беше друго време и е хубаво да се връщам в него посредством кино лентата ".
Това може да се каже и за поколението, което прекара младостта си в това десетилетие. Беше друго време. Хубаво е да се връщаме в него посредством филмите. Но единствено посредством филмите, написа Питс.
Източник: boulevardbulgaria.bg
КОМЕНТАРИ