Ако не правя филми, не се чувствам жива... Винаги съм

„ Ако не върша филми, не се усещам жива... Винаги съм имала възприятието, че нямам своя страна, по тази причина мога да отида на всички места и там да се усещам като вкъщи си... Никога не съм мислила, че съм по-значима от другите... Съвършенството е нещо извънредно... Все още вървим в неверната посока “...

Тя самата е път, от чиято гледка можеш да видиш израстването нацяло едно потомство мощни дами. Вселена, в чиито глъбини кипи и кръв, и огън – ведно, с цел да покаже, че любовта, работохолизма и вдъхновението могат да вървят ръка за ръка.

И, когато някои критици, напълно безгрижно, я съпоставят с ледоразбивач, тя с усмивка изяснява, че това е машина, която съществува в „ света на корабите “. Аз просто се пробвам да върша положителни филми – това е всичко, споделя Маргарете декор Трота. Една жена на път – както всички нейни посестрими в седмото изкуство. Всички те, към момента се борят и към момента съществуват. Заради живота, поради обичта към него – нищо, че е в мъжки жанр. Въпреки опасно-абсурдната мисъл, че има хора, които одобряват същия този живот като опасност преди гибелта... На това място би трябвало всеки от нас да чува оглушителния смях на първата жена, отличена със „ Златен лъв “ във Венеция, наричана „ водеща мощ “ на придвижването „ Ново немско кино “ и един от най-значимите разказвачи за дамите и за техния нелек живот.

Маргарете декор Трота – за самоиронията, за играта с живота и смърта, за номадството, за етикета режисьор-феминист и за мъжете-учители в киното.

– Маргарете, в „ Ингеборг Бахман – пътешестване в пустинята “ кулминационната точка не беше в края на кино лентата. Това търсено ли беше от Вас като режисьор?

– Да! Защото нейният край в Рим беше доста драматичен. Тя умря при пожар. Пушела е в леглото си, била е с нощница от изкуствена материя, която е леснозапалима. Тогава тя взимаше доста сънотворни. Затова не е могла да усеги огъня незабавно. Така че това е повода за нейната гибел – една доста трагична гибел...

Ето за какво, не желаех да завърша кино лентата с тази покруса, а с момента в живота й, в който тя имаше възприятието, че може да стартира още веднъж, да обърне нова страница в живота си.

– Плакала ли сте, до момента в който снимате филм?

– (Замисля се – бел. а.) Не... Рядко ми се случва да рева на снимачната площадка.

Моята продуцентка Бетина Брокемпер ми припомня, че плаках, когато снимахме „ Хана Аранд “, до момента в който Барбара Сукова произнасяше последните думи. Там се разплаках, да... Но това не е всекидневно за мен. Моята задача да върша подготовки и да беседвам с актьорите.

По-често се е случвало да рева в киното, когато виждам личния си филм, само че не и по време на снимане.

– След пандемията продължавате ли да водите номадски живот и да живеете в Париж, Рим, Мюнхен, Ню Йорк...  Всъщност, пандемията мина ли, чисто психически?

– По време на пандемията не можех да фотографирам, а трябваше да създадем кино лентата за Ингеборг Бахман. Коства ми две години от живота, и не беше по никакъв начин малко като време. Не ми беше по никакъв начин елементарно. Аз съм на възраст, в която, в случай че не върша филми, не се усещам жива. А това беше нещо като спирачка за мен.

Четях доста и имах време за себе си. Но, в случай че приказваме за номадство – да, родена  съм без народност и без поданство. И това продължи до първия ми брак. Въпреки че съм родена в Берлин, постоянно съм имала възприятието, че нямам своя страна. Затова мога да отида на всички места и там да се усещам като вкъщи си.

– „ Предвид възрастта ми, шефовете на фестивали мислят, че не бих понечила да дойда без премия “, казвате в едно изявление...

– Да, по този начин е, въпреки че звучи откачено...

– Самоиронията, която имате, избавление ли е от нещо?

– Може би. Никога не съм мислила, че съм значима или по-важна от другите хора на изкуството. Харесва ми да работя и съм доста признателна, че мога да го върша. Защото съм водила битка да получа тази опция. За мен това е задоволително. Дори да не получавам награди, аз съм доста признателна, когато хората плачат на моите филми. Това е моето задоволство, само че не и премиите...

– Обиден ли е етикетът режисьор-феминист?

– Може би това е метод да разберем, че дамите вършат филми. Не обичам да ме назовават феминистка. Аз съм жена, която споделя за дамите и за техния нелек живот.

– Жените като създатели и дамите като тематика в киното – имат ли към този момент своето съответно място?

– Те към момента се борят и към момента са на път... Те са на път – това е значимото за мен.

– Не е ли необичайно, че тази битка продължава толкоз години?

– Колко години минаха от нашия живот – като човеци, и какъв брой време е нужно, с цел да стигнем, да вземем за пример, до същинска народна власт... Пътят постоянно е дълъг. Така че ние сме единствено първоначално. Все още, вървим в неверната посока...

– Не криете, че имате обичани актриси. Но съществува ли съвършената актриса?

– Трябва да попитате актрисите дали се усещат съвършени. Мисля, че съвършенството е нещо извънредно. Щеше да е краят. Не би трябвало да сме съвършени. Трябва да търсим и да се стремим към съвършенството, само че в никакъв случай да не бъдем съвършени.

– Възможно ли е един актьор в действителност да напусне актьорската специалност?

– Зависи. Има някои актриси, които споделят „ Стига ми толкоз! “ и в действителност напущат специалността. Но, нормално, те желаят да играят до края на живота, да умрат на сцената или по време на фотография. Това е най-хубавото (Смее се – бел. а.).

– Вие чувствате ли се актриса, откакто към този момент не играете?

– Винаги съм желал да бъда режисьор. Отне ми доста време, с цел да стана режисьор, само че сега, в който това се случи, в никакъв случай повече не съм играла като актриса.

Исках да стана режисьор, с цел да мога да приказвам за живота на дамата, или за опцията да бъдеш жена в света на мъжете. Но аз научих всичко от мъжете-режисьори. Моят огромен образец в киното бяха мъже-режисьори, тъй като по това време нямаше жени-режисьори. Имаше доста малко дами в киното.

Моятата фикция и моят усет към облиците в киното са напълно образувани от мъже-режисьори. Затова не мога да кажа, че ненавиждам всичко това. Не! Аз съм част от тази история.

– Смятате ли, че Барбенхаймер е нова епоха в киното?

– За първи път слушам тази композиция. Много е смешна (Смее се – бел. а.). О, Боже мой, изобщо не мисля, че е нова епоха в киното...

– Коя е обичаната дума на родния Ви език?

- О! (Замисля се – бел. а.).Нямам обичана дума. Имам няколко... О, това е доста добър въпрос, само че сега нямам отговор... (Продължава да мисли – бел. а). Любима дума... Това зависи от времето, в което пребивавам.

– Когато бях на 6, на 10 и на 15, имах своите думи... Но тогава бях в очакване на живота. Сега очаквам гибелта. Но не бих споделила, че това е обичаната ми дума. По-добре е да ме попитате накъде съм тръгнала, с цел да мога да употребявам тази дума като отговор (Смее се с глас – бел. а.).

– Как бихте траяла изречението „ Аз съм човек, който обича... "?

– (Отговаря, без да се замисля – бел. а.)....живота. Но това не е опасност преди гибелта (Смее се с глас – бел. а.).