Когато се караме на детето, всъщност се караме на себе си
Ако не харесвате тона, с който детето ви отговаря; в случай че не харесва думите, които употребява, погледнете себе си – не се ли е трансформирало в дребосъче, което поразително доста наподобява на вас самите?
Човек получава действителна самокритика, когато има деца. Тогава някак плашещо започваме да се оглеждаме в очите на децата си като огледало – дали ще бъде погрешно огледалото, зависи единствено от нас.
Очакваме от децата доста повече, в сравнение с ние самите даваме. Искаме да ни слушат – постоянно и непременно.
Искаме да бъдат учтиви с хората и да споделят „ апелирам “ и „ благодаря “, а ние самите постоянно забравяме да го споделяме.
Искаме от тях да управляват тона на гласа си и нервните си прояви, а ние не всеки път съумяваме да се оправим със самите себе си.
Не ни харесва, когато децата не се оправят със дилемите си, когато не подреждат стаята и играчките си, когато изостават в учебно заведение, когато избират да играят, вместо да пишат домашни, само че би трябвало да се запитаме – създадохме ли им привички за това? Седнахме ли с тях да учат, с цел да им покажем метода, или предпочетохме да се излегнем на дивана с телефон в ръка и за утешение на съвестта въпреки всичко се провикнахме: „ Сядай да си пишеш домашните, остави телефона! “. Минута по-късно към този момент се бяхме потопили във виртуални свят и изцяло изключихме протичащото се към нас.
Когато се караме на детето, в действителност се караме на себе си. У него виждаме личните си дефекти и провали.
Не избивайте комплекси на гърба на децата си. Не изживявайте личните си фантазии посредством тях. Оставете ги да бъдат себе си и да намерят своя път.
Но подрязвайте крила, а давайте крила.
Обичайте и учете, само че не съдете.
Очаквайте и изисквайте, само че не унижавайте и не наказвайте.
Бъдете учители за децата си, само че им позволете и на тях да бъдат ваши учители. Защото на тях това им се удава естествено – всеки ден ни учат да бъдем по-търпеливи и по-добри хора.
Цветелина Велчева
