Кубадински forever
Ако народът на Лозница не желае да се преценява с нищо отвън себе си и да подвига монументи на който си изиска, то дано, в случай че обича, да не чака от държавния бюджет помощ
Интелектуалците още веднъж се възбудиха. И с право, тъй като точно на празника на Съединението в екзотичното село Лозница, Разградско, тържествено трябваше да се открие монумент на видния тамошен селяндур, бащицата на бригадирското придвижване и строителя на Димитровград, предводителя на Отечествен фронт, вдъхновителя на възродителния развой, индивида и ловеца Пенчо Кубадински. Защото се навършват 100 години от раждането му. (б. р.- в петък обаче все пак паметникът бе открит).
Интелектуалците обявиха отвращение и неразбиране (и с право) по какъв начин може при действащ Закон за оповестяване на комунистическия режим за престъпен да се правят такива нагли демонстрации. Но какво да ги правиш – интелектуалците са прочувствени люде, а ние, простите жители, сме длъжни да се отнасяме към провокациите на историята по-хладнокръвно.
Да отсъдим Соломоновски: за какво жителите на Лозница да не повдигнат монумент на съселянина си? Всеки желае да има знатни земляци и да се надува с тях, а какво по-знатно от член на Политбюро, предводител на Отечествен фронт и бележит ловджия, изтребил за чест и популярност десетки антилопи, жирафи, носорози и каквото там друго оферират против възнаграждение!
Сигурен съм, че обществеността на Лозница се дели на две партии: такива, които са чували от родителите си за Пенчо Кубадински като за покровител на селото по Татово време, и такива, които въобще не са го чували и не го свързват с възродителния развой, тъй като и за възродителния развой не са чували. Това е ситуацията, какво си мислите: че от популацията блика систематизирана историческа памет ли?
Следователно, публичното мнение няма нищо срещу паметника, дори е по-скоро „ за “. И това е похвално, тъй като нали всеки национализъм би трябвало да се насърчава, в това число локалният. Но, коства ми се, позитивната настройка на популацията не ще да е била задоволителна за издигането на паметника. Ще да е имало и някаква по-организирана самодейност.
Обичам да се изричам то тематики, с които не съм осведомен в детайлности, тъй като мога да си мечтая. Ето, в този момент се пробвам да си показва движещата мощ на плана. Тази мощ (олицетворена, както се разбра след това, от някой си Ботьо Ботев) е релативно състоятелна, тя може да си разреши скромна сума от порядъка на 20-30 хиляди лева в името на районната горделивост. Тази мощ може дори да съдържа и някой ваятел с корени в Лозница или пък просто с Пенчо Кубадински в сърцето, който да извае обветрения му облик pro bono или с великодушна отстъпка, а пък зeмлята и другите детайлности, дето се вика – от общината.
Силата, застанала зад паметника на Кубадински, е патриотична мощ. Днес това е съвременно. Има обаче разнообразни патриотични сили. Има патриотични сили, които виждат суверенитета и достолепието на Отечеството в НАТО и ЕС; има сили, в чиито сърца гърми „ Шуми Марица “ и нощем сънуват Македония; а има и такива сили, чиито национализъм е по-скоро русофилски, кичат стените на кабинетите си с лика на Сталин и членуват в Безсмъртния полк. Мисля, че силата, издигнала паметника в Лозница, е от третия тип.
Характерно за тези сили е, че имат огромни и меланхолични като съветската степ сърца, изпълнени с носталгия по предишното и то не по кое да е минало, а по комунистическото, по „ райските “ времена на Тодор Живков. Между другото, на него към този момент му подвигнаха монумент в Правец, тъй че „ нищо ново под слънцето “.
В последна сметка кои сме ние, че да нареждаме някому с кого да се гордее, с кого да се хвали и чия памет да тачи чрез монументи и други разрешени от закона средства (макар че мога да си показва, в случай че софиянци решат да вдигнат монумент на съгражданина си Никола Гешев, каква воня ще настане в левия щемпел и в средите на „ антифашистите “)! Ако хората в Лозница желаят да се гордеят със съселянина си, дано се гордеят. Нека, в случай че желаят, и зикурат да му вдигнат на площада, в случай че желаят, дано му вършат и жертвоприношения на бабички-реститутки – тяхна воля. Очевидно народът, олицетворен по най-демократичен метод от своите общински съветници (12 от Движение за права и свободи и 5 от ГЕРБ), си е подобен и като подобен е виновен за делата си и заслужава ориста си.
Да, обаче не е тъкмо по този начин. Ако народът на Лозница не желае да се преценява с нищо отвън себе си и да подвига монументи на който си изиска, то дано, в случай че обича, да не чака от държавния бюджет помощ за общинския и да спре да върви на работа в града по републиканската пътна мрежа, издигната с налозите на хора, които имат други мемоари от Пенчо Кубадински. Ако този народ тъгува по соца, да не се блъска за пари от европейските фондове. Ако тъгува по Съветския съюз, сигурен съм, че в Сибир ще го одобряват с отворени прегръдки и ще му дадат да копае 100 пъти повече земя, в сравнение с в Лозница.
От блога на създателя.
Всяко знамение за три дни
Но всяко знамение за три дни. Нещата се уталожиха. Общинските съветници осъзнаха, че за следващ път са дали своят вот нещо, без да се замислят задоволително – пустият му свят е по този начин организиран, че нещата в него съвсем постоянно имат повече от една последствия и да ги предвидиш всичките е предизвикателство даже за доста по-светли мозъци от тези на общинските съветници в Лозница. Няколко дни по-късно научихме, че паметникът освен няма да бъде открит с всенародни тържества, ами ще бъде и демонтиран, с цел да служи (кой знае?) за преспапие в кабинета на кмета. А другояче Движение за права и свободи, което сякаш се сътвори като реакция точно на възродителния развой, да подвига монумент на идеолога му – това към този момент не е политическо двуличие, а най-обикновена помиярщина, която обаче, за жал, към този момент не впечатлява никого. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
Интелектуалците още веднъж се възбудиха. И с право, тъй като точно на празника на Съединението в екзотичното село Лозница, Разградско, тържествено трябваше да се открие монумент на видния тамошен селяндур, бащицата на бригадирското придвижване и строителя на Димитровград, предводителя на Отечествен фронт, вдъхновителя на възродителния развой, индивида и ловеца Пенчо Кубадински. Защото се навършват 100 години от раждането му. (б. р.- в петък обаче все пак паметникът бе открит).
Интелектуалците обявиха отвращение и неразбиране (и с право) по какъв начин може при действащ Закон за оповестяване на комунистическия режим за престъпен да се правят такива нагли демонстрации. Но какво да ги правиш – интелектуалците са прочувствени люде, а ние, простите жители, сме длъжни да се отнасяме към провокациите на историята по-хладнокръвно.
Да отсъдим Соломоновски: за какво жителите на Лозница да не повдигнат монумент на съселянина си? Всеки желае да има знатни земляци и да се надува с тях, а какво по-знатно от член на Политбюро, предводител на Отечествен фронт и бележит ловджия, изтребил за чест и популярност десетки антилопи, жирафи, носорози и каквото там друго оферират против възнаграждение!
Сигурен съм, че обществеността на Лозница се дели на две партии: такива, които са чували от родителите си за Пенчо Кубадински като за покровител на селото по Татово време, и такива, които въобще не са го чували и не го свързват с възродителния развой, тъй като и за възродителния развой не са чували. Това е ситуацията, какво си мислите: че от популацията блика систематизирана историческа памет ли?
Следователно, публичното мнение няма нищо срещу паметника, дори е по-скоро „ за “. И това е похвално, тъй като нали всеки национализъм би трябвало да се насърчава, в това число локалният. Но, коства ми се, позитивната настройка на популацията не ще да е била задоволителна за издигането на паметника. Ще да е имало и някаква по-организирана самодейност.
Обичам да се изричам то тематики, с които не съм осведомен в детайлности, тъй като мога да си мечтая. Ето, в този момент се пробвам да си показва движещата мощ на плана. Тази мощ (олицетворена, както се разбра след това, от някой си Ботьо Ботев) е релативно състоятелна, тя може да си разреши скромна сума от порядъка на 20-30 хиляди лева в името на районната горделивост. Тази мощ може дори да съдържа и някой ваятел с корени в Лозница или пък просто с Пенчо Кубадински в сърцето, който да извае обветрения му облик pro bono или с великодушна отстъпка, а пък зeмлята и другите детайлности, дето се вика – от общината.
Силата, застанала зад паметника на Кубадински, е патриотична мощ. Днес това е съвременно. Има обаче разнообразни патриотични сили. Има патриотични сили, които виждат суверенитета и достолепието на Отечеството в НАТО и ЕС; има сили, в чиито сърца гърми „ Шуми Марица “ и нощем сънуват Македония; а има и такива сили, чиито национализъм е по-скоро русофилски, кичат стените на кабинетите си с лика на Сталин и членуват в Безсмъртния полк. Мисля, че силата, издигнала паметника в Лозница, е от третия тип.
Характерно за тези сили е, че имат огромни и меланхолични като съветската степ сърца, изпълнени с носталгия по предишното и то не по кое да е минало, а по комунистическото, по „ райските “ времена на Тодор Живков. Между другото, на него към този момент му подвигнаха монумент в Правец, тъй че „ нищо ново под слънцето “.
В последна сметка кои сме ние, че да нареждаме някому с кого да се гордее, с кого да се хвали и чия памет да тачи чрез монументи и други разрешени от закона средства (макар че мога да си показва, в случай че софиянци решат да вдигнат монумент на съгражданина си Никола Гешев, каква воня ще настане в левия щемпел и в средите на „ антифашистите “)! Ако хората в Лозница желаят да се гордеят със съселянина си, дано се гордеят. Нека, в случай че желаят, и зикурат да му вдигнат на площада, в случай че желаят, дано му вършат и жертвоприношения на бабички-реститутки – тяхна воля. Очевидно народът, олицетворен по най-демократичен метод от своите общински съветници (12 от Движение за права и свободи и 5 от ГЕРБ), си е подобен и като подобен е виновен за делата си и заслужава ориста си.
Да, обаче не е тъкмо по този начин. Ако народът на Лозница не желае да се преценява с нищо отвън себе си и да подвига монументи на който си изиска, то дано, в случай че обича, да не чака от държавния бюджет помощ за общинския и да спре да върви на работа в града по републиканската пътна мрежа, издигната с налозите на хора, които имат други мемоари от Пенчо Кубадински. Ако този народ тъгува по соца, да не се блъска за пари от европейските фондове. Ако тъгува по Съветския съюз, сигурен съм, че в Сибир ще го одобряват с отворени прегръдки и ще му дадат да копае 100 пъти повече земя, в сравнение с в Лозница.
От блога на създателя.
Всяко знамение за три дни
Но всяко знамение за три дни. Нещата се уталожиха. Общинските съветници осъзнаха, че за следващ път са дали своят вот нещо, без да се замислят задоволително – пустият му свят е по този начин организиран, че нещата в него съвсем постоянно имат повече от една последствия и да ги предвидиш всичките е предизвикателство даже за доста по-светли мозъци от тези на общинските съветници в Лозница. Няколко дни по-късно научихме, че паметникът освен няма да бъде открит с всенародни тържества, ами ще бъде и демонтиран, с цел да служи (кой знае?) за преспапие в кабинета на кмета. А другояче Движение за права и свободи, което сякаш се сътвори като реакция точно на възродителния развой, да подвига монумент на идеолога му – това към този момент не е политическо двуличие, а най-обикновена помиярщина, която обаче, за жал, към този момент не впечатлява никого. Освен това мисля, че Картаген би трябвало да бъде опустошен.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ