Ако можете да си простите, кармата просто изчезва
Ако можете да си простите, кармата просто изчезва. Това за следващ път потвърждава какъв брой сме могъщи.
Трябва да извиним на всички, които са ни предизвикали болежка, даже да ни се коства, че направеното от тях е непростимо. Простете не за това, че те заслужават амнистия, а за това, че вие не желаете повече да страдате и търпите тази болежка всякога, когато си спомните по какъв начин са ви наранили.
И не е значимо тъкмо по какъв начин са ви обидили, - простете им, нали не желаете повече да страдате. Прошката е нужна за вашето лично духовно излекуване. Вие простите, тъй като сте състрадателни към самия себе си.
Прошката е демонстрация на обич към себе си
Вземете за образец една разведена жена. Представете си, че е била омъжена 10 години, а по-късно са се скарали с мъжа си поради някаква негова ужасна постъпка.
Тя се е развела и откровено ненавижда брачна половинка си. Дори единствено споменаването на името му провокира конвулсии в корема и повръщане. Емоционалната отрова е толкоз мощна, че тя няма сили да я преглътне.
Нужна й е помощ и тя отива на психотерапевт. Тя споделя: „ Мъчно ми е. Всичко в мен кипи от яд, ревнивост и отвращение. Такова нещо е непростимо! Мразя този човек! “
Психотерапевтът дава отговор: „ Трябва да изхвърлите тези страсти, да говорите, да се освободите от гнева си. Дайте воля на раздразнението си: вземете възглавница и я бийте, късайте! Нека да излезе яростта ви! “
Тя си отива и си спретва една истерична сцена – умишлен изблик на страсти. Става й по-леко. Жената дава стотина $ на психотерапевта с думите: „ Благодаря, докторе! Сега ми е доста по-добре! “
За първи път от доста време стартира да се усмихва. Излиза от кабинета и познайте единствено кой минава по улицата край нея? При типа на някогашния й брачен партньор, нейната гняв избухва доста по-силно от преди. Тя като стрела се втурва към психотерапевта, бута му още стотачка и прави още едно „ разреждане “.
Избликът на страсти в дадения случай може да донесе единствено краткотрайно облегчение. Да, оказва помощ човек да се избави от някаква част от яда си, за някакво време се усеща по-добре, само че самата рана не се лекува по този метод. Единственият път за лечение на раната е прошката. На тази жена й е належащо да елементарни на някогашния си брачен партньор за нанесената й засегнатост.
Как да разберем дали сме дали прошка същински на даден човек? Срещата с него към този момент не разсънва старите усеща. Името на този човек към този момент не предизвиква емоционални реакции.
Казано по различен метод, докосването до раната към този момент не предизвиква болежка – това и значи, че същински сме дали прошка. Разбира се, белегът остава в прочувственото тяло по този начин както и на кожата остава диря от рана.
Случилото се остава в паметта, ти пониш всичко, което си претърпял, само че раната е заздравяла и към този момент не боли. Възможно е да си помислите в този момент: „ Лесно е да кажеш: елементарни на другите! Бих се радвал, само че не се получава “
Имаме стотици аргументи и оправдания за какво не можем да извиним. Но не е по този начин. Истината е, че ние не умеем да прощаваме, тъй като сме привикнали да не прощаваме.
Никога не сме опитвали да прощаваме, усвояваме единствено навика да не прощаваме
Имало е време, когато у нас, децата, прошката е била в кръвта ни. Преди да се заразим от всеощия нравствен кусур, ние сме прощавали без никакви старания и това се е случвало от единствено себе си. Обикновено сме прощавали на практика незабавно.
Наблюдавайте деца, които играят дружно: поскарали се, даже сбили се, някой със сълзи на очи бяга към майка си: „ Мамо, той ме удари! “ Двете майки си устройват драма, а децата след пет минути към този момент си играят дружно все едно нищо не се е случило. А майките им? Те са се намразили до края на живота си! Работата даже не е там, че би трябвало да се научим да прощаваме – ние това го умеем по рождение. Но какво се случва? Учат ни на противоположното и ние непрекъснато се упражняваме в не-прощаваме.
