Ако беше жив днес, баща ми щеше да оплаква Америка.

Ако беше жив през днешния ден, татко ми щеше да оплаква Америка. Състоянието на Америка е такова, че в случай че Роналд Рейгън го види в този момент, ще избухне в сълзи. Това написа дъщерята на 40-ия американски президент в NYT. Американците са на ръба на пропастта и ще им е мъчно да се измъкнат от блатото на омразата и насилието и да преодолеят партизанската омраза, която ги разделя, споделя Пати Дейвис.

Вечерта преди татко ми, Роналд Рейгън, да почине, бях там и слушах накъсаното му дишане. Изобщо не приличаше на дъха на атлетичен мъж, който язди коне, строи огради в ранчо, подрязва шубраци по алеите за езда. Човекът, който подвигна глава към облачното небе и мощно извика: „ Г-н Горбачов, съборете тази стена “.

Вътре в мен времето и историята, далечни и скорошни мемоари се преплитаха – неговото 10-годишно пътешестване в тъмния свят на заболяването на Алцхаймер и моята решителност да напусна утъпкания път на детските недоволства и да изкова нов път. Честно казано, бях решена, че е време да порасна.

Все още обаче си припомням какво беше да си негова щерка и ревнувам от вниманието, което обръщаше на Америка и нейните проблеми.

Политиката застана сред нас доста преди татко ми да реши да се кандидатира за президент.

Всички приказки бяха предвидими: Америка би трябвало да се опасява от злото на едно вездесъщо държавно управление. Просто ги мразех, тъй като желаех да приказвам за момчето, което ме тормозеше в рейса, а не за ексцесиите, които държавното управление си разреши.

С времето започнах да се отвращавам от страната ни, че желае толкоз доста от него. Но това, което най-вече ми липсва през днешния ден, е любовта му към Америка. Когато звучеше песента „ America the Beautiful “, очите му постоянно се просълзяваха и това беше повече от усеща. Той знаеше какъв брой нежна е демокрацията, какъв брой елементарно може да бъде унищожена и постоянно говореше по какъв начин Германия се е подхлъзнала към тирания.

Много бих желал да го попитам какъв брой близо сме до ръба на пропастта и по какъв начин Америка може да излезе от блатото на гнева, от канонадата на омразата? Как да прекъснем порочния кръг на насилието, действително и вербално? Как да преодолеем калните линии, които ни разделят, и партизанската завист, която кара определените чиновници да прекъсват президента, до момента в който чете обръщението си за положението на Съюза?

Когато против татко ми стреляха, Тип О’Нийл, тогавашен ръководител на Камарата на представителите и един от най-отявлените му политически съперници, пристигна в покоите му и коленичи в молитва до него, рецитирайки 23-ия псалм. Днес сходен жест наподобява неосъществим.

И по този начин, какво би споделил татко ми за упадъка на цивилизацията и злокобното бъдеще на нашата народна власт?

Мисля, че не би се обърнал към водача на своята партия, а към тези, които го поздравяват на манифестации. Той би им показал, че диктатурите не се основават от един човек; те са основани от всички хора, които стоят на опашката и споделят „ да “.

През 1967 година, откакто татко ми постави клетва като губернатор на Калифорния, отидохме в имението на губернатора, скърцаща остаряла къща на оживена улица. Бях на 15 години и въобще не ми харесваше да съм щерка на губернатора. Чувствах се безпомощна и уплашена. Така че се измъкнах от всички и се изкачих на две стълби до покрива на постройката, откъдето погледнах през прозореца, с цел да видя тълпата, събрана на тротоара. От такова разстояние хората изглеждаха безпределно дребни. Изведнъж един от тях ме видя и непознатите започнаха да ми махат. Спомням си какъв брой бързо отстъпих обратно, седнах на прашния под и избухнах в сълзи.

Тридесет и седем години по-късно гледах друга навалица от непознати, скупчени по тротоари и надлези, до момента в който следиха кортежа, носещ ковчега на татко ми. По това време наличието им ме утеши. Връзката ни с Америка не е лесна, само че методът, по който тя замръзна през тези няколко дни, изля еликсир върху наранената ми душа.

И ето по какъв начин в последна сметка шепнем на хора, които към този момент са си отишли от нашия живот, като желаеме да им кажем, че сме пораснали, научили доста и сме се трансформирали. Баща ми вярваше в царство оттатък земния живот, тъй че може би чува моите шепоти и вижда тъжния безпорядък в страната, която обичаше толкоз доста. А може би част от сълзите, които пролях за Америка, бяха негови.

Източник – Пати Дейвис заThe New York Times /Превод: SafeNews

За още настоящи вести: Последвайте ни в Гугъл News

Още вести четете в секция Свят