Акад. Иван Гранитски 175 години от рождението на Иван Вазов1.В историята

Акад. Иван Гранитски

 

175 години от рождението на Иван Вазов

1.

В историята на новата българска литература Иван Вазов е едно от най-ярките експлоадирания на силата на българския дух. Жизнеността, устойчивостта, волята и историческата устойчивост на българската расова сила, потискани през столетията на варварското робство, избликват с изключителна мощ у Вазов още в навечерието на Априлското въстание.

 

Ако Добри Чинтулов е призивната тръба на националното събуждане, свиреща общ брой на всичко патриотично, почтено и храбро, което е готово да се посвети на отечествената кауза; в случай че Христо Ботев е първата ярка манифестация на расовото саморазгръщане на българския талант (според блестящото определение на Гео Милев); то геният на Иван Вазов със сурови рембрандовски краски пресъздава трагизма и дружно с това възторга на епохата, към момента живото и жилаво тъмно завещание на робските инстинкти и в същото време – величието на подвига, саможертвата и безстрашието на пробуждащия се български етничен дух.

 

Още в първите три сбирки на Вазов – „ Пряпорец и гусла “ (1876), „ Тъгите на България “ (1877) и „ Избавление “ (1879) – се усеща систематичният и емфатичен блян на Вазов да проникне в движещите трендове на историята, да проучва главните характерности на епохата, да долови духа на времето.

 

Поетът се интересува от времето и неговите трансформации у индивида. Вълнува го въпросът за индивида и неговото придвижване през и във времето. Изкушава го тематиката за историята като настояща действителност, събитията като кьорав фатум, само че и като разумен персонален избор на индивида и народа. В подобен аспект Вазов като че ли непрекъснато си задава въпроса: неотвратима ли е историческата трагична детерминация на българската национална орис?

 

Поетът е непрекъснато разкъсван сред пантеистичния полет на своя дух и парвенюшката реалност, в която е потънал. Вазов се усеща изключително омерзен в края на 1876 година, когато следи в Букурещ стихията на еснафското блаженство, в което тънат някои българи, до момента в който техните братя страдат под непознатия хомот.

 

Впрочем всякога, когато Вазов е в чужбина, той схваща с трагична заостреност драмата на българските политически емигранти. Тя е скръбна, страшна, само че и величава. Те освен умират за свободата на Отечеството, само че и с десетилетия и епохи изпреварват съзнанието на елементарния българин. Можем даже да приказваме, че галванизират това схващане с героични исторически мемоари и видения за ослепително бъдеще.

 

От друга страна, голямо напрежение поражда сред високата моралистична суровост на Вазовите правила и цялостното неявяване на каквато и да е добродетелност и морал в конкретиката на историческите събития. Затова моралистът, художникът (а у него те са в цялостна хармония – и тук се постанова естественият паралел с огромни международни писатели като Юго, Гьоте) Вазов постоянно търси очакване в историческите образци на великолепие и смелост или измежду естествената естетика.

 

При него те се взаимопроникват и взаимообуславят. Природата е съвършена, прелестна, а индивидът е посредствен, постоянно противен и злобен. И единствено там, където има всеотдайност в името на националната независимост, има и естетика с естественото великолепие съгласно Вазов. Художникът нравоучител Вазов не приема безнравствените правила на века. Не единствено в Букурещ той усеща духа на разтлението измежду българската емиграция, гордото му сърце се усеща обезпокоеното и в Берковица, и в Пловдив, където живее след Освобождението.

 

2.

През букурещкия интервал поезията на Вазов е обладана от необикновен патос – ярки революционни и остросоциални нотки изпъстрят съвсем всички негови стихотворения, и което е по-важно – още тогава проличава, че Вазов има ясното чувство за своята задача и за задачата на поета изобщо. Според него поетът би трябвало да озонира, да катализира духовното развиване на нацията, да ѝ оказва помощ да се самоидентифицира, да бъде нравствен преподавател, лидер, предтеча. И редом с одическите тонове, с които възвеличава героите на националноосвободителната битка, Вазов се впуска в остра и безпощадна дискусия и с развратителите на народа, с тези, които трансформират философията на преклонената главичка освен в жанр и метод на живот, само че и в някакъв пример. 

 

Тук още веднъж се постанова паралел с поети като Ботев или Яворов. И при тях откриваме същия принцип на контрастно, антитезисно лирическо изображение. Възвишено – мерзко, героично – плахо, благородно – низко, красиво – грозно. Полемизирайки посредством поетичната си ирония, Вазов осмива освен исторически действителни уродливи персонажи от своето време, само че и трендове, метод на мислене, нрав, мироглед. И ние през днешния ден виждаме, че толкоз години след написването на тези стихотворения те освен не губят своята новост, само че звучат и по-свежо.

 

От Христо Ботев стартира опоетизирането на героичното и блестящото му художествено преобразяване в новата българска литература. При Добри Чинтулов, Георги Раковски, Любен Каравелов, Райко Жинзифов, Никола Козлев, Григор Пърличев откриваме слагането на тематиката неведнъж декларативно-публицистично, въпреки и с известна умилителна патриотична възвишеност, само че не и съответна като искра и предусещане художествена интерпретация.

 

Но точно Иван Вазов е първият български публицист, който с такава пристрастеност, поредност и художествена компактност непрекъснато търси облика на героичното в българската история. Още първата му лирическа колекция „ Пряпорец и гусла “ потвърждава, че Вазов знае, или по-скоро усеща, че без ярки образци на народен подвиг, без икони не се основава или още по-малко възкресява страна и че подобен народ мъчно може да разчита на бъдеще. Младият п­оет като че ли усеща благородното възвиране на личната си кръв, когато открива образци на възраждащите се национално достолепие и горделивост.

 

Всъщност първите три книги на Вазов отразяват три етапи в разгръщането на пробуждащото се национално възприятие, три акта от драмата на възкресението, Рождеството на Отечеството. С тържествени, възторжени, литаврени слова се обръща поетът към своя народ. Стихът е напрегнат от възторг, като че ли величествени видения от предишното получават плът, природата оживява, с цел да облъчи в дръзновение и героизъм героя и да го озари със своята хармонична сила. 

 

Иконизирането на националноосвободителната бор­ба, опоетизирането подвига на нейните основни поборници пронизва лирическото изображение на първите три сбирки на Вазов. Поетът се интересува от могъщия духовен образец на Ботев, Хаджи Димитър, Волов, Каблешков, Бенковски, Левски и от другите националреволюционери надалеч преди да се е зародила у него концепцията за „ Епопея на забравените “. Главният въпрос, който го изтезава, е: напразни ли бяха тези скъпи жертви? Показателно е, че когато приказва за саможертвата, подвига, храбростта, доблестта на героите, Вазов постоянно търси поддръжка в българската природа.

 

Можем да приказваме за самобитно поетическо персонализиране, очовечаване на природата – и тя страда, вълнува се, гневи и радва, оказва помощ на въстаналия народ. Впрочем това е специфичност, присъща за цялото творчество на Вазов. Велика и сурова природа поддържа жертвата на героя, тя влива у него своите сили и мощност. Затова и огромна част от стихотворенията в „ Тъгите на България “ са в одическо-епически жанр.

 

3.

Вазов е от българските поети, които слагат началото на тематиката за изгнаниците в новата българска литература. Тази тематика минава като огнена нишка през българската литература от Освобождението насам. За Вазов, до момента в който има български изгнаници, изгнан е самият български дух. Невъзможно е постигането на народен блян, невероятно е хармонизирането на националния живот, до момента в който и един единствено поборник страда в непознати зандани или заточения. Защото изгнанието черпи, тегли, изсмуква сили, по този начин нужни на нацията за придвижването ѝ напред. Вазов усеща с мъчителна заостреност нещастието на разпокъсаното Отечество. Още в навечерието на Освобождението и незабавно след него стартират бедите на България, чието тяло е разпокъсано по прищявката на великите сили.

 

В „ Тъгите на България “ Вазов се допира до страшния и трагичен въпрос за българската национална орис. Поетът се пробва да разбере трагиката на тази орис, да покаже събирателния облик на изтерзания през 500 години варварско робство народ. Този народ е в полет горделив и безстрашен, само че безчовечна Европа гледа единствено практическите си геополитически ползи. Нея не я трогват тъгите на стенещите под игото славянски нации, а още по-малко на българския.

 

Разсъждавайки върху неотменното наличие на скръбта, на горестта, на тъгата в разгръщането на българската национална орис, Вазов се приближава до някои от Ботевите лирически внушения. Стихотворения като „ На лирата ми “, „ Сабята на Абдул Керим паша “, „ Т. Каблешкову “, „ Подъл ли е българския народ? “ са ярка илюстрация в това отношение.

Най-високи тонове обаче поетът реализира в изключителното по своята мощност на вдъхновението стихотворение „ Векът “. Вазов освен рисува бездушието на публична Европа към страданието на българите, само че повдига и фундаменталния въпрос за морала на века, за това, нравствени ли са правилата, които движат историята на човечеството:

 

Млъкнете вие, небогати фалители на века,

във който назовахте свободен человека;

млъкнете с вашта истина, независимост и напредък,

безумия, с които глушихте ни до през днешния ден!

Със нас се не ругайте! От позор се зачервете.

Защо тоз век незабележим популярен го вий зовете?

Дали, че в него няма ни иго, ни разврат?

Дали, че ни обсипва със мир и берекет?

Или… че през днешния ден изново епохата настана,

която бе видяла Атила, Тамерлана?

(„ Векът “)

 

Може би не е ненужно да създадем паралел сред възрожденския възторг на Добри Чинтулов, детонацията на възкръсващите национално достолепие и горделивост у Ботев и Вазовата поетическа отбрана на достолепията на българския народ, благородната му ярост­на дискусия против всички тези, които подценяват българите и не виждат тяхното историческо бъдеще.

 

Ако при Чинтулов имаме опит за поетично възкресяване на именитата остаряла популярност на България, в случай че при Ботев виждаме метафоризирането на подвига на героя, при Вазов за първи път родната лирика получава събирателния облик на величието на българския народ. Няма различен български стихотворец, при който да открием такова надълбоко опоетизиране и толкоз тънко пластично извайване облика на Отечеството. Затова и Вазов е така внезапен и полемично възпламеним, когато спори с подправения морал на Европа. Затова той отхвърля безнравствените правила, които движат великите сили в тяхната политика към българския въпрос.

 

4.

Говорейки за Европа, Вазов внася в новата българска литература още една стратегическа тема – тематиката за Русия. За него тя е освен вековна фантазия, съветският народ е освен избавител, брат по кръв и религия, само че това е народът, който най-пряко стои и схваща проблемите на българската национална орис. Тук са естествени Вазовите високи ноти на почитание, поклонение, обич, екстаз, тържествуване.

 

Иван Вазов има мъчително възприятие за раздробената целокупност на Отечеството. Той посвещава цялостен цикъл – „ Македонски сонети “, на откъснатата от българското тяло скъпа Македония. Духът страда от разделеността. Това изяснява в забележителна степен по-късните зигзаги на публичното схващане, възприятието на незадоволеност, незавършеност, неналичието на целокупност, навремени буйна невъздържана увереност, различен път – незаинтересованост, апатия, боязън. Но през трагически сълзи и ужас поетът има вяра, че въпреки всичко Отечеството ще реализира своето обединяване един ден.

 

Постоянните антитези на възприятията, положенията и мислите са освен и толкоз плод на диалектическата настройка и мощност на Вазовия гений, само че и резултат от трагичното историческо развиване на българската национална орис. В „ Македонски сонети “ това блестящо се откроява в „ Не даваме я! “, „ Орфеева лира “, „ Пред Беласица “, „ Срещу Атон “ и „ Черното знаме “.

 

Поетът постоянно се обръща към легендата, баладата, историческата приказка. В визията, в реещото се въображение, в силата на фантазията той облича поетическите облици и въплътява лирическите си видения, както е да вземем за пример в „ Крали Марко и пушката “, „ Татунчо “,  „ Либен и планина “, „ Самодивска приятелка “. Тук е съсредоточена огнената буря на националното творчество – от езическото ехтене до християнската митология, от апокрифите до поддържащите живо националното съзнание митове, песни, приказки, поверия. Можем да приказваме за баладичност на реалистичното и реалистичност на баладичното. Фантастичното е омагьосана действителност, действителността зазвучава като магическа фантастика.

 

Разбира се, в „ Пряпорец и гусла “, „ Тъгите на България “ и „ Избавление “ докосването до възвишения лик на природата е подчинено на основната задача – пробуждане на националното съзнание и възпламеняване на националното достолепие. И природата взе участие в припомнянето на историческото великолепие на българския дух (както е в „ Новонагласената гусла “, „ Отмъстител “, „ Волентиринът “ и пр.). Неслучайно някои от Вазовите стихотворения стават незабавно песни (както прочее е и при Чинтулов, Ботев, Стамболов). 

 

Вазовият възторг е възторг на расово събуждане. Легендарното му стихотворение ария „ Де е България? “ съставлява в този аспект церемониален възпев на Отечеството, прелестна, наивна, превъзходна, вълнуваща мелодия на националните струни, възторжена ода на националната хубост:

 

Питат ли ме де зората

ме й огряла първи път,

питат ли ме де й земята,

що най-любя на светът.

 

Тамо, аз щъ отговоря,

де се белий Дунав лей,

де от изток Черно море

се бунтува и светлей;

 

тамо, де се възвишава

горда Стара планина,

де Марица безшумно шава

из Тракийска низина,

 

там, де Вардар през полята

мъждив лей се и шуми,

де на Рила грей главата

и при Охридски талази. 

(„ Де е България? “)

 

5.

Глобалното обръщение на Вазов в първите му три лирически сбирки е, че единствено вследствие на големи старания, премеждия, жертви, кръв ние се самоопределяме като народ, изтръгваме се от небулозата на националния мрак, от безпаметното битие в изискванията на игото. Много значими са предисловията на Вазов към неговите първи книги. Там той излага своето схващане за задачата и ролята на поета:

„ Великата драма, която се разиграва през днешния ден на възток, е едно събитие толкова изключително, толкова велико, щото очите на всичкият свят са вторачени към Балканский полуостров – театърът на тая кървава и обезверена битка сред цивилизацията и варварщината, сред свободата и тиранията, сред кръста и полумесеца.

 

Всеки следува с внимание и с интерес другите етапи, които приима тя; всеки народ, съгласно ползите си, които са преплетени в нея, или съгласно националните възрения, доста или малко се вълнува.

Владетелите се безпокоят за бъдещето; дипломатите се потят; политиците буйно разискуват; публицистите пишат; капиталистите се страхуват; деспотите се мръщят; робите въздишат или се възпламеняват; поетите се вдъхновяват…

 

И в действителност, каква храна за духа в тия събития, какъв материал за въодушевлението, какъв шир за фантазията!…

От една страна, гледаш доста хора, цели нации, че подвигат светият пряпорец на свободата и проливат кръвта си на бойните полета за своето човешко право; от друга – милиони беззащитни, оковани человеци, които пъшкат в тежкия ярем, или страдалчески гинат под неумолимият ятаган на една варварска, на една азиатска орда, която вътре в пет века още не е утолила бясната си жадност за християнска кръв; гледаш злочести дами, девойки и дечица, които се давят в кръвта си, или се задушават в адските пламъци; слушаш техните обезверени плачове и вопли, които стигат до небесата, само че които не покъртват каменните души…

 

Да, покруса мрачна, покруса действителна, само че която ние не познаваме във всичкия ѝ смут, за която много се писа, доста ще се написа йоще и отново няма да се доизкаже и при споменът на която идущите генерации ще треперят! “(Предисловие към „ Пряпорец и гусла “)

 

Самият Вазов споделя пред Иван Шишманов, че е изпитал доста мощното въздействие на Ботевите и Стамболовите стихотворения върху своите размирен песни.

 

Но всичко, което поетът написа до „ Епопея на забравените “, е единствено подготовка за изригването на неговия лиро-епичен гений в същинската му дълбочина и мащабност.

 

С „ Епопея на забравените “ Вазов освен разискря пламъка на националното самочувствие и горделивост, само че и галванизира вярата ни в историческото бъдеще на нацията, тласка духа в други, по-високи орбити. Нека си спомним какво е времето, в което Вазов написа своята „ Епопея “. Изминали са единствено няколко години от Освобождението, само че величавият образец и делото на националреволюционерите са забравени. Оцелелите поборници в голямата си част скитат немили-недраги, изтласкани от държавното ръководство на чевръста класа на парвенюта и новобогаташи, които със зъби, нокти и лакти се докопват до депутатски, министерски и други сладки места към държавната софра.

 

И в Берковица, и изключително в Пловдив Вазов с смут вижда, че българското общество от ден на ден стартира да страда от липса на идеали. Като в някакъв призрачен сън то потъва от ден на ден в парвенюшката буря на битовизма и първичното струпване на капитала. Може би в един момент самият стихотворец стартира да съжалява, че не е кьорав като своя личен воин дядо Йоцо, с цел да не вижда кошмара на днешния ден, а да живее единствено с идиличните и благородни мемоари от предишното.

 

Вазов извънредно мощно и мъчително усеща тази трагична за българското общество липса на идеали и по тази причина се насочва към светлите ликове на канонизираните в националната памет поборници и националреволюционери. Рисувайки облиците на Паисий, Левски, Бенковски, Братя Миладинови, Раковски, Кочо, братя Жекови, Каблешков и т. н., поетът дава на българското общество цел, духовен образец, историческа вероятност.

 

„ Епопея на забравените “ припомня гигантските стенописи на Микеланджеловия „ Страшен съд “. Перото на поета оживява батални сцени – геройството и подвига, краткотрайното опияняване от свободата, ужаса на насилието, отчаянието и покрусата, саможертвата и съвсем есхатологичната религия във висшия смисъл на тази жертва пред чувството за бъдещия безоблачен лъч на Освобождението.

 

Отделните стихотворения в действителност са подчинени на строга система. Извайвайки облиците на героите, Вазов последователно построява архитектониката на цялостния храм на българската независимост. Когато приказва за Паисий, той пресъздава жив облик на благородното безумство (а в действителност това е висшето прозрение) на националното самоосъзнаване. Впрочем Вазов постоянно употребява думите полуда, безумство, безумие, когато се пробва да претвори неуловимия облик на величието и геройството. Дори слепецът Колчо от финала на романа „ Под игото “ е превъзходна и страшна метафора на проглеждането. От Паисий съгласно Вазов стартира проглеждането на българския народ.

 

И кат някой античен древен оракул

ил на Патмос дивий пустинника непоколебим,

по кое време разкривал е въз гладката кожа

тайните на мрака и волята Божа,

той фърли очи си, треперещ, бляд,

към хаоса тъмний, към звездния свят,

към Бялото мòре, заспало надълбоко,

и подвигна тез листи, и викна високо:

„ От днеска нататък българският жанр

история има и става народ! “

(„ Паисий “)

 

С одата за Паисий Вазов дава пластически израз на свръхважната тематика за словото и делото в българската национална гражданска война. Словото е сила, то се материализира и се трансформира в деяние. Това е особено по принцип за Българското възобновление, а изключително блестящо личи в навечерието и по време на Априлското въстание. Като облици от антична покруса израстват Левски, Бенковски, Раковски, Каблешков, Братя Миладинови. Рисувайки трагичните последни мигове на братя Миладинови в тъмницата, Вазов разпростира пред нас величието на духовната жертва.

 

В стиха като че ли проехтява дивната ария на легендата. Светлите персони на братя Миладинови в слово и дело демонстрират българското самоосъзнаване на личните жанр и език. А безпримерните храброст, смелост, смелост и неустрашимост на братя Жекови оправдават българското самочувствие след вековете робско самообладание. Дори гибелта на героите получава някакво необичайно омагьосване, тя е осветена от несъкрушима религия, както е при смърт­та на Кочо. Природата става освен декор на драмата, а жив участник. Тя съпреживява, страда, съчувства на българската смелост. Словото, което посяват будителите, националреволюционерите в жадната за знание, в стремящата се към светлината и свободата българска душа, се трансформира в дело.

 

А извайвайки облика на Апостола на българската независимост Левски, Вазов реализира най-високото ентусиазъм, най-високия възторг. Тук виждаме неподражаемия възторг от пластическото възсъздаване облика на светеца на българската гражданска война, една грандиозна метафора на събуждането на българския дух. Това е апотеозът на героичното у националната воля, самоотвержената религия като вяра, пробуждането на един народ и възкресението на славните му исторически обичаи. Най-сетне тук имаме въплътеното във величавия момент на духовното проглеждане изригване на расовата и националната мощност, която предчувстват още Паисий и Софроний, плеяда от самоотвержени националреволюционери и национални будители – самият Левски, Бенковски, Волов, Караджата, както и дейците на църковноосвободителната борба – митрополитите Иларион Макариополски, Иларион Ловешки и Авксентий Велешки. В „ Левски “ и в „ Опълченците на Шипка “ (както и в „ Бенковски “, „ Паи­сий “ и „ Раковски “) Вазов рисува звездния момент от българската история, който ни оправдава като нация, почтена за модерните европейски обичаи. „ Епопеята “ на Вазов е извънредно мощен нравствено-патриотичен енергиен пробив в мрака на следосвобожденския лотофагиен разгул. „ Епопеята “ е облъчване с чистата, девствената, кристалната светлина на възвишените национални и обществени идеали, които единствено 7 – 8 години преди този момент ни изтръгват от бездната на безсъзнателността като народ и племе.

 

Разбира се, могъщият гений на Вазов демонстрира и другата страна. Срещу подвига стои падението, против възторга – покрусата, против доблестта – измяната. Възсъздавайки диалектическото разнообразие и драма на раждащата се българска независимост, Вазов провижда (безпогрешната му художническа вътрешен глас го подсказва) някои от главните аргументи за продължаващата по-късно през десетилетията и столетията трагика на българската национална орис. Над омерзително пълзящото и обхванато от нетърпимо зловоние изменничество, което дава единствено детайл от българския нрав, гордо се възправя ренесансовата фигура на Раковски, който е друга, доста по-висока нота от българската характерология:

 

Твоят живот целий беше един идеал!

 

Ти гледаше блед в бъдещето прикрито.

Ти се вреше смело в предишното срито

и оттова влечеше кат надвит знак

епохи от популярност, затулени в мрак,

за царе, юнаци вълшебни преданья,

обраснали с мухъл старинни сказанья;

твоят орлов взор виждаше навсякъде

от българска популярност остатъци безброй

и в тъмна ни античност, бездънна неуспеха,

ти вкарваше самоуверено вселената цяла.

Нищо невероятно за теб не оста.

Ти даваше облик на всяка фантазия.

На неми загадки, сфинкси безответни

оферираше твойте въпроси заветни;

исторйята, мракът, времето, редът

не значеха доста в големий ти път…

(„ Раковски “)

 

6.

Непосредствено след Освобождението, когато младото българско общество е към момента в кипежа на еуфорията, на опиянението от стоварилата се като че ли от небесата независимост, пораждат и стартират да зреят и някои разложителни процеси. Срещу здравия традиционен морал на голямата част от народа се изправя циничната и бездушна философия на бързо разрастващата се прослойка от новобогаташи, избуяли като бурени в смутното време на последните години на робството.

 

Могъщата креативна лира на Вазов, от една страна, претворява по безподобен наивистичен метод неподправеното национално възприятие, постоянните патриархални устои, обгръща параметрите и лъченията на цялата българска духовна вселена – храбростта на героите и техния величествен дух; срамежливата непорочност на девойките и зашеметяващата им вътрешна хубост, изразена отново посредством хармонията на националното творчество; стоицизма на българската майка, нейните устойчивост и религия, удивителната ѝ дарба да носи върху нежните си рамене самото оцеляване на рода, племето, Отечеството.

 

От друга страна, сензитивната обществена мембрана на Вазовата лира ни демонстрира по какъв начин патриархалните достолепност и естетика биват разяждани от вирусите на трагични нравствени деформации. Духът на поборниците за национално избавление е преместен от търгашеския дух. Гечинмекът изтласква прекомерно чевръсто патриотичното възприятие, идеалите на националреволюционерите Раковски, Левски, Ботев, Каравелов небрежно са сменени с практичната филистерска философия на битовото облекчаване, еснафското самооблъщение, бакалската душeвност, конформизма, службогонството.

 

Моралът на огромния стихотворец остро се съпротивлява на злокобната замяна на полезностите. И колкото по-възторжено е отношението на Вазов към божествените предавания на българската природа, толкоз по-рязък и изострен става той в обществените си пейзажи, въпреки че тук точното определение е не пейзаж, а филипика, гротеска, словесна подигравка. Несъмнено най-наситената с ослепителен разобличителен обществен възторг творба на Вазов е стихотворението „ Елате ни вижте! “:

 

С  тоз зов ме среща, изпраща по пътя,

по кръчми, по хижи – мозъка ми размътя.

Отбивам се в селското оскъдно жилѝще:

картина плачевна душа ми покрътя!

  „ Елате ни вижте! “

 

Под – гола пръст! Смрад, пушек, стени окадени,

тъмничен въздух; в сумрак потопени

индивиди и дрипи… На също гноище

лежи скот и стопан, духовно сближени.

  „ Елате ни вижте! “

 

Зла беднотия! Неволя! Души затъпели,

набърчени булки, деца застарели;

пай ръжено тесто в пушливо огнище

загрява се там за гърла изгладнели.

  „ Елате ни вижте! “

 

7.

 

От Христо Ботев и Иван Вазов стартира великата и страшна традиция огромните имена в новата българска литература да са освен ярки гении (в художествено-естетичен смисъл), само че и национални будители, духовни водачи на своето Отечество, глас и съвест на епохата. Засилването на обществените претекстове в поезията на Вазов след 1885 година бележи разгръщането на ерозиращи публичната тъкан трендове. И поетовата лира като изключително сензитивен камертон отбелязва трагичните обществени резонанси. Но създателят на „ Епопея на забравените “ и „ Сливница “ опълчва на развратителите на здравия национален морал освен величавите образци от предишното, освен безстрашието и подвига на поборниците за национално избавление. Той неп­рекъснато притегля погледа на обществото към хармоничната безкрайност на българската природа, към посланията на националното творчество и фантастичното разнообразие на фолклора, на националните носии, на обичаите, песните, легендите, приказките, апокрифите, обредите, та даже и суеверията, кристализирали освен като социокултурни обстоятелства, само че и като неподражаемо национално духовно завещание.

 

Иван Вазов търси същинските нравствени опори, върху които да стъпи българското общество в навечерието на новия век. Той знае, че народ, който се надява на положително бъдеще, би трябвало да има сплотяваща национална идея, вдъхновяваща национална идея; че би трябвало да възпитава младите и подрастващи генерации в дух на любов към личната отечествена традиция; че би трябвало да работи за създаване на координатна система от устойчиви морални и естетически полезности.

 

Ето за какво овреме художническата фикция и схващане на Иван Вазов са изкушени от предизвикването да основава стихотворения, отдадени на дребни деца. През 1883 година в Сопот по поръчка на Д. В. Манчов твори една дребна колекция стихотворения за деца. Поетът притегля вниманието на българското дете към две съществени тематики: Отечеството и българската природа. Той усеща, че в случай че завладее чистото детско схващане с величието, хубостта и значимостта на тези две тематики, ще помогне при оформянето на характера и построяването на техните персони. И Вазов рисува пред наивното и непорочно детско схващане завладяващи картини от българската природа, вае подиуми от бита, иконописва духовната галактика на българския живот. Лирически парчета като „ Сватба “, „ Димитровден “, „ Великден “, „ Гроздобер “, „ Село “, „ Орач “, „ Отечество “ построяват идиличната картина на към момента повсеместен нравствен космос, неразрушен от корозивната киселина на прииждащите нихилизъм и парвенющина, които са белег на новото време.

 

И таман хубостите на българската природа играят ролята на популярен хармонизатор.

Вазов внушава възприятието на обич и поклонение, екстаз и страхопочитание пред българската природа. Стихотворения като „ Пролет “, „ Лято “, „ Есен “, „ Зима “, „ Молитва “, „ Жетва “, „ Пролетен дъжд “, „ Ела “, „ Нива “, „ Бъдни вечер “ с изключение на познавателната си стойност имат изключителната дарба да облъчват с чиста и нежна обич детското схващане. За тези произведения са присъщи свежестта на поетическото възприятие, съвсем графичната изчистеност на формата, ярката плътност на лирическото изображение с високи нравствени послания, с внушения за хубост, деликатност, умилителност, доб­ротворност, лъчеструйност, светозарност. Тук би трябвало да подчертаем изключително произведения като „ Марица “, „ Търново “, „ Вардар “, „ Дунав “, „ Стара планина “, „ Отечество “, „ Цар Симеон “, които ни внушават завладяващо възприятие на патриотична горделивост и обич. И неслучайно някои от тези стихотворения незабавно се трансформират в доста известни песни.

 

Край Босфора звук се подвига,

лъскат саби, щитове,

ето Симеон идва,

воеводите зове:

 

„ Съберете се, войводи,

храбри орляци безброй;

доста войски и нации

паднаха под ножа мой…

(„ Цар Симеон “)

 

8.

В поезията на Иван Вазов е вградена възторжената и трагична история на пробуждащия се български етничен дух след епохи варварско робство.

В поезията на Иван Вазов са въплътени съответните послания на бурното време, когато от исторически ферментиращите съставки на разпилените през столетията расови, племенни, родови и така нататък пулсации поражда нова нация.

В поезията на Вазов се самозаражда, самосъздава и саморазвива вселената на възкръсналите българска душа, темперамент, воля, нрав. В подобен аспект можем да кажем, че Иван Вазов – това е другото име на възземащата се за нов живот българска нация.

Иван Вазов, или другото име на Отечеството!