България – Македония: По-добре късно, отколкото… по-късно
…Хич не ми искаше да се занимавам с тази мочурлива тематика, само че в действителност, разбрах за визитата на премиера Борисов в Скопие още преди двадесетина дни. Научих го там, край Вардар. В македонската столица се готвеха за неговото идване, готвеха се съществено, тъй като мотивът за еднодневната аудиенция бе присъединяване на Борисов в отбелязването на 75-ата годишнина от Холокоста и депортацията на евреите от Вардарска Македония. Уж пазеха някаква загадка, както се прави в сходни случаи, сякаш говореха с недомлъвки и на ухо, само че към този момент се знаеше, че на 12 март в Скопие може да се случи нещо прекомерно съществено, даже историческо. Приятели и сътрудници публицисти от Македония ме помолиха, в случай че науча освен това, да им дам сигнал, че нали и те би трябвало да се приготвят. Но стана по този начин, че те първи ми се обадиха да ми кажат, че в техните медии към този момент са съобщили за еднодневна аудиенция на Бойко Борисов и за негова среща със Заев. Даже ми цитираха едно от заглавията в техните медии: „ Борисов идва да пие кафе със Заев ”. Кафе ли? Може и такова да има, само че работата е напълно друга и те, както и ние, добре я знаем.
Борисов, дружно с сътрудника си и собствен хазаин, македонския министър председател Зоран Заев, ще взе участие във възпоменателната гала за отбелязване на 75-ата годишнина от депортирането на евреите от Македония. Очаква се двамата да открият мемориал за удостояване на паметта на жертвите от Холокоста, както и на тези общо 11 343 евреи от Беломорието и от Вардарска Македония, изпратени в нацистките лагери на гибелта през март 1943 година Досега всяка година този ден бе отбелязван пред постройката на Тютюневия монопол в Скопие, там, където евреите са били събирани от цяла Македония и са държани дни наред преди да бъдат качени на вагоните и да бъдат отпратени към Треблинка. Познавам добре мястото с изключение на по професионална, и по една елементарна и напълно битова причина – една от скопските ми кореспондентски квартири бе таман в тази част на Скопие, прозорецът на спалнята ми гледаше към входа. Кварталът се назовава „ Рампа “, тъй като там се е намирала бариерата, която падала постоянно, когато влаковете прекосявали към или от тогавашната гара на града.
Сега жп линията я няма, след земетресението от юли 1963 година, когато тогавашният водач на Югославия Йосип Броз Тито беше отишъл в Скопие да види провалите от земния трус и тържествено бе заречен македонската столица да бъде възродена с напъните на всички нации на Югославия, релсите били извадени. Трасето през днешния ден към този момент минава на друго място, а гарата, изместена и качена на големи бетонни колони, маркира края на „ остаряло Скопие “ и началото на напълно новия комплекс Аеродром на македонската столица. Но името си останало „ Рампа “, макар че там към този момент няма и помен от преграда.
И до момента на стената на Монопола – огромно и старомодно жълто здание, има паметна плоча, отдадена на депортацията. Всяка година там има някаква гала, отдадена на годишнината от тъжното събитие. Много пъти по този мотив с писателя и приятеля Младен Сърбиновски сме си говорили, че е време да бъде открито някакво мъдро, самоуверено и цивилизовано решение на разногласието дали царска България е могла да избави македонските си и гръцки евреи по този начин, както го е направила със своите повече от 48 000. Младен, този жив влъхва и ужасно надарен създател, постоянно ме е убеждавал, че България би трябвало да направи първата стъпка. Самият той постоянно е имал „ в ръкава “ си най-малко три-четири разновидността, които е предложил като излаз от този остарял спор. Ако сте чели неговия превъзходен разказ „ Шашма “, публикуван и у нас, там са отделени задоволително страници за депортацията. И за това, че събраните от цяла Македония евреи са държани в Монопола задоволително дълго време преди да бъдат качени на ешелоните и никой от локалните не е показал една естествена човечност да се погрижи за вчерашните си съседи. Да, в романа има епизод за подобен опит, само че той е по-скоро художествена небивалица на Младен, с цел да се опита да оправдае, въпреки всичко своите съграждани, за които депортацията на евреите не е провокирала нужното състрадание. Да не приказваме за някаква по-широка социална акция по сходство на тази в България. Не са си мръднали пръстта, както се споделя. Една чаша вода да бяха подали на хората от колоните, когато са ги водили из улиците на Скопие към постройката на Монопола. Пълно безразличие… И по тази причина Младен се усеща наскърбен и афектиран, че бащите и дедите на днешните критици в Македония към България за тези събития отпреди 75 години не са вдигнали глас и са останали пасивни, което лишава моралното право на техните наследници с днешна дата да си разчистват сметките със личната персонална и фамилна съвест с обвинявания против страната ни и против нейните жители.
Огорчението му – и моето също, идва от обстоятелството, че акцията по спасяването на българските евреи е била първата демонстрация на гражданско общество у нас, неосъзната може би, само че сполучлива. Обърнете внимание- това е началото на 1943 година, когато към този момент има Сталинград, само че до края на войната и на хитлеровия фашизъм има още доста време. Никак не е било безобидно и безвредно да се опънеш на управляващите, които към този момент са били решили да изпълнят заповедта от Берлин и да пратят евреите в Треблинка. Това е акция, с която България и българите могат напълно основателно да се гордеят, макар че толкоз години все не можем да се разберем кой е бил по-заслужил за нея и все не можем да поделим баницата на славата. Което си е една срамотия! Но още по-обидно е, че най-острите рецензии към тази демонстрация на гражданското общество – отново споделям, може би неосъзната по това време като такава, идва от хората от страната, която ние одобряваме за най-близка до нас. Даже и Музей на Холокоста построиха, един от първите планове в границите на „ Скопие 2014 “. Няма неприятно, хубаво е да се съхранява паметта за тези трагични дни, единствено че за какво го изпълниха с имитации единствено и единствено да оправдаят тезата си за голямата виновност на България за депортирането на техните евреи без даже да си разрешат да се поинтересуват дали това е било допустимо или не. Или най-малко да слагат въпроса на почтена и сериозна полемика.
Истината несъмнено щеше да излезе на бял свят такава, каквато е. И може би нямаше всеки месец март на всяка година от Скопие да трансферират през границата познати и не толкоз познати обвинявания, съпроводени от съществени искания за някакви обезщетения, които всяка година да стават все по-обемни и по-големи.
…Онзи ден пък си говорихме с изкушени от тематиката другари какво ще последва от възможното пътешестване на Борисов в Скопие тъкмо в този ден. Пътуването към този момент не е „ вероятно “, само че че има терзания, има. Ако министър председателят реши да сервира вербално опрощение за депортацията на македонските евреи, какво тъкмо ще каже? И по какъв начин ще го каже? Как ще го каже ли, ще го каже както той си знае, в присъщия му необременяващ жанр ще го направи, сподели един от хората, с които говорех. Хем да е опрощение, хем да не е. Е, надали ще падне на колене като Вили Брандт преди десетилетия пред паметника на починалите евреи във Варшавското гето, което си беше история, откъдето и да го погледнеш. Макар че и самото наличие на Борисов в този миг там може да се одобри като безмълвно опрощение. Да, де, ами публицистите, не може да не го питат… е, той умее да поддържа връзка с тях, ще се оправи…
Голямото терзание е друго – даже и да има опрощение, което да не е опрощение, само че отново да се одобри като такова, какви ще бъдат следствията. И не толкоз материалните, а тези, идеологическите. Като знам с какво неспокойствие едни хора от едни сякаш научни институти, пък и политици някакви в Скопие, единствено чакат сходна демонстрация от страна на България, с цел да я показват като мотив за фашисткия окупационен темперамент на българското администриране на Македония в интервала 1941-1944 година, като им знам манталитета да провинциализират и примитивизират и най-възвишените, храбри и доброжелателни жестове от българска страна, единствено и единствено да я докарат на тяхната, ми става тъжно. И болно.
Борисов, дружно с сътрудника си и собствен хазаин, македонския министър председател Зоран Заев, ще взе участие във възпоменателната гала за отбелязване на 75-ата годишнина от депортирането на евреите от Македония. Очаква се двамата да открият мемориал за удостояване на паметта на жертвите от Холокоста, както и на тези общо 11 343 евреи от Беломорието и от Вардарска Македония, изпратени в нацистките лагери на гибелта през март 1943 година Досега всяка година този ден бе отбелязван пред постройката на Тютюневия монопол в Скопие, там, където евреите са били събирани от цяла Македония и са държани дни наред преди да бъдат качени на вагоните и да бъдат отпратени към Треблинка. Познавам добре мястото с изключение на по професионална, и по една елементарна и напълно битова причина – една от скопските ми кореспондентски квартири бе таман в тази част на Скопие, прозорецът на спалнята ми гледаше към входа. Кварталът се назовава „ Рампа “, тъй като там се е намирала бариерата, която падала постоянно, когато влаковете прекосявали към или от тогавашната гара на града.
Сега жп линията я няма, след земетресението от юли 1963 година, когато тогавашният водач на Югославия Йосип Броз Тито беше отишъл в Скопие да види провалите от земния трус и тържествено бе заречен македонската столица да бъде възродена с напъните на всички нации на Югославия, релсите били извадени. Трасето през днешния ден към този момент минава на друго място, а гарата, изместена и качена на големи бетонни колони, маркира края на „ остаряло Скопие “ и началото на напълно новия комплекс Аеродром на македонската столица. Но името си останало „ Рампа “, макар че там към този момент няма и помен от преграда.
И до момента на стената на Монопола – огромно и старомодно жълто здание, има паметна плоча, отдадена на депортацията. Всяка година там има някаква гала, отдадена на годишнината от тъжното събитие. Много пъти по този мотив с писателя и приятеля Младен Сърбиновски сме си говорили, че е време да бъде открито някакво мъдро, самоуверено и цивилизовано решение на разногласието дали царска България е могла да избави македонските си и гръцки евреи по този начин, както го е направила със своите повече от 48 000. Младен, този жив влъхва и ужасно надарен създател, постоянно ме е убеждавал, че България би трябвало да направи първата стъпка. Самият той постоянно е имал „ в ръкава “ си най-малко три-четири разновидността, които е предложил като излаз от този остарял спор. Ако сте чели неговия превъзходен разказ „ Шашма “, публикуван и у нас, там са отделени задоволително страници за депортацията. И за това, че събраните от цяла Македония евреи са държани в Монопола задоволително дълго време преди да бъдат качени на ешелоните и никой от локалните не е показал една естествена човечност да се погрижи за вчерашните си съседи. Да, в романа има епизод за подобен опит, само че той е по-скоро художествена небивалица на Младен, с цел да се опита да оправдае, въпреки всичко своите съграждани, за които депортацията на евреите не е провокирала нужното състрадание. Да не приказваме за някаква по-широка социална акция по сходство на тази в България. Не са си мръднали пръстта, както се споделя. Една чаша вода да бяха подали на хората от колоните, когато са ги водили из улиците на Скопие към постройката на Монопола. Пълно безразличие… И по тази причина Младен се усеща наскърбен и афектиран, че бащите и дедите на днешните критици в Македония към България за тези събития отпреди 75 години не са вдигнали глас и са останали пасивни, което лишава моралното право на техните наследници с днешна дата да си разчистват сметките със личната персонална и фамилна съвест с обвинявания против страната ни и против нейните жители.
Огорчението му – и моето също, идва от обстоятелството, че акцията по спасяването на българските евреи е била първата демонстрация на гражданско общество у нас, неосъзната може би, само че сполучлива. Обърнете внимание- това е началото на 1943 година, когато към този момент има Сталинград, само че до края на войната и на хитлеровия фашизъм има още доста време. Никак не е било безобидно и безвредно да се опънеш на управляващите, които към този момент са били решили да изпълнят заповедта от Берлин и да пратят евреите в Треблинка. Това е акция, с която България и българите могат напълно основателно да се гордеят, макар че толкоз години все не можем да се разберем кой е бил по-заслужил за нея и все не можем да поделим баницата на славата. Което си е една срамотия! Но още по-обидно е, че най-острите рецензии към тази демонстрация на гражданското общество – отново споделям, може би неосъзната по това време като такава, идва от хората от страната, която ние одобряваме за най-близка до нас. Даже и Музей на Холокоста построиха, един от първите планове в границите на „ Скопие 2014 “. Няма неприятно, хубаво е да се съхранява паметта за тези трагични дни, единствено че за какво го изпълниха с имитации единствено и единствено да оправдаят тезата си за голямата виновност на България за депортирането на техните евреи без даже да си разрешат да се поинтересуват дали това е било допустимо или не. Или най-малко да слагат въпроса на почтена и сериозна полемика.
Истината несъмнено щеше да излезе на бял свят такава, каквато е. И може би нямаше всеки месец март на всяка година от Скопие да трансферират през границата познати и не толкоз познати обвинявания, съпроводени от съществени искания за някакви обезщетения, които всяка година да стават все по-обемни и по-големи.
…Онзи ден пък си говорихме с изкушени от тематиката другари какво ще последва от възможното пътешестване на Борисов в Скопие тъкмо в този ден. Пътуването към този момент не е „ вероятно “, само че че има терзания, има. Ако министър председателят реши да сервира вербално опрощение за депортацията на македонските евреи, какво тъкмо ще каже? И по какъв начин ще го каже? Как ще го каже ли, ще го каже както той си знае, в присъщия му необременяващ жанр ще го направи, сподели един от хората, с които говорех. Хем да е опрощение, хем да не е. Е, надали ще падне на колене като Вили Брандт преди десетилетия пред паметника на починалите евреи във Варшавското гето, което си беше история, откъдето и да го погледнеш. Макар че и самото наличие на Борисов в този миг там може да се одобри като безмълвно опрощение. Да, де, ами публицистите, не може да не го питат… е, той умее да поддържа връзка с тях, ще се оправи…
Голямото терзание е друго – даже и да има опрощение, което да не е опрощение, само че отново да се одобри като такова, какви ще бъдат следствията. И не толкоз материалните, а тези, идеологическите. Като знам с какво неспокойствие едни хора от едни сякаш научни институти, пък и политици някакви в Скопие, единствено чакат сходна демонстрация от страна на България, с цел да я показват като мотив за фашисткия окупационен темперамент на българското администриране на Македония в интервала 1941-1944 година, като им знам манталитета да провинциализират и примитивизират и най-възвишените, храбри и доброжелателни жестове от българска страна, единствено и единствено да я докарат на тяхната, ми става тъжно. И болно.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ