Марина Георгиева, Мис “София” 2018: Адски съм ревнива
– Марина, по кое време ще те забележим на екран в някоя по-голяма роля?
– Имах основна роля в един сериал, от който снимахме пилотни епизоди, само че за жал той няма да се осъществя. Предлагахме го на няколко малките екрани, само че имахме чисто административни усложнения. Сценарият за първи сезон е написан и аз към момента имам вяра, че може да се получи нещо. Там ролята ми е доста забавна – известно, разкрепостено момиче, дете на богати родители. Чуждо ми е, че взема опиати, по-точно кокаин, а аз не зная по какъв начин се прави това. Трябваше да ме учат със стрит на прахуляк аспирин. Имах право единствено на два дубъла, само че се получи. За мен това е трупане на опит, въпреки и неприятен. Иначе имах епизодична роля в “Откраднат живот” – момиче със синдром на НАЕ (наследствен ангиоедем – б.а.). Това е болест, при която в един миг се подуваш и ставаш на бабуни. Тъкмо бях спечелила “Мис Родопи” и бях с някакво самочувствие, и внезапно – два часа ми вършат грим, с който наподобявам на Квазимодо… Иначе съм взела участие в късометражни филми и други неща, които се гледат главно от наши родственици (смее се).
– Завършила си музикално учебно заведение, имаш късмет и като певица.
– Пробвала съм се в музикални формати два пъти. Първия път получих две “да”, само че бях доста дребна. Мисля, че не е това моят път. Там би трябвало освен да умееш да пееш, само че и да се завъртят нещата към някаква драма в живота ти, тъй като форматът в действителност е риалити. Имам няколко авторски музикални клипа, единият – с Мишо Шамара. Завъртяха ги по малките екрани преди време. Тогава българската аренби музика прохождаше. В един миг осъзнах, че в това нещо единствено се влага, влага и не можеш да се издържаш от него. Трябва да имаш екип – управител, пиар, продуцент, а ние правехме всичко сами и ставаше доста мъчно.
– Как реши да учиш актьорско майсторство?
– Отначало беше сякаш като добавка към музиката, а по-късно се оказа, че би трябвало доста да се отдадеш, с цел да се развиваш там. Ходиш на лекции, имаш и домашни – да учиш текстове, да упражняваш дикция, да изграждаш облици. И музиката ми остана на назад във времето. Не съм писала песни от дълго време, имам две балади, които съм ги пускала единствено на клипче във фейсбук. Когато се явих на Мис София, попълних в графата за хоби/таланти: музика, актьорско майсторство, канго джъмп и уредниците незабавно ме накараха да изпея нещо. Хареса им и ме накараха да пея и на самия конкурс. Това ми напомни каква тръпка ми е, тъй като от дълго време не бях пяла на сцена.
– Какво очакваш да ти донесе купата “Мис София”?
– Повече задължения в областта на актьорското майсторство и музиката. Надявам се да се случат нещата, да се срещна с верните хора, които да видят, че съм подобаваща и да пожелаят да работят с мен. Никога не ми е било цел да бъда мис или модел. Като дребна мама ме беше записала на манекенски курсове и доста ми харесваше, само че татко ми, който пътуваше с корабите, когато се прибра, сподели: “Не, като пораснеш, ще ти обясня защо”.
– И разбра ли за какво?
– Да, когато пораснах, разбрах за какво ме е отписал, само че разбрах също, че в случай че подбираш хората, с които работиш, няма заплаха да затънеш в всякакви подмолни игри, да получаваш аморални оферти и така нататък На Мис София се явих, тъй като предходната година участвах на Мис Вселена България – Мис Свят България. Не взех корона, нито лента, само че тогава видях самите уредници и колкото и да не сме имали време да поддържаме връзка с тях, тъй като беше доста натоварено, се убедих, че това са хора, които знаят какво желаят да създадат и подхождат доста съществено към работата си, експерти са. Имам поради Венета Кръстева, която е единствената, представяла България на Мис Свят и на Мис Вселена. Когато видях в интернет, че ще има кастинг за Мис София, се замислих дали ми е работа да вземам участие там, само че тъй като съм доста интуитивна, работя на импулси, оставих решението за последния миг. И добре че пробвах (смее се). Колкото и да споделям, че нещата са станали инцидентно, не мога да отрека, че си мечтаех да взема корона. Мис София не е инцидентен конкурс, нито е от тези, пошлите, които за мое страдание медиите толерират.
Николай Милчев:
Сърцето на учебното заведение е в доста тежка аритмия
Образованието през днешния ден не е полезност, то не води към триумф и разцвет, наскърбен е писателят преподавател
– Николай, в твоя уебсайт на 13 февруари се появи текст със заглавието “Престанете да демонизирате българските учители”, за какво?
– Този текст е израз на моята неспособност да мълча повече, плюс яд, плюс паника, плюс беззащитност. Очевидно е, че против учителите се поде акция, опитваща се да ги показа като неуравновесени насилници, които тормозят учениците и са опасност за тях. Ясно е, че конюнктурата към по този начин наречената Истанбулска спогодба и реакцията на българското общество би трябвало да бъдат подсилени точно с такива “инциденти”. По-простичко – на обществото се споделя: Има ли принуждение над деца в България? Има. Има ли принуждение над дами в България? Има. Давайте да одобряваме Конвенцията.
– Откъде идва въпреки всичко твоят яд?
– Гневът ми е, че на главите на учителите се поставя шапката на позора.Тревога, че тази наклонност може да се разрасне и беззащитност – невероятно да се противостои. Крайно време е да се кажат истини за учебното заведение, които се премълчават, замазват и фризират. Да се кажат не от галактическите небеса на министерства и неправителствени организации, а от класните стаи, от черните дъски и от дневниците. Тоест – от сърцето на учебното заведение. А сърцето на учебното заведение е в доста тежка аритмия.
– Може би по тази причина таман теб поканиха на 18 февруари на диалог в БНР със заместител министър на образованието Деница Сачева. В този диалог обаче вие се разминахте тотално…
– С госпожа Деница Сачева приказваме на друг език, а и живеем в разнообразни светове. Тя мисли, че ръководи сполучливо машината на образованието. А аз, едно винтче от машината, виждам какъв брой се задъхва механизмът, по какъв начин има потребност освен от главен ремонт, а от нов мотор. Госпожа Сачева говореше какви ограничения би трябвало да се набележат против експанзията, против застаряването на фрагментите в учебно заведение, за камери… Но всичко това наподобява на прогноза за неприятно време, откакто градушката е блъснала и вредите са налице. Говорихме на разнообразни езици и тъй като изповядваме разнообразни философии – аз съм за реда, дисциплината и умерения консерватизъм, а тя – доколкото усетих – за либерализма и неолиберализма. Ще го кажа просто – аз мисля, че учебното заведение е труд, изпитание, тъга, в случай че щете, дисциплинираност, морал. А от другата страна е разбирането за образованието като за игра, смешка, развлечение, зрелище, шоу. Езикът на реда против езика на карнавала. Това е.
– Ти казваш, че няма да позволиш да ти сложат камери в класната стая и че не самият факт на наблюдаване и надзор те тормози, а нещо друго, какво?
– Фетишът към технологиите е заболяване, което лекува своите мании с обезчовечаване и антихуманизъм. Напълно изчезва доверието, грижата за човешкото и се заменя с визията за учебното заведение като за един денонощен Биг брат. Тези, които мислят, че видеонаблюдението и технологиите са панацея, са грубо заблудени, това са бизнес и пари. На камерите в коридорите на учебното заведение от дълго време никой не обръща внимание, на учениците не им пука за тях. Да не би да понижиха деянията на експанзия от това, че има камери? Не. Да не би учениците да са почнали да смъкват шапка на учителите си по коридорите? Не. Учениците идват със своите технологии в учебно заведение. Те живеят в друга интонационна, звукова, извънучилищна среда. Какво си мислите, че вършат с телефоните компютри, които носят в джоба си? Че гледат “Хамлет” или “Лебедово езеро”? Не, вършат нещо много по-различно – дано го кажа евфемистично – учат човешката анатомия. Или преписват по време на контролни и класни. Родителите са наясно с това, а се преструват, че не са.
– Какво значи девизът “Не на аналоговите учители в цифровия свят”, от който ти си в смут?
– Това значи дискриминация и открит опит да бъде изхвърлено едно междинно потомство от учители на прехода, унизено и оскърбено. Това се е случвало към този момент в миналото – с учителите, приключили преди 9 септември 1944 година – сякаш не ставали към този момент. Не, не са разнообразни неща, просто в единия случай аргументът е политически, в другия – софтуерен. И в двата случая става дума за операция. Ако по този начин наречените “аналогови учители” са непотребни, то са непотребни и простите “аналогови книги”, написани на хартия, непотребни са “аналоговите картини”, нарисувани с бои върху платна. Излишна е цялата досегашна история, в която човек не може да “делне” или добави действителност – каквато опция към този момент има. Може би напълно скоро “дигиталните ученици” ще имат опция със специфични очила да си избират кой преподавател да е в стаята и кого да изтрият. Животът ще стане един непрестанен научнофантастичен филм…
* Николай Волев разказва живота си в книга
* Сашо Роман запява с двамата си сина
* Ваня Червенкова пази пловдивския доктор
* Рени демонстрира охолно тяло от Тайланд
* Галин пазил две години връзка в загадка
ТЕЗИ И ДРУГИ ЧЕТИВА – В “ЖЪЛТ ТРУД” ОТ 14 МАРТ
– Имах основна роля в един сериал, от който снимахме пилотни епизоди, само че за жал той няма да се осъществя. Предлагахме го на няколко малките екрани, само че имахме чисто административни усложнения. Сценарият за първи сезон е написан и аз към момента имам вяра, че може да се получи нещо. Там ролята ми е доста забавна – известно, разкрепостено момиче, дете на богати родители. Чуждо ми е, че взема опиати, по-точно кокаин, а аз не зная по какъв начин се прави това. Трябваше да ме учат със стрит на прахуляк аспирин. Имах право единствено на два дубъла, само че се получи. За мен това е трупане на опит, въпреки и неприятен. Иначе имах епизодична роля в “Откраднат живот” – момиче със синдром на НАЕ (наследствен ангиоедем – б.а.). Това е болест, при която в един миг се подуваш и ставаш на бабуни. Тъкмо бях спечелила “Мис Родопи” и бях с някакво самочувствие, и внезапно – два часа ми вършат грим, с който наподобявам на Квазимодо… Иначе съм взела участие в късометражни филми и други неща, които се гледат главно от наши родственици (смее се).
– Завършила си музикално учебно заведение, имаш късмет и като певица.
– Пробвала съм се в музикални формати два пъти. Първия път получих две “да”, само че бях доста дребна. Мисля, че не е това моят път. Там би трябвало освен да умееш да пееш, само че и да се завъртят нещата към някаква драма в живота ти, тъй като форматът в действителност е риалити. Имам няколко авторски музикални клипа, единият – с Мишо Шамара. Завъртяха ги по малките екрани преди време. Тогава българската аренби музика прохождаше. В един миг осъзнах, че в това нещо единствено се влага, влага и не можеш да се издържаш от него. Трябва да имаш екип – управител, пиар, продуцент, а ние правехме всичко сами и ставаше доста мъчно.
– Как реши да учиш актьорско майсторство?
– Отначало беше сякаш като добавка към музиката, а по-късно се оказа, че би трябвало доста да се отдадеш, с цел да се развиваш там. Ходиш на лекции, имаш и домашни – да учиш текстове, да упражняваш дикция, да изграждаш облици. И музиката ми остана на назад във времето. Не съм писала песни от дълго време, имам две балади, които съм ги пускала единствено на клипче във фейсбук. Когато се явих на Мис София, попълних в графата за хоби/таланти: музика, актьорско майсторство, канго джъмп и уредниците незабавно ме накараха да изпея нещо. Хареса им и ме накараха да пея и на самия конкурс. Това ми напомни каква тръпка ми е, тъй като от дълго време не бях пяла на сцена.
– Какво очакваш да ти донесе купата “Мис София”?
– Повече задължения в областта на актьорското майсторство и музиката. Надявам се да се случат нещата, да се срещна с верните хора, които да видят, че съм подобаваща и да пожелаят да работят с мен. Никога не ми е било цел да бъда мис или модел. Като дребна мама ме беше записала на манекенски курсове и доста ми харесваше, само че татко ми, който пътуваше с корабите, когато се прибра, сподели: “Не, като пораснеш, ще ти обясня защо”.
– И разбра ли за какво?
– Да, когато пораснах, разбрах за какво ме е отписал, само че разбрах също, че в случай че подбираш хората, с които работиш, няма заплаха да затънеш в всякакви подмолни игри, да получаваш аморални оферти и така нататък На Мис София се явих, тъй като предходната година участвах на Мис Вселена България – Мис Свят България. Не взех корона, нито лента, само че тогава видях самите уредници и колкото и да не сме имали време да поддържаме връзка с тях, тъй като беше доста натоварено, се убедих, че това са хора, които знаят какво желаят да създадат и подхождат доста съществено към работата си, експерти са. Имам поради Венета Кръстева, която е единствената, представяла България на Мис Свят и на Мис Вселена. Когато видях в интернет, че ще има кастинг за Мис София, се замислих дали ми е работа да вземам участие там, само че тъй като съм доста интуитивна, работя на импулси, оставих решението за последния миг. И добре че пробвах (смее се). Колкото и да споделям, че нещата са станали инцидентно, не мога да отрека, че си мечтаех да взема корона. Мис София не е инцидентен конкурс, нито е от тези, пошлите, които за мое страдание медиите толерират.
Николай Милчев:
Сърцето на учебното заведение е в доста тежка аритмия
Образованието през днешния ден не е полезност, то не води към триумф и разцвет, наскърбен е писателят преподавател
– Николай, в твоя уебсайт на 13 февруари се появи текст със заглавието “Престанете да демонизирате българските учители”, за какво?
– Този текст е израз на моята неспособност да мълча повече, плюс яд, плюс паника, плюс беззащитност. Очевидно е, че против учителите се поде акция, опитваща се да ги показа като неуравновесени насилници, които тормозят учениците и са опасност за тях. Ясно е, че конюнктурата към по този начин наречената Истанбулска спогодба и реакцията на българското общество би трябвало да бъдат подсилени точно с такива “инциденти”. По-простичко – на обществото се споделя: Има ли принуждение над деца в България? Има. Има ли принуждение над дами в България? Има. Давайте да одобряваме Конвенцията.
– Откъде идва въпреки всичко твоят яд?
– Гневът ми е, че на главите на учителите се поставя шапката на позора.Тревога, че тази наклонност може да се разрасне и беззащитност – невероятно да се противостои. Крайно време е да се кажат истини за учебното заведение, които се премълчават, замазват и фризират. Да се кажат не от галактическите небеса на министерства и неправителствени организации, а от класните стаи, от черните дъски и от дневниците. Тоест – от сърцето на учебното заведение. А сърцето на учебното заведение е в доста тежка аритмия.
– Може би по тази причина таман теб поканиха на 18 февруари на диалог в БНР със заместител министър на образованието Деница Сачева. В този диалог обаче вие се разминахте тотално…
– С госпожа Деница Сачева приказваме на друг език, а и живеем в разнообразни светове. Тя мисли, че ръководи сполучливо машината на образованието. А аз, едно винтче от машината, виждам какъв брой се задъхва механизмът, по какъв начин има потребност освен от главен ремонт, а от нов мотор. Госпожа Сачева говореше какви ограничения би трябвало да се набележат против експанзията, против застаряването на фрагментите в учебно заведение, за камери… Но всичко това наподобява на прогноза за неприятно време, откакто градушката е блъснала и вредите са налице. Говорихме на разнообразни езици и тъй като изповядваме разнообразни философии – аз съм за реда, дисциплината и умерения консерватизъм, а тя – доколкото усетих – за либерализма и неолиберализма. Ще го кажа просто – аз мисля, че учебното заведение е труд, изпитание, тъга, в случай че щете, дисциплинираност, морал. А от другата страна е разбирането за образованието като за игра, смешка, развлечение, зрелище, шоу. Езикът на реда против езика на карнавала. Това е.
– Ти казваш, че няма да позволиш да ти сложат камери в класната стая и че не самият факт на наблюдаване и надзор те тормози, а нещо друго, какво?
– Фетишът към технологиите е заболяване, което лекува своите мании с обезчовечаване и антихуманизъм. Напълно изчезва доверието, грижата за човешкото и се заменя с визията за учебното заведение като за един денонощен Биг брат. Тези, които мислят, че видеонаблюдението и технологиите са панацея, са грубо заблудени, това са бизнес и пари. На камерите в коридорите на учебното заведение от дълго време никой не обръща внимание, на учениците не им пука за тях. Да не би да понижиха деянията на експанзия от това, че има камери? Не. Да не би учениците да са почнали да смъкват шапка на учителите си по коридорите? Не. Учениците идват със своите технологии в учебно заведение. Те живеят в друга интонационна, звукова, извънучилищна среда. Какво си мислите, че вършат с телефоните компютри, които носят в джоба си? Че гледат “Хамлет” или “Лебедово езеро”? Не, вършат нещо много по-различно – дано го кажа евфемистично – учат човешката анатомия. Или преписват по време на контролни и класни. Родителите са наясно с това, а се преструват, че не са.
– Какво значи девизът “Не на аналоговите учители в цифровия свят”, от който ти си в смут?
– Това значи дискриминация и открит опит да бъде изхвърлено едно междинно потомство от учители на прехода, унизено и оскърбено. Това се е случвало към този момент в миналото – с учителите, приключили преди 9 септември 1944 година – сякаш не ставали към този момент. Не, не са разнообразни неща, просто в единия случай аргументът е политически, в другия – софтуерен. И в двата случая става дума за операция. Ако по този начин наречените “аналогови учители” са непотребни, то са непотребни и простите “аналогови книги”, написани на хартия, непотребни са “аналоговите картини”, нарисувани с бои върху платна. Излишна е цялата досегашна история, в която човек не може да “делне” или добави действителност – каквато опция към този момент има. Може би напълно скоро “дигиталните ученици” ще имат опция със специфични очила да си избират кой преподавател да е в стаята и кого да изтрият. Животът ще стане един непрестанен научнофантастичен филм…
* Николай Волев разказва живота си в книга
* Сашо Роман запява с двамата си сина
* Ваня Червенкова пази пловдивския доктор
* Рени демонстрира охолно тяло от Тайланд
* Галин пазил две години връзка в загадка
ТЕЗИ И ДРУГИ ЧЕТИВА – В “ЖЪЛТ ТРУД” ОТ 14 МАРТ
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ