45 срещи насаме с незабравимите“, издадена от Сиела“, е вълнуващо

„ 45 срещи уединено с незабравимите “, издадена от „ Сиела “, е вълнуващо приближаване до персони митове, които изплитат тъканта на българската просвета. Нейната авторка – Виолета Цветкова има богат опит като публицист, пиар и редактор на автобиографични книги, сценарист е на филм за българската просвета по време на прехода, притежател на награди за публицистика. Нарича своите герои в „ 45 срещи уединено с незабравимите “ – НЕсърдити старчета, НЕостарели любимци, НЕподражаеми дами и НЕзабравени вдъхновители. Искаше да вижда радостни хора към себе си: „ Както споделяше мама, да има и сватби, и кръщеньета, да играят хората и да си целуват ръцете “… А когато му припомних, че го назовават „ българският Фелини “, се усмихна: „ Аз на Фелини мога единствено да му се учудвам и да го обожавам! Ако някой открие някаква аналогия, дано ми се обади! “. Прилики, несъмнено, имаше. Тогава обаче взех решение да го предизвиквам да очертае личния си портрет, употребявайки акростих от името и семейството му. Задавах му основни думи и притаявах мирис, с цел да се родят историите на Рангел, които публикувахме в рубриката „ Ние, българите “:Р като „ РАДОВАН III “: Първо, Р е синоним на наслада да слага пиесата. Като прибавим и името ми, а Рангел несъмнено е обвързвано с наслада, ситуацията става готино, усмихнато. Радостно ми беше на душата! И в случай че на някого не съм донесъл тази наслада от театралната сцена, да бъда аз проклет… пък да бъдат и те проклети, че не са могли да се зарадват. (Смее се.)
Мисля си: в случай че мразиш някого, нормално ти страдаш от това, а не оня, който мразиш. Ти му казваш: „ Аз те ненавиждам! “, а той: „ Какво от това! “, и се усмихва… Тоест когато не харесваш нещо, то е твое прекарване, а не на оня, който го е създал. Който няма такова чувство, си вее байрака и си живее царски. Като мен – благополучен съм, тъй като това зрелище ми донесе радост… Сега съществено – в случай че за фена не носи наслада, на мен ми е мъчително и се чудя какво съм направил, че той да не може да се зарадва. Така беше и със „ Завръщане в Ропотамо “, и с някои други мои филми, които критиците напряко ги изядоха. Питам ги за какво по този начин, толкоз ми е хубав филмът. А те: „ Кой тогава ти е неприятният филм? “. И аз: „ Ми като нямам неприятен! “. (Смее се.)

А като „ А СЕГА НАКЪДЕ “: Ако не приказваме за кино лентата, а за един от най-честите въпроси в живота, мисля, че човек не трябва да унива. Колкото и заканителни пръсти да се изправят пред погледа ми: „ Спри се, всичко е безнадеждно! “, аз не преставам. Защото какъв брой е безнадеждно – самичък си знам. Остава ми единствено да давам отговор на въпроса: „ А в този момент накъде? “. И с това надвивам. Иначе… изгубена ми е работата. (Смее се.)

Н като НЕ МОГА БЕЗ…: Сигурно ще прозвуча като някой от ХIХ в., който отваря прозореца и стартира да се занимава с лирика, само че въпреки скоро да ставам на 80, не мога без природата – от най-ярките демонстрации като слънце, дъжд, вятър, облаци, звезди, луни и под луните всевъзможни лунни пътеки до птиците и буболечките. Човек не може без всичко това, тъй като то Е, което сме. Част от буболечките сме и ние. Е, буболечки, само че човешки.

Г като ГРЯХ: Мълчание! Толкова са доста, че пропущаме тази писмен знак! (Смее се.)

Е като ЕДНО НАУМ: Невинаги си имам едно мислено, въпреки че човек, без да желае, постоянно е подозрителен. Даже във връзка с себе си. Каже нещо и си вика: „ Абе би трябвало да имам едно наум… Дали съм прав аз? “. Даже всичко, което казахме от буквата Р дотук, би трябвало да го задраскаме и да си имаме едно мислено. Някакво вътрешно гласче като че ли споделя: „ Абе я не се увличай! По-спокойно! “.

Л като ЛЮБОВ: Нее, още не съм схванал какво е обич! Всичко, което човек не може да изясни, може би това е обич. Като изкуството – както и да го описваш, то е като вероизповедание. Не можеш да изразиш с думи нещо, което се показва единствено посредством себе си. Сладкото се показва посредством сладко, горчивото посредством горчиво, топлото посредством топло, музиката посредством музика и любовта посредством обич. Всеки си има личен отговор за нея; има си своя температура за обич. Знам обаче, че най-обичам да обичам!

В като ВНУКА ВЕЛЯН (при споменаването му замълчава и гледа особено): Той е синоним на любовта. Всичко, което може да се прибави към любовта, е той – внукът. С всичките му безумия, които човек може да понесе. Защото това е част от любовта. Искате образец? Ето, дори два. Последното му осъществяване е домашно на тематика по какъв начин прекарах ваканцията, в което той разказал: „ Бяхме на море, на връщане катастрофирахме, само че популярност богу, че останахме живи, а не като другите, които умряха “. Учителката го прочела и се чудела по какъв начин да изкаже състрадание на родителите на Велян.Майка му го посрещала на потегляне от учебно заведение, а тя все я питала: „ Как сте? “. Минали седмица-две, учителите траяли да чакат да се появят проблеми – нали имало убити хора. Накрая класната попитала напряко: „ Как се оправяте след тази злополука? “. Каква злополука, попитала Ани. И се схванаха нещата – толкоз правдоподобно описал внукът ми всичко, че в учебно заведение взели думите му за чиста монета. А той просто фантазирал.Има и по-хубава история – за един човек на име Тънкьо, който живеел в село Тънкьово, където хората били доста тънки, тъй като не се хранели. Един ден Тънкьо отишъл в гората, с цел да убие елен и да нахрани гладните в селото, само че когато срещнал елен, оказало се, че сред рогата му пораства череша. Той обрал черешите, пуснал елена да си върви по живо по крепко и се върнал в селото да нахрани всички с череши... Разбра ли в този момент какво е ВНУКЪТ за мен!? Повече от обич!