Галъп: Всеки пети българин вярва, че една ракия решава психичните проблеми |
45 на 100 от хората у нас настояват, че в случай че някой си признае за психологичен проблем, близките ще стартират да го отбягват. За 37% от българите зависимостите са просто липса на задоволително воля.
Това демонстрират данните от кратко пробно проучване на „ Галъп интернешънъл болкан “, дружно с фондация " Кожа - платформа за психологично здраве ", в навечерието на Деня на психологичното здраве, което се концентрира върху по-леките форми на психологични разстройства, зависимостите и така нататък Изследването е извършено „ лице в лице “ измежду 807 души в интервала 3-11 септември.
12-13% не се двоумят да споделят, че ходенето на психолог или психиатър е каприз или позор. Вероятно, делът на сходни схващания е и много по-голям – поради скрити отзиви. За 25% не е обикновено мъжете да плачат . При мъжете изобщо, сякаш, тематиките, свързани с психологичното здраве, са и в по-голяма степен табу .
41% от респондентите декларират, че познават хора, които страдат от психологични разстройства, като депресии, хранителни разстройства и др.
Жените в по-голяма степен заявяват, че познават хора, страдащи от психологични разстройства. Близо половината от тях избират отговора „ Да, познавам “, а измежду мъжете делът е малко над една трета. Влияние може би оказват и просто демографски фактори. Но по-вероятно е да става дума за друго отношение към тематиката при мъже и дами – на всички места в сондажа личи, че мъжете са по-сдържани по изследваните тематики.
В пробен въпрос респондентите бяха помолени да дефинират единствено едно от двете – в случай че човек признае, че има психологично разстройство, близките ще го отбягват или близките ще му оказват помощ. 55% въпреки всичко имат вяра във взаимопомощта, само че значителен дял от 45% са скептични. А с отговора на този въпрос запитаните категоризират обществото си, само че в действителност дават отговор косвено и за самите себе си. Почти изравнените дялове са знак за паника. Българите явно имат подозрения във връзка с мястото на хората с психологични проблеми в обществото.
61% от запитаните считат, че в случай че човек, да вземем за пример, пие антидепресанти, е добре да показа с сътрудниците си, с цел да оказват помощ. И тук, сензитивен дял обаче – 39% – са на мнение, че това е персонален проблем и не трябва да се споделя. И тук личи, че мъжете са в по-висока степен склонни да считат, че психологичните проблеми са напълно затворена персонална територия.
Подложени на инспекция измежду публичното мнение, другите психологични разстройства и прочувствени положения в общи линии се разпознават и отличават, т.е. обществото е развило интуитивни ориентири. На респондентите бе препоръчан лист и за всяка алтернатива бяха помолени да дефинират дали става дума за психологично разстройство или не. Най-лесно се разпознава шизофрения (93% отговори от вида „ Да, психологичен проблем е “), самонараняване (79%) и меланхолия (76%).
Следват положения като хранителни разстройства, посттравматични стресови разстройства, обсесивно компулсивно разстройство и други Разбира се, част от терминологията на процедура подкрепя и верните отговори.
На другия „ полюс “ са горест, носталгия и влюбване – които по-скоро не се възприемат като психологични проблеми. Само към една десета от хората са склонни да ги дефинират като психологичен проблем и тук евентуално става дума по-скоро за куриоз, в сравнение с за последователен публичен проблем с усещанията.
Обществото не е изключително несъмнено обаче във връзка с напрежението и тревогата – над половината считат, че това не са психологични проблеми, само че има и значителен дял, към и над една трета, които са на противоположното мнение. Възможно е въздействие тук да оказва и все по-активният жанр на живот, който съвремието изисква, респ. стресът и тревогата са въображаеми и като систематичен проблем на съвремието.
Ясно проличава, че образованието оказва въздействие в отговорите на респондентите, като прави усещане, че хората с по-ниско обучение и в по-голяма степен са склонни да не дефинират даден проблем като психологично разстройство. От една страна, това може да се отдаде на по-малката осведоменост, а от друга – на по-различните възгледи, построени въз основа на по-различен метод на живот.
В провокативен въпрос, 63% дават отговор, че хората с разнообразни зависимости (алкохол, опиати и др.) в действителност страдат от форма на заболяване, а 37% избират друга алтернатива – те просто нямат задоволително мощна воля. Индикаторът е по-скоро „ лабораторно “ социологически и демонстрира вероятни крайности в интерпретациите. 37%, избиращи „ липса на воля “ са значим за отбелязване публичен признак за допустимо неуважение към зависимостите като действителен проблем на психологичното здраве.
Групите, застрашени от маргинализация, са и тези, които в по-голяма степен споделят „ просто нямат воля “. Този вид отговори са и „ по-мъжката “ позиция.
Като цяло, следи се по-скоро увереност, че другите зависимости могат да бъдат преодолени. Разбира се, следва да се регистрира и инерция и обществена желателност в отговорите. Например, 77% намират, че зависимостта от храна може да бъде преодоляна, от цигари – 76%, от алкохол – 61%, от хазарт – 48%.
Когато става дума за взаимозависимост от опиати обаче, делът на оптимистите е по-малък от този на песимистите: 42% против 47%. Очевидно, таман опиатите са възприемани от обществото като „ същинска взаимозависимост “. Както се вижда обаче, що се отнася до другите вероятни зависимости, те очевидно се подценяват.
Сред тези, които показват, че другите зависимости могат да бъдат преодолявани, личат по-скоро хора с по-благоприятен статус – приходи, обучение и така нататък Вероятно, в отговорите се преплитат редица фактори, само че като главен изпъкват качеството и стилът на живот – колкото по-високи са те, толкоз повече оптимизъм има.
65% одобряват, че при психологичен или прочувствен проблем е най-добре да се потърси помощ от експерт. Естествено в тези отговори се разчита и огромна доза декларативност.
Не е дребен обаче и делът на предпочитащите опора измежду близки и другари (21%) или другите варианти. Видими са разликите в отговорите при групите в другите просветителни и подоходни равнища – позоваването на близки и другари е по-присъщо за хората с по-лоша витална вероятност.
Поставени в условна обстановка – в случай че, да вземем за пример детето им прояви проблем в развиването си – близо половината от запитаните избират опцията „ експерт “. Останалите или биха потърсили близки, или се двоумят кой е верният метод. Въпросът е на първо място пробен и разкрива по-скоро публични инстинкти, в сравнение с детайлна картина.
В провокативен въпрос 12% е делът на тези, които ще одобряват мнението „ да се върви на психолог е демонстрация на каприз “. Останалите 88% си дават сметка, че ходенето при психолог може да е и нужда. 13% одобряват крайното мнение, че ходенето на психиатър е срамно. 87% са на противоположното мнение. Въпросните 12-13% следва да се възприемат като вероятен най-малко – поради предстоящата степен на откровеност.
В резюме: на декларативно равнище се следи доверие към експертите, само че не са за занемаряване и дяловете на тези, за които това не е първата алтернатива.
В по-голямата си част запитаните дават толерантни към психологични проблеми отговори. Но по никакъв начин не са дребни групите, които са на друго мнение – най-много групите с по-неблагоприятна житейска вероятност. Въпросът и тук, несъмнено, е за латентната назадничавост – която се крие зад другояче верните отговори.
И тук респондентите бяха изправени през тестови въпроси, които да форсират избор сред разнообразни изказвания – от време на време изглеждащи и еднообразно правилни или даже еднообразно крайни. В последна сметка, следи се дял в диапазона 10 - 25%, който реагира на другите знаци по-скоро консервативно. Например, 25% ще се съгласят с изказванието, че хората, които страдат от меланхолия, просто би трябвало да се стегнат. Останалите 75%, несъмнено, са на противоположното мнение и одобряват, че хората с меланхолия същински се нуждаят от помощ. Но съществуване на една четвърт пренебрежителни отговори е удостоверение за избрани равнища на недоумение.
18% пък ще кажат, че хората с психологични разстройства като меланхолия и тревога е по-добре да бъдат изолирани от обществото. 18% напълно съществено одобряват другояче шеговитото изказване, че всевъзможни психологични проблеми, се вземат решение с една ракия и малко повече сън. Също 18% дефинират опита за самоубийство като грях (докато останалите въпреки всичко го намират за знак за проблем, а не за грях). 18% в действителност се равнява на близо милион пълнолетни българи – от общо към пет милиона и половина трайно пребиваващи в страната пълнолетни. При това, милион е минимумът, като се има поради степента на откровеност на отговорите.
16% от запитаните одобряват, че психичен проблем би трябвало да се взема решение независимо, а останалите въпреки всичко настояват, че избират шерването. 25% ще кажат, че не е обикновено мъжете да плачат, а останалите споделят, че не мислят по този начин.
Основен фактор за по-нетолерантни и стигматизиращи отговори сякаш ненапълно е възрастта, само че най-много се откроява образованието. Последното, несъмнено, не трябва да се абсолютизира, само че както може да се чака, хората с по-благоприятни житейски изгледи са и в по-висока степен „ отворени “ съгласно употребените тук провокативни въпроси. Обратно, групите, застрашени от маргинализация, са и тези, които в по-голяма степен остават при патриархалния манталитет. В подтекста на последното, и тук „ по-затворените “ отговори са тези при мъжете.
Това демонстрират данните от кратко пробно проучване на „ Галъп интернешънъл болкан “, дружно с фондация " Кожа - платформа за психологично здраве ", в навечерието на Деня на психологичното здраве, което се концентрира върху по-леките форми на психологични разстройства, зависимостите и така нататък Изследването е извършено „ лице в лице “ измежду 807 души в интервала 3-11 септември.
12-13% не се двоумят да споделят, че ходенето на психолог или психиатър е каприз или позор. Вероятно, делът на сходни схващания е и много по-голям – поради скрити отзиви. За 25% не е обикновено мъжете да плачат . При мъжете изобщо, сякаш, тематиките, свързани с психологичното здраве, са и в по-голяма степен табу .
41% от респондентите декларират, че познават хора, които страдат от психологични разстройства, като депресии, хранителни разстройства и др.
Жените в по-голяма степен заявяват, че познават хора, страдащи от психологични разстройства. Близо половината от тях избират отговора „ Да, познавам “, а измежду мъжете делът е малко над една трета. Влияние може би оказват и просто демографски фактори. Но по-вероятно е да става дума за друго отношение към тематиката при мъже и дами – на всички места в сондажа личи, че мъжете са по-сдържани по изследваните тематики.
В пробен въпрос респондентите бяха помолени да дефинират единствено едно от двете – в случай че човек признае, че има психологично разстройство, близките ще го отбягват или близките ще му оказват помощ. 55% въпреки всичко имат вяра във взаимопомощта, само че значителен дял от 45% са скептични. А с отговора на този въпрос запитаните категоризират обществото си, само че в действителност дават отговор косвено и за самите себе си. Почти изравнените дялове са знак за паника. Българите явно имат подозрения във връзка с мястото на хората с психологични проблеми в обществото.
61% от запитаните считат, че в случай че човек, да вземем за пример, пие антидепресанти, е добре да показа с сътрудниците си, с цел да оказват помощ. И тук, сензитивен дял обаче – 39% – са на мнение, че това е персонален проблем и не трябва да се споделя. И тук личи, че мъжете са в по-висока степен склонни да считат, че психологичните проблеми са напълно затворена персонална територия.
Подложени на инспекция измежду публичното мнение, другите психологични разстройства и прочувствени положения в общи линии се разпознават и отличават, т.е. обществото е развило интуитивни ориентири. На респондентите бе препоръчан лист и за всяка алтернатива бяха помолени да дефинират дали става дума за психологично разстройство или не. Най-лесно се разпознава шизофрения (93% отговори от вида „ Да, психологичен проблем е “), самонараняване (79%) и меланхолия (76%).
Следват положения като хранителни разстройства, посттравматични стресови разстройства, обсесивно компулсивно разстройство и други Разбира се, част от терминологията на процедура подкрепя и верните отговори.
На другия „ полюс “ са горест, носталгия и влюбване – които по-скоро не се възприемат като психологични проблеми. Само към една десета от хората са склонни да ги дефинират като психологичен проблем и тук евентуално става дума по-скоро за куриоз, в сравнение с за последователен публичен проблем с усещанията.
Обществото не е изключително несъмнено обаче във връзка с напрежението и тревогата – над половината считат, че това не са психологични проблеми, само че има и значителен дял, към и над една трета, които са на противоположното мнение. Възможно е въздействие тук да оказва и все по-активният жанр на живот, който съвремието изисква, респ. стресът и тревогата са въображаеми и като систематичен проблем на съвремието.
Ясно проличава, че образованието оказва въздействие в отговорите на респондентите, като прави усещане, че хората с по-ниско обучение и в по-голяма степен са склонни да не дефинират даден проблем като психологично разстройство. От една страна, това може да се отдаде на по-малката осведоменост, а от друга – на по-различните възгледи, построени въз основа на по-различен метод на живот.
В провокативен въпрос, 63% дават отговор, че хората с разнообразни зависимости (алкохол, опиати и др.) в действителност страдат от форма на заболяване, а 37% избират друга алтернатива – те просто нямат задоволително мощна воля. Индикаторът е по-скоро „ лабораторно “ социологически и демонстрира вероятни крайности в интерпретациите. 37%, избиращи „ липса на воля “ са значим за отбелязване публичен признак за допустимо неуважение към зависимостите като действителен проблем на психологичното здраве.
Групите, застрашени от маргинализация, са и тези, които в по-голяма степен споделят „ просто нямат воля “. Този вид отговори са и „ по-мъжката “ позиция.
Като цяло, следи се по-скоро увереност, че другите зависимости могат да бъдат преодолени. Разбира се, следва да се регистрира и инерция и обществена желателност в отговорите. Например, 77% намират, че зависимостта от храна може да бъде преодоляна, от цигари – 76%, от алкохол – 61%, от хазарт – 48%.
Когато става дума за взаимозависимост от опиати обаче, делът на оптимистите е по-малък от този на песимистите: 42% против 47%. Очевидно, таман опиатите са възприемани от обществото като „ същинска взаимозависимост “. Както се вижда обаче, що се отнася до другите вероятни зависимости, те очевидно се подценяват.
Сред тези, които показват, че другите зависимости могат да бъдат преодолявани, личат по-скоро хора с по-благоприятен статус – приходи, обучение и така нататък Вероятно, в отговорите се преплитат редица фактори, само че като главен изпъкват качеството и стилът на живот – колкото по-високи са те, толкоз повече оптимизъм има.
65% одобряват, че при психологичен или прочувствен проблем е най-добре да се потърси помощ от експерт. Естествено в тези отговори се разчита и огромна доза декларативност.
Не е дребен обаче и делът на предпочитащите опора измежду близки и другари (21%) или другите варианти. Видими са разликите в отговорите при групите в другите просветителни и подоходни равнища – позоваването на близки и другари е по-присъщо за хората с по-лоша витална вероятност.
Поставени в условна обстановка – в случай че, да вземем за пример детето им прояви проблем в развиването си – близо половината от запитаните избират опцията „ експерт “. Останалите или биха потърсили близки, или се двоумят кой е верният метод. Въпросът е на първо място пробен и разкрива по-скоро публични инстинкти, в сравнение с детайлна картина.
В провокативен въпрос 12% е делът на тези, които ще одобряват мнението „ да се върви на психолог е демонстрация на каприз “. Останалите 88% си дават сметка, че ходенето при психолог може да е и нужда. 13% одобряват крайното мнение, че ходенето на психиатър е срамно. 87% са на противоположното мнение. Въпросните 12-13% следва да се възприемат като вероятен най-малко – поради предстоящата степен на откровеност.
В резюме: на декларативно равнище се следи доверие към експертите, само че не са за занемаряване и дяловете на тези, за които това не е първата алтернатива.
В по-голямата си част запитаните дават толерантни към психологични проблеми отговори. Но по никакъв начин не са дребни групите, които са на друго мнение – най-много групите с по-неблагоприятна житейска вероятност. Въпросът и тук, несъмнено, е за латентната назадничавост – която се крие зад другояче верните отговори.
И тук респондентите бяха изправени през тестови въпроси, които да форсират избор сред разнообразни изказвания – от време на време изглеждащи и еднообразно правилни или даже еднообразно крайни. В последна сметка, следи се дял в диапазона 10 - 25%, който реагира на другите знаци по-скоро консервативно. Например, 25% ще се съгласят с изказванието, че хората, които страдат от меланхолия, просто би трябвало да се стегнат. Останалите 75%, несъмнено, са на противоположното мнение и одобряват, че хората с меланхолия същински се нуждаят от помощ. Но съществуване на една четвърт пренебрежителни отговори е удостоверение за избрани равнища на недоумение.
18% пък ще кажат, че хората с психологични разстройства като меланхолия и тревога е по-добре да бъдат изолирани от обществото. 18% напълно съществено одобряват другояче шеговитото изказване, че всевъзможни психологични проблеми, се вземат решение с една ракия и малко повече сън. Също 18% дефинират опита за самоубийство като грях (докато останалите въпреки всичко го намират за знак за проблем, а не за грях). 18% в действителност се равнява на близо милион пълнолетни българи – от общо към пет милиона и половина трайно пребиваващи в страната пълнолетни. При това, милион е минимумът, като се има поради степента на откровеност на отговорите.
16% от запитаните одобряват, че психичен проблем би трябвало да се взема решение независимо, а останалите въпреки всичко настояват, че избират шерването. 25% ще кажат, че не е обикновено мъжете да плачат, а останалите споделят, че не мислят по този начин.
Основен фактор за по-нетолерантни и стигматизиращи отговори сякаш ненапълно е възрастта, само че най-много се откроява образованието. Последното, несъмнено, не трябва да се абсолютизира, само че както може да се чака, хората с по-благоприятни житейски изгледи са и в по-висока степен „ отворени “ съгласно употребените тук провокативни въпроси. Обратно, групите, застрашени от маргинализация, са и тези, които в по-голяма степен остават при патриархалния манталитет. В подтекста на последното, и тук „ по-затворените “ отговори са тези при мъжете.
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ