Казвам се Винченцо Папарели и починах на 28 октомври 1979-а
3-и ноември 2025-а... Лацио е хазаин на Каляри - дуел от Й кръг на Серия А. " Орлите " завоюваха с 2:0 с голове през второто полувреме, само че не това беше най-важното, трите точки нямаха значение в понеделник вечер. Тифозите на столичани уважиха паметта на своя другар Винченцо Папарели, който стана жертва на принуждение на стадиона по време на Дерби каузи Капитале преди 46 години.
В оня тъмен октомврийски ден се играе следващото дерби сред Лацио и Рома на именития " Стадио Олимпико " в Рим. Столичното дерби е едно от най-страстните и оспорвани в света, само че сигурно крие една от най-ужасяващите истории от близкото минало.
В този ден Винченцо Папарели - 33-годишен татко на две деца, монтьор по специалност и голям обожател на Лацио, беше на трибуните дружно със брачната половинка си Уанда. Билетът му е бил подарък от брат му и е за място до най-страстните последователи на римските " орли " в Curva Nord.
По време на дуела от Curva Sud, където стоят последователите на Рома, изстрелват три сигнални ракети. Първите две не доближават задачата си, само че третата лети през целия терен и попада в бранша, в който стоят тифозите на " лациалите ".
Третата ракета, изстреляна от почитателите на " джалоросите ", попада право в лявото око на Винченцо Папарели, който се свлича незабавно на земята, а от окото му стартира да се лее кръв и мъжът изпада в безсъзнание.
Това е късата и тъжна история... А този уикенд идва Вечното дерби Левски и ЦСКА, на което в последните мачове непрекъснато летяха сигнални файтони от секторите, по този начин чее добре някои хора да се замислят какви последици може да има от това!
През октомври 1999-а Масимилиано Говерни разгласява своя роман от името на умрелия, който е оповестен в книгата " Nobilta Ultras ":
" Казвам се Винченцо Папарели и починах на 28 октомври 1979 година
Може би към момента някой си спомня за мен. Бях човек на 33 години, който един ден беше погубен на Стадио Олимпико от сигнална ракета, изстреляна от ултра почитател на Рома. Когато ме уцелиха ядях сандвич. Моята брачна половинка Уанда се опита да извади металната тръба от дясното ми око, само че защото ракетата към момента гореше, спря с цел да не си опари ръката.
Лекарят, който ми оказа първа помощ съобщи, че даже и във войната не е виждал толкоз сериозна рана.
На идващия ден всички вестници демонстрираха фотография, направена преди няколко месеца, на която бяхме с моята брачна половинка в един ресторант. Само вестник Il Tempo (Времето) разгласява фотография, на която бях прострян на земята, с окървавено лице и празна дясна очна празнина. Аз бях втората жертва на футболните почитатели в Италия. Първата беше почитател на Салернитана, който през 1963 година умря в резултат на сбивания, избухнали по трибуните, с почитателите на Потенца.
От личностите в света на спорта първият, който пристигна в болничното заведение Santo Spirito, където бях дошъл към този момент мъртъв, беше президентът на Франко Кораро.
Братовчед ми, когато чу по радиото името ми, намерения че става дума за мой адаш.
Брат ми, когато разбра за нещастието, почуства мощна виновност, тъй като той ми беше дал билета, и оня ден на стадиона той трябваше да бъде на моето място.
Съпругата ми, която беше до мен в колата за спешна помощ, от самото начало ме молеше да не загивам и ми стискаше мощно ръката. След като завърши небрежно в полицията и получи назад документите и персоналните ми движимости, тя изпадна в рецесия и стартира да крещи. На фотосите по вестниците тя беше снимана с майка й, която я утешаваше и държеше ръката й. Лицето й беше изтощено, изпито, а в очите й имаше нещо ужасяващо.
Името ми и това на моето семейство бяха съпоставяни във вестниците цяла седмица след убийството. Аз единомислещо бях разгласен за естествен и спокоен човек, с една единствена пристрастеност – тази към Лацио. Някои вестници подчертаха доста пъти, че имам работилница в съдружничество с брат ми и че пребивавам в едно съвременно римско предградие, наречено Mazzalupo. Някой ежедневник пък беше написал че съм си купил пъстър тв приемник на погашение и единствения ми разкош бил едно BMW втора употреба, което съм държал в гараж и съм лъскал като огледало.
След гибелта ми капитанът на Лацио, Пино Уилсън звънна на брачната половинка ми да изкаже съболезнования. И кметът на Рим, Петросели звънна и предложи да заплати разноските по погребението ми и да даде на фамилията ми обществен помощник. Играчът Лионело Манфредония отиде на посещаване на фамилията ми, подарявайки на най-малкия ми наследник своята фанелка с номер 5.
На погребението ми беше целият тим на Лацио, дружно с треньора Боб Ловати и президента Ленцини. Играчите на Рома пък не участваха, тъй като бяха в командировка и щяха да играят с Потенца за Купата на Италия. На тяхно място клубът изпрати момчетата от Примавера. На погребалната гала участваха хиляди хора и на този ден беше разгласен градски печал.
Фондацията Лучано Ре Чекони трансферира 1 милион от щедрост на фамилията ми. Управителния съвет на Лацио отпусна сумата от 5 милиона като знак на взаимност. Спортен клуб Рома постави плоча в Curva Nord с цел да припомня за мен.
Брат ми Анджело предложи на двата римски тима да изиграят другарски мач Лацио – Рома, т.е. с лациали и романисти смесени в две обединения, само че най-после нищо не стана. За няколко дни станах предмет на диспути за насилието по стадионите. Кметът на Рим удостовери, че би трябвало да се разиска тази покруса и да се дискутира във всички спортни клубове и учебни заведения. Някой предложи по стадионите да бъдат конфигурирани телевизионни камери в избран периметър, където да бъдат изолирани нападателните почитатели.
Главният съдия Джулио Кампанати изиска унищожаване на фрагментите съдържащи принуждение от малкия екран.
За няколко месеца бяха взети фрапантни наказателни ограничения: беше неразрешено влизането на стадиона с пръчки на флагове, тъпани, трансперанти с нападателни лозунги и др, които могат да се окажат рискови. Публиката трябваше да поддържа обичания тим единствено с глас и ръце. Моето име беше, заради събитията, възпято от почитателите на Лацио и подигравано от почитателите на Рома. По стените на града и през днешния ден още могат да се прочетат надписи, които споделят: " Папарели, ще бъдеш отмъстен ", или " Папарели, няма да те забравим ", или също " 10, 100, 1000 Папарели ", или " Папарели, изгуби си хубавите години ". През последните години вестниците не писаха доста за мен, единствено при положение на ново закононарушение на стадиона.
На петата годишнина от моята гибел, почитателите подсетиха за мен на един мач с Кремонезе. На естрада Тевере разгънаха един трансперант с надпис: " Винченцо живее ", до момента в който Curva Nord пееше: " 28 октомври – народен печал ".
На десетата годишнина откриха Lazio Club Nuovo Monte Spaccato, Vincenzo Paparelli.
Годишнината на моята гибел беше празнувана от почитателите на Лацио от Curva Nord повече от 15 години, след това за известно време настъпи тишина. Футболният шампионат " Винченцо Папарели " се игра единствено три пъти, след това беше спрян заради липса на средства.
Ремонтните работи на Стадио Олимпико от Италия’90 заличиха " курвите " (б.а. - страничните сектори) от едно време, а с тях и мраморната плоча, която подсещаше за мен. В електронната търсачка Yahoo, когато напишеш името и семейството ми в кавички, резултатът постоянно споделя " Няма открити резултати ".
В архива на вестник Messaggero излиза, че последният път, в който е упоменато за мен, е 5 февруари 1995 година, по отношение на една къса публикация за моя палач.
Моят палач се споделяше Джовани Фиорило, беше на 18 години и беше незает строителен проектант. Веднага след убийството той си покри следите и се укриваше от правораздаването. Някой го беше забелязал в Пескара, различен в Бреша, трети във Фрозиноне, където желал да си купи цигари.
След 14 месеца в конспиративност беше хванат. През 1987 беше наказан от Касационния съд за непредумишлено ликвидиране: 6 години и 10 месеца на него, който беше изстрелял ракетите, и по 4 години и 6 месеца на другите двама съучастници, които са му помогнали да вкара на стадиона ракетите и да ги употребява. По време на скитането в Италия и Швейцария съвсем всеки ден звънеше на брат ми Анджело, искайки амнистия и кълнейки се, че не е желал да убива оня ден на стадиона.
Той беше момче, като доста други, живееше на площад Викторио, беше измъчен по Рома. Майка му работеше на пазара, татко му беше монтьор. Беше човек от народа, както и аз.
Статията във вестника споделяше, че Джовани Фиорило е умрял на 24 март 1993: или от свръх доза, или използвал нещо по-лошо.
Брат ми Анджело му беше дал прошка, по този начин както му бяха дали прошка брачната половинка и синовете ми. Едно нещо е несъмнено – това момче е било нещастно, по този начин както и аз.
Казвах се Винченцо Папарели и починах на 28 октомври 1979г. Може би към момента някой си спомня за мен ".
В оня тъмен октомврийски ден се играе следващото дерби сред Лацио и Рома на именития " Стадио Олимпико " в Рим. Столичното дерби е едно от най-страстните и оспорвани в света, само че сигурно крие една от най-ужасяващите истории от близкото минало.
В този ден Винченцо Папарели - 33-годишен татко на две деца, монтьор по специалност и голям обожател на Лацио, беше на трибуните дружно със брачната половинка си Уанда. Билетът му е бил подарък от брат му и е за място до най-страстните последователи на римските " орли " в Curva Nord.
По време на дуела от Curva Sud, където стоят последователите на Рома, изстрелват три сигнални ракети. Първите две не доближават задачата си, само че третата лети през целия терен и попада в бранша, в който стоят тифозите на " лациалите ".
Третата ракета, изстреляна от почитателите на " джалоросите ", попада право в лявото око на Винченцо Папарели, който се свлича незабавно на земята, а от окото му стартира да се лее кръв и мъжът изпада в безсъзнание.
Това е късата и тъжна история... А този уикенд идва Вечното дерби Левски и ЦСКА, на което в последните мачове непрекъснато летяха сигнални файтони от секторите, по този начин чее добре някои хора да се замислят какви последици може да има от това!
През октомври 1999-а Масимилиано Говерни разгласява своя роман от името на умрелия, който е оповестен в книгата " Nobilta Ultras ":
" Казвам се Винченцо Папарели и починах на 28 октомври 1979 година
Може би към момента някой си спомня за мен. Бях човек на 33 години, който един ден беше погубен на Стадио Олимпико от сигнална ракета, изстреляна от ултра почитател на Рома. Когато ме уцелиха ядях сандвич. Моята брачна половинка Уанда се опита да извади металната тръба от дясното ми око, само че защото ракетата към момента гореше, спря с цел да не си опари ръката.
Лекарят, който ми оказа първа помощ съобщи, че даже и във войната не е виждал толкоз сериозна рана.
На идващия ден всички вестници демонстрираха фотография, направена преди няколко месеца, на която бяхме с моята брачна половинка в един ресторант. Само вестник Il Tempo (Времето) разгласява фотография, на която бях прострян на земята, с окървавено лице и празна дясна очна празнина. Аз бях втората жертва на футболните почитатели в Италия. Първата беше почитател на Салернитана, който през 1963 година умря в резултат на сбивания, избухнали по трибуните, с почитателите на Потенца.
От личностите в света на спорта първият, който пристигна в болничното заведение Santo Spirito, където бях дошъл към този момент мъртъв, беше президентът на Франко Кораро.
Братовчед ми, когато чу по радиото името ми, намерения че става дума за мой адаш.
Брат ми, когато разбра за нещастието, почуства мощна виновност, тъй като той ми беше дал билета, и оня ден на стадиона той трябваше да бъде на моето място.
Съпругата ми, която беше до мен в колата за спешна помощ, от самото начало ме молеше да не загивам и ми стискаше мощно ръката. След като завърши небрежно в полицията и получи назад документите и персоналните ми движимости, тя изпадна в рецесия и стартира да крещи. На фотосите по вестниците тя беше снимана с майка й, която я утешаваше и държеше ръката й. Лицето й беше изтощено, изпито, а в очите й имаше нещо ужасяващо.
Името ми и това на моето семейство бяха съпоставяни във вестниците цяла седмица след убийството. Аз единомислещо бях разгласен за естествен и спокоен човек, с една единствена пристрастеност – тази към Лацио. Някои вестници подчертаха доста пъти, че имам работилница в съдружничество с брат ми и че пребивавам в едно съвременно римско предградие, наречено Mazzalupo. Някой ежедневник пък беше написал че съм си купил пъстър тв приемник на погашение и единствения ми разкош бил едно BMW втора употреба, което съм държал в гараж и съм лъскал като огледало.
След гибелта ми капитанът на Лацио, Пино Уилсън звънна на брачната половинка ми да изкаже съболезнования. И кметът на Рим, Петросели звънна и предложи да заплати разноските по погребението ми и да даде на фамилията ми обществен помощник. Играчът Лионело Манфредония отиде на посещаване на фамилията ми, подарявайки на най-малкия ми наследник своята фанелка с номер 5.
На погребението ми беше целият тим на Лацио, дружно с треньора Боб Ловати и президента Ленцини. Играчите на Рома пък не участваха, тъй като бяха в командировка и щяха да играят с Потенца за Купата на Италия. На тяхно място клубът изпрати момчетата от Примавера. На погребалната гала участваха хиляди хора и на този ден беше разгласен градски печал.
Фондацията Лучано Ре Чекони трансферира 1 милион от щедрост на фамилията ми. Управителния съвет на Лацио отпусна сумата от 5 милиона като знак на взаимност. Спортен клуб Рома постави плоча в Curva Nord с цел да припомня за мен.
Брат ми Анджело предложи на двата римски тима да изиграят другарски мач Лацио – Рома, т.е. с лациали и романисти смесени в две обединения, само че най-после нищо не стана. За няколко дни станах предмет на диспути за насилието по стадионите. Кметът на Рим удостовери, че би трябвало да се разиска тази покруса и да се дискутира във всички спортни клубове и учебни заведения. Някой предложи по стадионите да бъдат конфигурирани телевизионни камери в избран периметър, където да бъдат изолирани нападателните почитатели.
Главният съдия Джулио Кампанати изиска унищожаване на фрагментите съдържащи принуждение от малкия екран.
За няколко месеца бяха взети фрапантни наказателни ограничения: беше неразрешено влизането на стадиона с пръчки на флагове, тъпани, трансперанти с нападателни лозунги и др, които могат да се окажат рискови. Публиката трябваше да поддържа обичания тим единствено с глас и ръце. Моето име беше, заради събитията, възпято от почитателите на Лацио и подигравано от почитателите на Рома. По стените на града и през днешния ден още могат да се прочетат надписи, които споделят: " Папарели, ще бъдеш отмъстен ", или " Папарели, няма да те забравим ", или също " 10, 100, 1000 Папарели ", или " Папарели, изгуби си хубавите години ". През последните години вестниците не писаха доста за мен, единствено при положение на ново закононарушение на стадиона.
На петата годишнина от моята гибел, почитателите подсетиха за мен на един мач с Кремонезе. На естрада Тевере разгънаха един трансперант с надпис: " Винченцо живее ", до момента в който Curva Nord пееше: " 28 октомври – народен печал ".
На десетата годишнина откриха Lazio Club Nuovo Monte Spaccato, Vincenzo Paparelli.
Годишнината на моята гибел беше празнувана от почитателите на Лацио от Curva Nord повече от 15 години, след това за известно време настъпи тишина. Футболният шампионат " Винченцо Папарели " се игра единствено три пъти, след това беше спрян заради липса на средства.
Ремонтните работи на Стадио Олимпико от Италия’90 заличиха " курвите " (б.а. - страничните сектори) от едно време, а с тях и мраморната плоча, която подсещаше за мен. В електронната търсачка Yahoo, когато напишеш името и семейството ми в кавички, резултатът постоянно споделя " Няма открити резултати ".
В архива на вестник Messaggero излиза, че последният път, в който е упоменато за мен, е 5 февруари 1995 година, по отношение на една къса публикация за моя палач.
Моят палач се споделяше Джовани Фиорило, беше на 18 години и беше незает строителен проектант. Веднага след убийството той си покри следите и се укриваше от правораздаването. Някой го беше забелязал в Пескара, различен в Бреша, трети във Фрозиноне, където желал да си купи цигари.
След 14 месеца в конспиративност беше хванат. През 1987 беше наказан от Касационния съд за непредумишлено ликвидиране: 6 години и 10 месеца на него, който беше изстрелял ракетите, и по 4 години и 6 месеца на другите двама съучастници, които са му помогнали да вкара на стадиона ракетите и да ги употребява. По време на скитането в Италия и Швейцария съвсем всеки ден звънеше на брат ми Анджело, искайки амнистия и кълнейки се, че не е желал да убива оня ден на стадиона.
Той беше момче, като доста други, живееше на площад Викторио, беше измъчен по Рома. Майка му работеше на пазара, татко му беше монтьор. Беше човек от народа, както и аз.
Статията във вестника споделяше, че Джовани Фиорило е умрял на 24 март 1993: или от свръх доза, или използвал нещо по-лошо.
Брат ми Анджело му беше дал прошка, по този начин както му бяха дали прошка брачната половинка и синовете ми. Едно нещо е несъмнено – това момче е било нещастно, по този начин както и аз.
Казвах се Винченцо Папарели и починах на 28 октомври 1979г. Може би към момента някой си спомня за мен ".
Източник: lupa.bg
КОМЕНТАРИ