Националист и Нацист - има ли разлики?
20 век бе век на реки от кръв и изгубени животи в името на идеология. Няма никаква гаранция, че и 21 век няма да го задмине.
Идеята за националните страни, имперските упоритости и връщане обратно в историята в Европа трасират пътя към войните с милиони жертви, а като основна идеология на човешкото жертвоприношение се сочи - Националсоциализма, популярен като Нацизъм.
Национализмът е основен съставен елемент на националсоциализма.
Фактът, че национализмът е част от идеологията на Адолф Хитлер, не значи, че национализмът по своята същина е злобен или неверен
В днешно време обаче понятията рисково се подменят за да се извлекат политически дивиденти.
Често под булото на патриотизъм и национализъм може да се види и силуета на прикрит нацизъм.
Какви са разликите?
Нацистите са част от националистите.
Накратко, всички нацисти са националисти, само че не всички националисти са нацисти.
Националистите могат да бъдат с доста разнообразни политически убеждения.
Адолф Хитлер и неговата NSDAP Националсоциалистическата немска работническа партия бяха немски етнонационалисти. Бенито Мусолини и PFI Народен фронт на Италия бяха италиански цивилен националисти.
Лидерите на Британската империя и тези на Съединените щати в ерата на Manifest Destiny (*културното поверие в Съединените щати от 19-ти век че американските заселници имат задача да се разширят в Северна Америка) са били империалистически националисти, изяснява Джон Кейт в Куора.
В следвоенната епоха след Втората международна война имаше националистически страни от всевъзможен тип.
Титова Югославия беше лява националистическа страна.
Франкистка Испания и нейният идеологически правоприемник в Чили при Пиночет бяха крайнодесни властнически националисти.
В актуалния свят Русия и Индия имат засилен националистически темперамент, които политически клонят надясно, въпреки водачите им да обявяват друго.
Такъв уклон, само че с изменчиво превъзходство има и в Съединени американски щати, която обаче е единствената страна в света без официален език. Този националистически уклон се ускорява, когато изборите завоюва Републиканската партия и понижава, когато Демократите вземат властта.
В Полша и Унгария управляват десни националисти.
Северна Корея е извънредно лява страна - корейски етнонационализъм.
Китай и Виетнам са леви/държавни буржоазен страни с националистически мироглед.
Националистите поставят интересите на своята нация над тези на другите.
Това не е концепция, която се лимитира до крайната десница. Човек може да бъде центрист, ляв или даже крайноляв и въпреки всичко да бъде националист, тъй като това е единствено един аспект от многото в политическата философия.
И нацизмът - фашизмът и национализмът имат избрани разлики, само че в най-основната си същина са едни и същи, твърди Матю Брайт.
Национализмът е метод на мислене, който употребява героичното деяние като мотивираща мощ на обществото, което има известна прелест към избран вид персона и чиито последователи имат вяра в мощен водач, който ще въплъщава „ волята на народа “, и в това отношение фашизмът в основата си в действителност не е нищо повече от един тип монархическо абсолютистко придвижване.
Това, което желае фашистът, е мощен водач, който в действителност е крал, притежаващ неограничена власт и който ще „ оправя нещата “.
Фашистът и нацистът държат демокрацията като разочароващо мудна и тромава форма на ръководство, където ръководят „ заядливи хора и спекуланти “, най-малко по този начин Хитлер я разказва. Той искаше общество от бойци, фермери и производители на бебета.
Понятието „ подвиг “ е значима характерност на фашизма и е илюстрирано от типа на общественото изкуство, което има наклонност да се популяризира на всички места в тези типове режими. Изкуството и музиката, които не дават отговор на този модел, нормално се потискат, от време на време със мощ, както видяхме в Германия през годините на Третия райх и в Индонезия през 60-те години.
Фашистът държи избрани групи от обществото като недостойни да имат равни права като други.
Най-крайният образец за тази характерност би било претърпяното от евреите, ромите, гейовете и Свидетелите на Йехова по време на Третия райх, само че фашистите в други страни, като моята лична Съединени американски щати, считат избрани хора за по-американски от други; тези в навън групите са небели, евреи, гейове и лесбийки, тези от латиноамерикански генезис, показва Брайт.
Нацистите са фашисти и расисти, до момента в който фашистите са просто фашисти, показва той.
Хана Аренд в „ Произходът на тоталитаризма “ твърди, че нацизмът и национализмът са освен разнообразни, само че и противоположни.
При национализма нацията поема властта над страната.
При нацизма партията и придвижването поемат страната за да поемат контрола над нацията и да посветят всеки неин аспект на устрема към международно владичество.
Двете съществени разлики сред нацизма – и тоталитарните придвижвания като цяло, в това число комунизма – и национализма са
(1) Нацизмът е ориентиран към международно владичество, а освен към национално благополучие, и
(2) Нацизмът е бил отдаден на подчиняването на личното си население – на доминирането на всеки аспект от живота на всички хора.
Целта не е единствено политическа; крайната цел е трансформацията на самото човечество.
Постигането на задачата за цялостно владичество изисква тоталитарното придвижване или партия да подкопава и в последна сметка да унищожи националната страна, а не да я укрепва, защото националната страна е спънка за тоталитарното владичество.
Това е по този начин, тъй като националните страни изискват постоянни институции, които не престават да съществуват при промени в държавното управление и които лимитират това, което политическата партия на власт може да направи – официални институции като упълномощени от конституцията политически органи и процедури, само че също и по-малко осезаеми обичаи, традиции и управляващи, които всички страните признават и с които се преценяват.
Всичко това би трябвало да бъде унищожено, в случай че тоталитарното придвижване желае да поеме директен надзор върху всички аспекти на живота на хората, както персонални, по този начин и публични, и да ги трансформира в инструмент за международно владичество.
Връзките сред нация, страна, шовинизъм и популизъм, както Арент ги проучва в „ Произход “ , са комплицирани и няма да навлизаме във всички тук. Тоталитарните придвижвания се стремяха да унищожат националната страна, само че те също се появиха частично, тъй като националната страна към този момент беше в крах.
Както го вижда Аренд, има напрежение сред нация и страна: това е напрежението сред хората, които са обединени от споделена история и език, и страната като административен уред, който постанова закона на избрана територия.
В актуалния свят, жестоко казано, нацията поема властта над страната в развой, прочут като национализъм.
В този смисъл национализмът е придвижване, предопределено да сложи страната, с нейния монопол върху законното потребление на мощ, в услуга на хората.
Това, което се назовава „ популизъм “, счита Аренд, е изключително банален зов към хората, изключително към хора, които нямат доста опит в политиката, само че чието страдалчество ги прави податливи на демагогски апели.
Национализмът може да докара до тоталитаризъм, само че може и да се опълчи на тоталитаризма.
Отново, историята на Аренд е комплицирана, само че като цяло е вярно да се каже, че значима опора против тоталитаризма включва предотвратяването на повишаването на извънпарламентарни и извънправни офанзиви против престижа на страната и нейните стабилизиращи и ограничаващи институции.
Разбира се, това не значи случайно „ натискане “ на недържавните организации; напротив.
Това значи подсилване на легитимността на страната в очите на нейните жители, тъй че „ работата в системата “ наподобява (и е) най-ефективният способ за обезпечаване на техните ползи.
Идеята за националните страни, имперските упоритости и връщане обратно в историята в Европа трасират пътя към войните с милиони жертви, а като основна идеология на човешкото жертвоприношение се сочи - Националсоциализма, популярен като Нацизъм.
Национализмът е основен съставен елемент на националсоциализма.
Фактът, че национализмът е част от идеологията на Адолф Хитлер, не значи, че национализмът по своята същина е злобен или неверен
В днешно време обаче понятията рисково се подменят за да се извлекат политически дивиденти.
Често под булото на патриотизъм и национализъм може да се види и силуета на прикрит нацизъм.
Какви са разликите?
Нацистите са част от националистите.
Накратко, всички нацисти са националисти, само че не всички националисти са нацисти.
Националистите могат да бъдат с доста разнообразни политически убеждения.
Адолф Хитлер и неговата NSDAP Националсоциалистическата немска работническа партия бяха немски етнонационалисти. Бенито Мусолини и PFI Народен фронт на Италия бяха италиански цивилен националисти.
Лидерите на Британската империя и тези на Съединените щати в ерата на Manifest Destiny (*културното поверие в Съединените щати от 19-ти век че американските заселници имат задача да се разширят в Северна Америка) са били империалистически националисти, изяснява Джон Кейт в Куора.
В следвоенната епоха след Втората международна война имаше националистически страни от всевъзможен тип.
Титова Югославия беше лява националистическа страна.
Франкистка Испания и нейният идеологически правоприемник в Чили при Пиночет бяха крайнодесни властнически националисти.
В актуалния свят Русия и Индия имат засилен националистически темперамент, които политически клонят надясно, въпреки водачите им да обявяват друго.
Такъв уклон, само че с изменчиво превъзходство има и в Съединени американски щати, която обаче е единствената страна в света без официален език. Този националистически уклон се ускорява, когато изборите завоюва Републиканската партия и понижава, когато Демократите вземат властта.
В Полша и Унгария управляват десни националисти.
Северна Корея е извънредно лява страна - корейски етнонационализъм.
Китай и Виетнам са леви/държавни буржоазен страни с националистически мироглед.
Националистите поставят интересите на своята нация над тези на другите.
Това не е концепция, която се лимитира до крайната десница. Човек може да бъде центрист, ляв или даже крайноляв и въпреки всичко да бъде националист, тъй като това е единствено един аспект от многото в политическата философия.
И нацизмът - фашизмът и национализмът имат избрани разлики, само че в най-основната си същина са едни и същи, твърди Матю Брайт.
Национализмът е метод на мислене, който употребява героичното деяние като мотивираща мощ на обществото, което има известна прелест към избран вид персона и чиито последователи имат вяра в мощен водач, който ще въплъщава „ волята на народа “, и в това отношение фашизмът в основата си в действителност не е нищо повече от един тип монархическо абсолютистко придвижване.
Това, което желае фашистът, е мощен водач, който в действителност е крал, притежаващ неограничена власт и който ще „ оправя нещата “.
Фашистът и нацистът държат демокрацията като разочароващо мудна и тромава форма на ръководство, където ръководят „ заядливи хора и спекуланти “, най-малко по този начин Хитлер я разказва. Той искаше общество от бойци, фермери и производители на бебета.
Понятието „ подвиг “ е значима характерност на фашизма и е илюстрирано от типа на общественото изкуство, което има наклонност да се популяризира на всички места в тези типове режими. Изкуството и музиката, които не дават отговор на този модел, нормално се потискат, от време на време със мощ, както видяхме в Германия през годините на Третия райх и в Индонезия през 60-те години.
Фашистът държи избрани групи от обществото като недостойни да имат равни права като други.
Най-крайният образец за тази характерност би било претърпяното от евреите, ромите, гейовете и Свидетелите на Йехова по време на Третия райх, само че фашистите в други страни, като моята лична Съединени американски щати, считат избрани хора за по-американски от други; тези в навън групите са небели, евреи, гейове и лесбийки, тези от латиноамерикански генезис, показва Брайт.
Нацистите са фашисти и расисти, до момента в който фашистите са просто фашисти, показва той.
Хана Аренд в „ Произходът на тоталитаризма “ твърди, че нацизмът и национализмът са освен разнообразни, само че и противоположни.
При национализма нацията поема властта над страната.
При нацизма партията и придвижването поемат страната за да поемат контрола над нацията и да посветят всеки неин аспект на устрема към международно владичество.
Двете съществени разлики сред нацизма – и тоталитарните придвижвания като цяло, в това число комунизма – и национализма са
(1) Нацизмът е ориентиран към международно владичество, а освен към национално благополучие, и
(2) Нацизмът е бил отдаден на подчиняването на личното си население – на доминирането на всеки аспект от живота на всички хора.
Целта не е единствено политическа; крайната цел е трансформацията на самото човечество.
Постигането на задачата за цялостно владичество изисква тоталитарното придвижване или партия да подкопава и в последна сметка да унищожи националната страна, а не да я укрепва, защото националната страна е спънка за тоталитарното владичество.
Това е по този начин, тъй като националните страни изискват постоянни институции, които не престават да съществуват при промени в държавното управление и които лимитират това, което политическата партия на власт може да направи – официални институции като упълномощени от конституцията политически органи и процедури, само че също и по-малко осезаеми обичаи, традиции и управляващи, които всички страните признават и с които се преценяват.
Всичко това би трябвало да бъде унищожено, в случай че тоталитарното придвижване желае да поеме директен надзор върху всички аспекти на живота на хората, както персонални, по този начин и публични, и да ги трансформира в инструмент за международно владичество.
Връзките сред нация, страна, шовинизъм и популизъм, както Арент ги проучва в „ Произход “ , са комплицирани и няма да навлизаме във всички тук. Тоталитарните придвижвания се стремяха да унищожат националната страна, само че те също се появиха частично, тъй като националната страна към този момент беше в крах.
Както го вижда Аренд, има напрежение сред нация и страна: това е напрежението сред хората, които са обединени от споделена история и език, и страната като административен уред, който постанова закона на избрана територия.
В актуалния свят, жестоко казано, нацията поема властта над страната в развой, прочут като национализъм.
В този смисъл национализмът е придвижване, предопределено да сложи страната, с нейния монопол върху законното потребление на мощ, в услуга на хората.
Това, което се назовава „ популизъм “, счита Аренд, е изключително банален зов към хората, изключително към хора, които нямат доста опит в политиката, само че чието страдалчество ги прави податливи на демагогски апели.
Национализмът може да докара до тоталитаризъм, само че може и да се опълчи на тоталитаризма.
Отново, историята на Аренд е комплицирана, само че като цяло е вярно да се каже, че значима опора против тоталитаризма включва предотвратяването на повишаването на извънпарламентарни и извънправни офанзиви против престижа на страната и нейните стабилизиращи и ограничаващи институции.
Разбира се, това не значи случайно „ натискане “ на недържавните организации; напротив.
Това значи подсилване на легитимността на страната в очите на нейните жители, тъй че „ работата в системата “ наподобява (и е) най-ефективният способ за обезпечаване на техните ползи.
Източник: petel.bg
КОМЕНТАРИ