17 ноември - този ден ме връща винаги към преживяното

17 ноември - този ден ме връща постоянно към претърпяното през 2016 година. Международен ден на прибързано родените деца – дребните огромни герои. Всъщност освен този ден. Всеки ден парченце от мен живее в тези моменти и ми припомня какъв брой безпределно признателна би трябвало да бъда, че съм жива и че детето ми е живо и крепко. Този ден просто ме кара да пиша за предишното.

2016 година беше съдбоносна за нас. Не единствено тъй като беше следващата, в която се борехме да имаме дете. Не единствено тъй като се възстановявахме след 3 изгубени бременности, които ни бяха докарали до положение, в което не понасяхме да минем през детска площадка. Колко тъжно, нали? Детският смях да ти носи не усмивки, а горест. Много, доста горест. Физическа болежка съвсем, която те кара да отвръщаш взор от катерушките и люлките да бързаш да избягаш отсам, тъй като единствено си напомняш още веднъж и още веднъж, че ти просто нямаш място там. И може би не ти е писано в никакъв случай да имаш.

Няма да укривам, че съм гледала с обвиняване бременните, които пушат, които ни минимум не се грижат за здравето си и не са подготвени да създадат даже дребна жертва за бъдещото си дете; които се оплакват от дребни неразположения като гадене, киселини, хемороиди, килограми и други сходни. С времето се научих да бъда по-смирена и толерантна към непознатите болки и неразположения, тъй като за тези хора може би те в действителност са нещо огромно. Защото не познават същинската битка. Да станеш майка. С цената на всичко.

Ето ме на прага на четвъртата бременност, трансферирала 30-те. Виждам двете чертички и не изпитвам никаква наслада, тъй като знам, че това не значи нищо. Виждала съм ги и преди. И след това съм виждала сриването на очакванията. Прибирам боязън в сърцето си, спотайвам се в най-дълбокото кътче на душата си и утихвам в очакване… на кръвоизлив, който постоянно е настъпвал скоро по-късно, даже и откакто сме чули сърчицето на бебето. Този път обаче до себе си имам лекар, на който имам вяра с цялото си сърце, на който знам, че мога да поверя живота си. Не се разминава без нормалните паники в първите седмици и престой в болничното заведение, само че благодарение на медицината и верните способи този път доближавам за първи път до заветната 10-а седмица. Малко по малко си разрешавам да се отпусна, да развържа примката на страха, да помечтая за бъдещето, да си показва бебешката миризма… лека-полека стартирам да виждам към детските площадки, да не променям канала на всяка реклама за памперси. Позволявам си да допускам, че може би и на мен иска ми се случи да стана майка. Дните минават, след тях и седмиците и като че ли всичко наподобява наред. Ходя на работа, преподавам на учениците си, обгръщам ги с още по-голяма обич и внимание, както постоянно съм правила, само че този път знам, че с изключение на за децата на другите майки, в сърцето ми има любов и за моето дете… Да… всичко наподобява наред.

До 20-ата седмица.

Утрото на първия ден от 20-ата седмица ме посреща с кръв. Тъкмо съм се облякла и приготвила за утринната си група кандидат-студенти, само че вместо на работа, се озовавам в болничното заведение в неделя в 7 часа сутринта. Тогава слушам и ужасната диагноза: ПЛАЦЕНТА ПРЕВИЯ ТОТАЛИС. Събират се лекари, разясняват какъв брой е тежко ситуацията, само че въпреки всичко ме успокояват, че бебето наподобява добре и че има вяра.

От този миг нататък стартира същинският пъкъл за нас. Борбата за всеки час напред, за всеки ден. И живот, изпълнен със забрани: възбрана да ставам от леглото, възбрана да сядам в леглото, възбрана да кашлям, възбрана да кихам, възбрана да се дръзвам, възбрана да плача… и най-малкото напрежение може да провокира отлепване на плацентата, което да бъде съдбовно и за мен, и за бебето. Много пъти чувах успокоението, че е момиченце, тъй като момиченцата били по-борбени и имали по-голям късмет за оцеляване. Представяте ли си по какъв начин звучи това утешение за една майка – че детето й има по-голям късмет за оцеляване… т.е. може и да не оцелее… От днешна позиция това ми звучи нереално ужасно, само че тогава, колкото и да е необичайно, ми вдъхваше убеденост и мощ.

Какво е плацента превия тоталис? Честно казано, до оня миг въобще не ми бе хрумнало да обмислям върху плацентата си – къде и по какъв начин се е позиционирала. Не обръщах внимание на невероятната тежест, която усещах още от 16-а седмица, като че ли ще ми изпадат органите, тъй като си мислех, че е обикновено. След това обаче разбрах, че моята плацента е изцяло запушила цервикалния канал, че не трябва да се вършат никаква вагинални прегледи оттук насетне, че даже визитата до тоалетната изисква специфична подготовка. Да не приказваме за къпане, вървене – това бяха действия, изцяло неразрешени.

След едноседмичен болничен престой ме пуснаха вкъщи в 21-вата седмица. Аз стартирам да се дълбая по конгреси и да чета за сходни положения (да, знам какъв брой е нездравословен интернетът в сходни случаи, дори се пробваха да ми го спрат вкъщи, само че на мен ми даваше утеха), само че не попадах на толкоз трагични случаи като моя – или частична превия, или сходна диагноза, само че в доста по-късна седмица с по-големи шансове за удобен излаз, само че нищо толкоз злокобно, колкото се беше случило на мен. Тогава си споделих, че в случай че оцелеем и всичко мине наред, безусловно ще опиша, с цел да дам вяра на други майки, които са диагностицирани с нещо толкоз ужасно, което майчиното сърце едвам може да понесе. Въпреки че се оказва, че май понася доста повече, в сравнение с си мислим.

И от този момент всяка година описвам своята история. С единствената мисъл да доближи до повече хора и да вдъхне им сили и религия, че чудеса се случват.

Седмиците у дома бяха седмици на боязън, на все по-силно атрофиращи мускули (които апропо раздвижих 6 месеца след раждането), само че и на наслада от всяка нова седмица, която достигах бременна. Имах поддръжката на мъжа ми и на мама. Два стълба, на които можех да се опра и от време на време, единствено от време на време да не помни да мисля за % късмет оцеляване в еди коя си седмица, % възможност от увреждания и така нататък Понякога нямаше никакви други мисли в главата ми. Знаех какъв брой е нездравословно това, само че може би единствено против него не съумях да се преборя.

28-а седмица беше мотив за празнуване. Помня, че си разреших да седна в леглото и да си поръчаме вкусна храна. Отбелязвам го като нещо значимо, тъй като заради непрекъснатото лежане не можех съвсем нищо да хапвам, имах невероятни киселини и повръщах съвсем непрекъснато (истински смут поради възбраната за каквито и да е напъни). Няколко дни по-късно пристигна най-масивният кръвоизлив, който съм виждала в миналото. Мисля, че в никакъв случай няма да го забравим с мъжа ми. Цялото легло, подгизнало в кръв, аз се разсънвам от топлината от кръвта, събуждам мъжа ми, тъй като минава 1 през нощта, двамата се гледаме с смахнат напрегнат взор няколко секунди, до момента в който върша локви под себе си, започваме трескаво да се обличаме и до момента в който стигнем до колата, оставям из целия апартамент, стълбището, улицата кървави следи… Помня по какъв начин се качихме в колата и пътувахме в цялостно безмълвие към „ Шейново “. Просто бяхме уверени, че бебе към този момент няма.

Но имаше.