17 ноември 1993 година. Дата, запаметила се в съзнанието на

17 ноември 1993 година. Дата, запаметила се в съзнанието на всеки един, който е бил най-малко малко съзнателен. Онзи гол на Емо Костадинов на " Парк де Пренс ", който ни прати на международното в Съединени американски щати. Онези смразени невярващи погледи на Франция, а и на света. Онова пиене - тогава, както и идващото лято. Емоцията не може да се опише, само че ни топли. Топли ни до ден сегашен загатна за тези мачове.

Жалкото... Жалкото е, че нямаме друго във футбола, за което да си спомняме. 24 години от гола, 23 години от САЩ'94. И всяка година си ги припомняме. Всяка година на тази дата се върти гола на Костадинов. После цяло лято превъртаме един след различен всички мачове от Съединени американски щати. Започваме с неприятното начало, след това първата победа на международни финали, след това обецата на Наско и допинга на Марадона. Следва оня гол на Стоичков и феноменалните спасявания на дузпи от Боби Михайлов. Легналият безпомощно Хорхе Кампос. А по-късно безупречният фаул на Камата, последван от златното теме на Лечков. Клинсман плаче... За да се стигне до Жоел Киню - this french homose...

Страхотно е. Настръхваме всякога. Но...

Кога ще се замислим, че след тези мемоари няма нищо, което да ни топли. Вече над 20 години повтаряме едно и също. Вече над 20 години опитваме да се похвалим с нещо друго във футбола. С нещо друго, което отново да ни опияни. Но няма и това е тъпо. Останахме си с хубавите мемоари. Няма гръмки победи, които да си припомняме всяка година. Няма гол, който да ни накара да избухнем. Няма мач, който да изкара хората отново по улиците.

Нямаме нищо срещу спомените, в противен случай. Аз също настръхвам всякога, когато се сетя за тези мачове. Помня всяко едно отиграване, всеки един удар, всяка вечер, в която се качвах на трабанта на съседа. Той караше, а аз като минимален, веех знамето през шибидаха. Но по кое време децата, които не са били родени тогава, ще изживеят това? Кога ние ще караме колите, ще надуваме клаксоните, а малчуганите ще веят знамената на България? Кога те ще изпитат тази страст? Спомените са мемоари и остават вечно. Но въпреки всичко са единствено мемоари.

Ето и футболистите. Остана ни един Бербатов - на 36 години, играе в Индия. И е футболистът, който притегля най-голямо внимание у нас. Каквото и да си приказваме, Бербатов е залязващ. А няма изгряващ. Няма футболист, който с интерес да следим всеки уикенд. Няма футболист, който да носи екипа на огромен тим и да провокира интерес. И отново всяка година си спомняме - 5 гола с екипа на Манчестър Юнайтед, еди какъв брой си против Ливърпул.. Голмайстор на висшата лига. И това са още веднъж окончателно отминали времена.

А къде е сегашното? Къде са в този момент футболистите ни? Къде са тези, които да следим и да се вълнуваме от изявите им? Ще ме простите, само че щом най-голямата ни звезда играе в Спартак (Москва), а победа над Швеция е най-големият триумф за националния тим, значи нещо не е както би трябвало...

Спомените са хубаво нещо, само че не би трябвало да си оставаме единствено с тях. Трябва да сътворяваме нови мемоари, които да топлят идващите генерации. Защото в този момент един 25-годишен юноша в никакъв случай няма да изпита това, което изпитахме ние тогава. И ние би трябвало да му описваме, само че и той би трябвало да има какво да споделя на децата и внуците си.
Юри СЛАВЧЕВ/БЛИЦ СПОРТ