Бавната смърт на Европа
1234
Протестиращи с изрисувани на лицата им знамена на Европейски Съюз и Англия преди среща на върха на Европейски Съюз в Брюксел през 2019 година
© Yves Herman/Reuters 1234
Роберт Менасе
1234
Изображение на двама служащи, рисуващи флага на Европейски Съюз на стената на постройка в Париж
© Joel Saget/Agence France Presse-Getty Images 1234
Проевропейска проява в Кьолн, Германия, през май 2019 година, седмица преди изборите за Европейски парламент. Хората стачкуват и против надигащия се шовинизъм в Европа
© Roberto Pieli/DPA, via Agence France Presse-Getty Images Този текст е част от специфичното издание World Review на New York Times, издадено на български от " Капитал ". Всички текстове по тематиката може да откриете в последния брой на " Капитал " за годината.
Кой е Старият свят? Кой е Новият свят? Доскоро отговорът на двата въпроса беше явен. Съединени американски щати са Новият свят, " земята на свободните ", обитаема и учредена от хора, напуснали една Европа, обзета от политически репресии, икономическа ретроградност и културен крах. Европа е Старият свят – цялостен един континент, който раздира и унищожава самичък себе си в две международни войни.
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики Първоначално връзките сред двата свята обезпечават храна за смешки. Хенри Джеймс, американският книжовен колос, който се реалокира в Европа, написа в своя разказ от 1878 година " Европейците " за инцидентна среща сред динамични, новозабогатели американци и културно богати, закостенели европейци, която води до някои занимателни обстановки. В романа си Джеймс не просто обрисува разликите сред Стария и Новия, само че и предусеща Трансатлантическия съюз.
Оттогава обаче светът се е преобърнал. Новият е стар, а Старият се е обновил.
Идеята за плана за европейско обединяване, която води до днешния Европейски съюз, е Новото, политически неповторимото. Тя е логическо и въпреки всичко коренно умозаключение, извлечено от историческия опит, и прави допустимо (или ще направи възможно) бъдеще на независимост и мир вместо на циклично страдалчество. Вкореняването на тази концепция в почвата на Европа преди повече от 60 години се потвърди като по-голям скок за човечеството от стъпването на Луната.
Това, което прави европейския план революционен, е, че за пръв път Европа не се стреми да европеизира света, а по-скоро себе си. И, правейки това, тя би могла да стане – като пробен план с основа в Просвещението – авангард за един кротичък свят. Това " би могло " обаче е казусът. Разликата сред концепцията и реализирането й в Европа става също толкоз огромна, колкото пропастта сред хубостта на американската конституция и дълбоките компликации и премеждия на американската реалност при президента Тръмп.
За да разберем " самоевропеизацията на Европа ", би помогнало сравнението сред настоящия европейски план и остарелия европейски план - Съединени американски щати, които в доста връзки не са помръднали оттатък идеалите на Стария свят, съдействали в годините на основаването и образуването на страната.
Тогава европейските колонизатори прибягват до принуждение, с цел да завладеят територията, която се трансформира в Съединени американски щати. Техните наследници резервират единството на тази територия посредством кървава революция, като по този начин оказват помощ за основаването и съхраняването на нация, която по-късно стартира да постанова ползите на своите елити по света, прибягвайки до военни средства при потребност.
Сегашният европейски план, Европейският съюз, възприема противоположния метод – той уголемява територията си посредством непринудено присъединение, сплотява посредством контракти, целящи установяването на споделени правни стандарти, пробва се да превъзмогне национализма и защото е кротичък план, не е податлив да постанова ползите си с военни средства.
Основателите на Европейски Съюз са желали да сложат завършек на неспирното принуждение и експанзия, белязали дългата история на Европа. И след 1945 година е напълно ясно коя е най-голямата заплаха – национализмът. Конкуренцията сред така наречен национални ползи за пазари, запаси и сфери на въздействие постоянно води до национални спорове, било то под формата на търговски войни или на директна военна борба.
С непрекъснатите войни мирните съглашения се оказват безполезни, а също и организации като Лигата на нациите и Обединените народи. Това е мъчителният урок за поколението, което от края на XIX век до 1945 година претърпява шовинизъм, немските войни за обединяване и две международни войни, последната от които съвсем унищожава цивилизацията и води до най-зловещите закононарушения против човечеството, на които е ставал очевидец светът, в това число ужасите на " Аушвиц ".
Всичко това трябваше да бъде оставено в предишното – вяра, която роди концепцията за опитване на нещо напълно ново, а точно въвеждането на постнационален ред, който на процедура ще се развива без политическите презумпции на Стария свят, към който сега принадлежат Съединени американски щати.
Всеки мислещ човек в Западна Европа е признателен за голямата помощ на Съединени американски щати за освобождението на Европа от фашизма. Но дали влизането на Америка във войната е в действителност единствено поради освобождението на страни от фашизма? Все отново Съединени американски щати не са имали необикновен проблем с испанския и португалския фашизъм. Франсиско Франко в Испания и португалският деспот Антониу ди Оливейра Салазар са съдружници на Съединени американски щати чак до гибелта си през 70-ге години. (Тези страни най-после биват освободени и демократизирани от Европейски Съюз.) В Чили демократично определеният президент на суверенна страна бива свален от Съединени американски щати и сменен с фашистка тирания. Гордата и богата Аржентина бива хвърлена в фалит и бедност от фашистки режим, подкрепян от Съединени американски щати.
Тези политики и дузина други военни интервенции, инициирани от Съединени американски щати в годините след 1945 година, демонстрират ясно на европейците, че сходен нападателен, самолюбив метод е отживял и не би могъл в никакъв случай да докара до дълготраен мир, а единствено до още генерации с ограбено бъдеще.
В резултат Европейският съюз, който основават, е уверено и недвусмислено антифашистки, и то освен в обстановки, когато фашизмът влиза в несъгласие с икономическите ползи на блока, само че и в такива, при които фашизмът евентуално би бил преференциален за гонене на личните политически ползи на съюза.
Бившите комунистически страни от Източна Европа имат големи изгоди от присъединението към Европейски Съюз след краха на руската империя. Членството им подсигурява, че добитата още веднъж независимост няма да докара до безпорядък, а до възходящ разцвет и преход към господство на закона – даже до момента в който Съединени американски щати непрекъснато се пробват да настройват източно- и западноевропейските страни една против друга.
Съединени американски щати по този начин и не са утвърдили Всеобщата декларация на Организация на обединените нации за правата на индивида – позиция, която е доста в стила на Стария свят. В Европа в това време Хартата на главните права на Европейски Съюз е правно обвързващо допълнение към Договора от Лисабон, който действа като конституция на съюза. По този параграф мога да си показва по какъв начин всеки образован американец споделя: " Искам да бъда европеец, жител на Новия свят. "
Идеята, следвана от създателите на европейския кротичък план, е колкото елементарна, толкоз и гениална – да се свържат стопанските системи на европейските национални страни и да бъдат подчинени на общи правила и надзор дотам, че никоя страна членка да не може да преследва егоистични ползи против друга без нездравословни последици. Целта е национализмът да бъде включен в общи практики, като получената в следствие общественост прави по-малките страни в Европа по-силни, в сравнение с биха били сами.
Както към този момент беше упоменато, тази концепция е родена като разследване от историческия опит, само че скоро излиза наяве, че на фона на новите и приближаващи провокации тя е най-разумната идея за свободен свят. Със сигурност едно от тези провокации е направляването на динамичността на глобализацията. И в края на краищата глобализацията не е освен това от срутване на националните граници и анулация на националния суверенитет.
В този подтекст европейската концепция за постнационална политическа организация е единствената, която е в духа на времето. В съпоставяне с нея методът на национална суперсила, практикуван от Съединени американски щати, наподобява демодиран. Ето за какво би било изцяло безсмислено обединена Европа да бъде построена като неоимпериалистична мощ по сходство на Съединени американски щати.
Идеята на поколението на създателите на европейския план прави – дребна стъпка по дребна стъпка – изумителен прогрес: общ пазар, обща валута, общи закони, обща администрация и обща администрация. И това води до извънредно дълъг за Европа интервал на мир.
И въпреки всичко европейският план до момента не е довел до същински споделена народна власт. Имаме наднационален Европейски парламент, само че можем да гласуваме единствено за национални партии. И нашият парламент няма право да инициира законодателство. Имаме и наднационален изпълнителен орган под формата на Европейска комисия, само че в рамката на европейските институции Лисабонският контракт я трансформира в скръбен секретариат на националните водачи.
Нашата най-силна институция е Европейският съвет, където националните държавни ръководители и националните министри с избрани ресори взимат решения, които биват продавани като взаимни отстъпки сред страните членки, само че действително са спънки пред обща европейска политика.
Европейският политически план, чиято основаваща концепция продължава да изпревара с доста световната политика, всъщност е заловен в клопката на непродуктивното несъгласие сред постнациалното развиване и надигащия се още веднъж шовинизъм, сред общата политика и националната самомнителност на страните членки.
Не може да има компромис, тъкмо както не може да има приблизително състояние сред това да си бременна или да не си бременна. Дълго време смятах, че Европа е бременна с бъдеще. Но признаците стават все по-очевидни – Европа е инфектирана с заболяването на историята. Болестта на национализма.
Това ще докара до гибелта на Европейски Съюз. Съединени американски щати не престават да се борят за световна доминация с други международни сили и ще го вършат с военни средства, в случай че се постанова. Междувременно прогресивната Европа, която обърна тил на империализма и предефинира себе си като план за мир, рискува да се трансформира в континент от безпомощни страни, купчинка трохи на масата на световната власт. Това би било огромно злополучие и смут за Европа – толкоз огромно, че в действителност даже това " в никакъв случай повече " може да се случи още веднъж.
Няма да можем да спасим планетата, в случай че не можем да спасим Новия свят. А аз към този момент съм почнал да пострадвам от своята обич към Новия свят. Към Европа.
Роберт Менасе е австрийски публицист и културен критик, който в последните години се концентрира върху Европейски Съюз и глобализацията
© 2019 The New York Times Company and Robert Menasse
Протестиращи с изрисувани на лицата им знамена на Европейски Съюз и Англия преди среща на върха на Европейски Съюз в Брюксел през 2019 година
© Yves Herman/Reuters 1234
Роберт Менасе
1234
Изображение на двама служащи, рисуващи флага на Европейски Съюз на стената на постройка в Париж
© Joel Saget/Agence France Presse-Getty Images 1234
Проевропейска проява в Кьолн, Германия, през май 2019 година, седмица преди изборите за Европейски парламент. Хората стачкуват и против надигащия се шовинизъм в Европа
© Roberto Pieli/DPA, via Agence France Presse-Getty Images Този текст е част от специфичното издание World Review на New York Times, издадено на български от " Капитал ". Всички текстове по тематиката може да откриете в последния брой на " Капитал " за годината.
Кой е Старият свят? Кой е Новият свят? Доскоро отговорът на двата въпроса беше явен. Съединени американски щати са Новият свят, " земята на свободните ", обитаема и учредена от хора, напуснали една Европа, обзета от политически репресии, икономическа ретроградност и културен крах. Европа е Старият свят – цялостен един континент, който раздира и унищожава самичък себе си в две международни войни.
Абонирайте се за Капитал Четете безкрайно и подкрепяте напъните ни да пишем по значимите тематики Първоначално връзките сред двата свята обезпечават храна за смешки. Хенри Джеймс, американският книжовен колос, който се реалокира в Европа, написа в своя разказ от 1878 година " Европейците " за инцидентна среща сред динамични, новозабогатели американци и културно богати, закостенели европейци, която води до някои занимателни обстановки. В романа си Джеймс не просто обрисува разликите сред Стария и Новия, само че и предусеща Трансатлантическия съюз.
Оттогава обаче светът се е преобърнал. Новият е стар, а Старият се е обновил.
Идеята за плана за европейско обединяване, която води до днешния Европейски съюз, е Новото, политически неповторимото. Тя е логическо и въпреки всичко коренно умозаключение, извлечено от историческия опит, и прави допустимо (или ще направи възможно) бъдеще на независимост и мир вместо на циклично страдалчество. Вкореняването на тази концепция в почвата на Европа преди повече от 60 години се потвърди като по-голям скок за човечеството от стъпването на Луната.
Това, което прави европейския план революционен, е, че за пръв път Европа не се стреми да европеизира света, а по-скоро себе си. И, правейки това, тя би могла да стане – като пробен план с основа в Просвещението – авангард за един кротичък свят. Това " би могло " обаче е казусът. Разликата сред концепцията и реализирането й в Европа става също толкоз огромна, колкото пропастта сред хубостта на американската конституция и дълбоките компликации и премеждия на американската реалност при президента Тръмп.
За да разберем " самоевропеизацията на Европа ", би помогнало сравнението сред настоящия европейски план и остарелия европейски план - Съединени американски щати, които в доста връзки не са помръднали оттатък идеалите на Стария свят, съдействали в годините на основаването и образуването на страната.
Тогава европейските колонизатори прибягват до принуждение, с цел да завладеят територията, която се трансформира в Съединени американски щати. Техните наследници резервират единството на тази територия посредством кървава революция, като по този начин оказват помощ за основаването и съхраняването на нация, която по-късно стартира да постанова ползите на своите елити по света, прибягвайки до военни средства при потребност.
Сегашният европейски план, Европейският съюз, възприема противоположния метод – той уголемява територията си посредством непринудено присъединение, сплотява посредством контракти, целящи установяването на споделени правни стандарти, пробва се да превъзмогне национализма и защото е кротичък план, не е податлив да постанова ползите си с военни средства.
Основателите на Европейски Съюз са желали да сложат завършек на неспирното принуждение и експанзия, белязали дългата история на Европа. И след 1945 година е напълно ясно коя е най-голямата заплаха – национализмът. Конкуренцията сред така наречен национални ползи за пазари, запаси и сфери на въздействие постоянно води до национални спорове, било то под формата на търговски войни или на директна военна борба.
С непрекъснатите войни мирните съглашения се оказват безполезни, а също и организации като Лигата на нациите и Обединените народи. Това е мъчителният урок за поколението, което от края на XIX век до 1945 година претърпява шовинизъм, немските войни за обединяване и две международни войни, последната от които съвсем унищожава цивилизацията и води до най-зловещите закононарушения против човечеството, на които е ставал очевидец светът, в това число ужасите на " Аушвиц ".
Всичко това трябваше да бъде оставено в предишното – вяра, която роди концепцията за опитване на нещо напълно ново, а точно въвеждането на постнационален ред, който на процедура ще се развива без политическите презумпции на Стария свят, към който сега принадлежат Съединени американски щати.
Всеки мислещ човек в Западна Европа е признателен за голямата помощ на Съединени американски щати за освобождението на Европа от фашизма. Но дали влизането на Америка във войната е в действителност единствено поради освобождението на страни от фашизма? Все отново Съединени американски щати не са имали необикновен проблем с испанския и португалския фашизъм. Франсиско Франко в Испания и португалският деспот Антониу ди Оливейра Салазар са съдружници на Съединени американски щати чак до гибелта си през 70-ге години. (Тези страни най-после биват освободени и демократизирани от Европейски Съюз.) В Чили демократично определеният президент на суверенна страна бива свален от Съединени американски щати и сменен с фашистка тирания. Гордата и богата Аржентина бива хвърлена в фалит и бедност от фашистки режим, подкрепян от Съединени американски щати.
Тези политики и дузина други военни интервенции, инициирани от Съединени американски щати в годините след 1945 година, демонстрират ясно на европейците, че сходен нападателен, самолюбив метод е отживял и не би могъл в никакъв случай да докара до дълготраен мир, а единствено до още генерации с ограбено бъдеще.
В резултат Европейският съюз, който основават, е уверено и недвусмислено антифашистки, и то освен в обстановки, когато фашизмът влиза в несъгласие с икономическите ползи на блока, само че и в такива, при които фашизмът евентуално би бил преференциален за гонене на личните политически ползи на съюза.
Бившите комунистически страни от Източна Европа имат големи изгоди от присъединението към Европейски Съюз след краха на руската империя. Членството им подсигурява, че добитата още веднъж независимост няма да докара до безпорядък, а до възходящ разцвет и преход към господство на закона – даже до момента в който Съединени американски щати непрекъснато се пробват да настройват източно- и западноевропейските страни една против друга.
Съединени американски щати по този начин и не са утвърдили Всеобщата декларация на Организация на обединените нации за правата на индивида – позиция, която е доста в стила на Стария свят. В Европа в това време Хартата на главните права на Европейски Съюз е правно обвързващо допълнение към Договора от Лисабон, който действа като конституция на съюза. По този параграф мога да си показва по какъв начин всеки образован американец споделя: " Искам да бъда европеец, жител на Новия свят. "
Идеята, следвана от създателите на европейския кротичък план, е колкото елементарна, толкоз и гениална – да се свържат стопанските системи на европейските национални страни и да бъдат подчинени на общи правила и надзор дотам, че никоя страна членка да не може да преследва егоистични ползи против друга без нездравословни последици. Целта е национализмът да бъде включен в общи практики, като получената в следствие общественост прави по-малките страни в Европа по-силни, в сравнение с биха били сами.
Както към този момент беше упоменато, тази концепция е родена като разследване от историческия опит, само че скоро излиза наяве, че на фона на новите и приближаващи провокации тя е най-разумната идея за свободен свят. Със сигурност едно от тези провокации е направляването на динамичността на глобализацията. И в края на краищата глобализацията не е освен това от срутване на националните граници и анулация на националния суверенитет.
В този подтекст европейската концепция за постнационална политическа организация е единствената, която е в духа на времето. В съпоставяне с нея методът на национална суперсила, практикуван от Съединени американски щати, наподобява демодиран. Ето за какво би било изцяло безсмислено обединена Европа да бъде построена като неоимпериалистична мощ по сходство на Съединени американски щати.
Идеята на поколението на създателите на европейския план прави – дребна стъпка по дребна стъпка – изумителен прогрес: общ пазар, обща валута, общи закони, обща администрация и обща администрация. И това води до извънредно дълъг за Европа интервал на мир.
И въпреки всичко европейският план до момента не е довел до същински споделена народна власт. Имаме наднационален Европейски парламент, само че можем да гласуваме единствено за национални партии. И нашият парламент няма право да инициира законодателство. Имаме и наднационален изпълнителен орган под формата на Европейска комисия, само че в рамката на европейските институции Лисабонският контракт я трансформира в скръбен секретариат на националните водачи.
Нашата най-силна институция е Европейският съвет, където националните държавни ръководители и националните министри с избрани ресори взимат решения, които биват продавани като взаимни отстъпки сред страните членки, само че действително са спънки пред обща европейска политика.
Европейският политически план, чиято основаваща концепция продължава да изпревара с доста световната политика, всъщност е заловен в клопката на непродуктивното несъгласие сред постнациалното развиване и надигащия се още веднъж шовинизъм, сред общата политика и националната самомнителност на страните членки.
Не може да има компромис, тъкмо както не може да има приблизително състояние сред това да си бременна или да не си бременна. Дълго време смятах, че Европа е бременна с бъдеще. Но признаците стават все по-очевидни – Европа е инфектирана с заболяването на историята. Болестта на национализма.
Това ще докара до гибелта на Европейски Съюз. Съединени американски щати не престават да се борят за световна доминация с други международни сили и ще го вършат с военни средства, в случай че се постанова. Междувременно прогресивната Европа, която обърна тил на империализма и предефинира себе си като план за мир, рискува да се трансформира в континент от безпомощни страни, купчинка трохи на масата на световната власт. Това би било огромно злополучие и смут за Европа – толкоз огромно, че в действителност даже това " в никакъв случай повече " може да се случи още веднъж.
Няма да можем да спасим планетата, в случай че не можем да спасим Новия свят. А аз към този момент съм почнал да пострадвам от своята обич към Новия свят. Към Европа.
Роберт Менасе е австрийски публицист и културен критик, който в последните години се концентрира върху Европейски Съюз и глобализацията
© 2019 The New York Times Company and Robert Menasse
Източник: capital.bg
КОМЕНТАРИ