12 творби на талантливи режисьори ще се състезават в Документалния конкурс на 26-ия София Филм Фест |
12 документални кино лентата от целия свят ще се състезават в документалния конкурс на 26-ия София Филм Фест.
Конкурсът, с съществени прожекции в оборудваната с нови комфортни киноседалки зала „ Славейков “ на Френския институт, се открива с един от най-очакваните филми на 26-ия София Филм Фест - „ Бягство “ („ Flee “) на датския режисьор Йонас Похер Расмусен, който към този момент влезе в историята като първият филм, номиниран за Оскар по едно и също време в три категории – най-хубав пълнометражен анимационен филм, най-хубав документален и интернационален филм! Творбата, основана по сюжет на Расмусен, притегля погледите на експертите в Сънданс, където получава Голямата премия на журито, а по-късно в актива му се прибавят 69 наградата от целия свят, като филмът е номиниран и за Наградата на публиката LUX, връчвана от Екологичен потенциал и ЕФА. „ Бягство “ споделя невероятна същинска история за почитан учител, който взема решение да подписа брак с дългогодишния си другар, само че преди този момент би трябвало да разкрие травматични секрети, защитавани повече от две десетилетия. Творбата е завладяваща комбинация от изкусна анимация и документален натурализъм и е измежду най-интимните, въздействащи, персонални и дълбоки филми на 2021 година.
„ Братя “ („ Brotherhood “) на режисьора Франческо Монтаньер е взаимна продукция сред Италия и Чехия. Филмът показва алтернативите на трима босненски братя, поели тежки фамилни отговорности, откакто татко им е наказан като терорист. „ Братя “ изследва проблемите, провокирани от нуждата от избор – сред принадлежността към непоколебимия клан и желанието на младежите да открият кои в действителност са те, даже в случай че това включва някои неточности?! Ако не бяха мобилните им телефони, би било мъчно да се повярва, че братята овчари са наши съвременници. Удостоен с премията „ Златен леопард “ от документалния конкурс на кинофестивала в Локарно 2021, филмът е впечатляващ дебют.
Копродукцията на Германия и България „ Кмет, пастир, вдовица, дракон “ („ Mayor, Shepherd, Widow, Dragon “) на Елица Петкова е роман за изолираното в планината село Пирин, което най-вероятно ще изчезне след 20 години. Камерата съпровожда няколко локални поданици, които се борят обезверено против запустяването… Пирин също по този начин е последното село в Европа, където има дракон. Елица Петкова завоюва Голямата премия „ София – Град на киното “ със своя пълнометражен игрален дебют „ Жалейка “, показан на 20-ия СФФ 2016, вторият ѝ пълнометражен филм „ Риба, плуваща по тил “ бе включен в конкурсната стратегия на 24-ия СФФ 2020.
Във френския филм „ Джейн Бъркин съгласно Шарлот Генсбур “ („ Jane By Charlote “) методът на дъщерята-режисьор е внимателен и завладяващ – Шарлот Генсбур съумява да показа своята фамозна майка, актрисата Джейн Бъркин, преодолявайки възприятието за естествена сдържаност. С помощта на обектива на камерата се разкриват забавни елементи, като в това време двете главнни настоящи лица – пред и зад камерата – се отдръпват леко, с цел да подсигуряват пространство, в което да излезе на напред във времето извънредно значимата и скъпа връзка сред майка и щерка. Документ на времето и човешките връзки – без защитни бариери, нежно, естествено и завладяващо.
„ Животът на Ивана “ („ Life of Ivanna “) на режисьора Ренато Борайо Серано, копродукция на Русия, Норвегия, Финландия и Естония, е притежател на наградата за най-хубав интернационален документален филм от кинофестивала в Цюрих. Филмът наблюдава трагични промени в живота на 26-годишната Ивана и нейните пет деца в продължение на четири години – от суровата действителност на номади в тундрата, отглеждащи стадо северни елени, до конфликта със съвременността в град в далечния Сибир.
Френско-белгийската продукция „ За шепа пържени картофи “ („ For a Fistful of Fries “) е дело на основателите на паметната документална поредност „ Strip-Tease “ – Жан Либон и Ив Инан. Филмът е показан с триумф на фестивала за писмено кино в Лайпциг, а в описа е употребен материал, събиран в продължение на повече от двадесет години. Инспектор в Брюксел проверява случай на ликвидиране в квартал със съмнителна известност. Намирането на няколко пържени картофи води до улики към причинителя на закононарушението, лишило от живот една жена, която от време на време работи като продажница. Въпреки сериозния темперамент на събитията, пресъздадени в жанр cinéma-vérité, в ексцентричната комбинация от тъмен трилър и неуместно „ риалити “ се откроява и здравословна доза (черен) комизъм.
„ Къде отиваме? “ („ Where Are We Headed? “) на режисьора Руслан Федотов, копродукция на Беларус и Русия, е самобитен роуд муви привлякъл вниманието на фестивала IDFA в Амстердам, където получава наградата за най-хубав дебют. Разказът е капсулиран в мрежата на московското метро и сниман в продължение на една година – безкрайните тунели и коридори са среда без дневна светлина, ничия земя, в която като че ли няма значение кой накъде се движи. Станциите, с мраморните си стени и златни осветителни тела, са извънредно подобаващ сценичен фон за непрестанно разрастващата се трагикомедия и епизодичните появи на колоритни пасажери. В този документален филм се оглеждат културните и обществени проблеми в модерна Русия.
Действието в „ Нашето безшумно местенце “ („ Our Quiet Place “) на режисьорката Елица Георгиева се развива във Франция, където две млади дами се срещат и сближават поради общия блян да овладеят френския език освен като средство за другарство, само че и като инструмент за себеизразяване. Филмът споделя историята на едната от тях, Альона, през очите на другата, Елица Георгиева, до момента в който дружно изследват преимуществата на усвояването на непознат език. Със съзнателна тактичност филмът измисля своя лична среда, с цел да посрещне откъслечните „ сънувани мемоари “, които Альона събира по време на странстванията си сред Минск, Барселона, Париж, Ароманш и Турция. Тя желае да напише разказ за изгубването на татко си, физик и морски авантюрист, който бяга от беларуската комунистическа тирания – лодката му потъва край турския бряг през октомври 1995 година.
„ Остров – изгубеният остров “ („ Ostrov – Lost Island “) е дело на съветската режисьорка Светлана Родина и швейцарския фотограф и режисьор Лоран Стоп. Те описват за отдалечения Остров, който след разпадането на Съветския съюз изцяло изчезва от полезрението на хората в политическата система. Подобно на рибите, които би трябвало да пазят своята територия в Каспийско море, малцината поданици, останали на острова – основните герои на този документален филм – се борят за оцеляване всеки ден. Въпреки несъгласията и сюрреалистичната атмосфера, близка до научната фантастика, в последна сметка точно митът за идентичността на неприкосновената Русия дава мощ на тези, които към момента имат вяра в бъдещето. На ръба сред утопията и антиутопията, „ Остров - изгубеният остров “ приказва за Русия, разкъсвана сред носталгията и суровата действителност.
Чрез любителски и анонимни филми, които събира от детството си, френският режисьор Андре Бонзел прави обзор на бурния си живот. Резултатът е „ Проблясващите призраци на отминалата обич “ („ Flickering Ghosts of Loves Gone By “) . В нежните, занимателни и трогателни облици с фрагменти от истории и минали страсти той изследва личната си история и тази на фамилията си, белязана от маниакални пристрастия към киното и секса. Измислен автопортрет, особен и бароков, този филм се трансформира в същинска ода за киното и за живота.
„ Ужасните деца “ („ Les enfants terribles “) потапя публиката в всекидневието на едно турско семейство - това на режисьора Ахмет Недждет Кюпюр, в което младежите всеки ден се борят да отстояват свободата и независимостта си пред бащината власт, вкоренена в обичайните полезности. Получил Специалната премия в интернационалния конкурс в Нион, филмът на най-големия брат Кюпюр показва достоверен роман за конфликта сред поколенията, сред минало и настояще в консервативната общественост, някъде в югоизточната част на модерна Турция.
В Хаити колата „ Тойота Ленд Крузер “ е позната с името „ Zo Reken “, което значи „ Кост от акула “ – и точно по този начин – „ Zo Reken (кост от акула) “ е решил да озаглави кино лентата си канадският режисьор Еманюел Лиша. Мощният автомобил 4х4 става изключително известен измежду организациите за филантропична помощ, които са на всички места в Хаити след земетресението през 2010 година. Десет години по-късно, когато страната още веднъж е в безпорядък и под строга обсада, тези коли са превърнати в мобилно пространство за срещи и полемики сред хаитяните. Шофьорът води диалог с пасажерите, жители на Порт-о-Пренс, до момента в който се пробва да си проправи път сред барикадите и демонстрациите – разисква се положението на страната, неоколониализма и филантропичната помощ, а гневът против неизпълнените обещания от интернационалната общественост се ускорява.
Документалните произведения в конкурсната стратегия на 26-ия София Филм Фест съставляват изключителна селекция за фенове на киното – не пропускайте срещите с тези неповторими, достоверни разкази – облик и огледало на нашето съвремие!
Конкурсът, с съществени прожекции в оборудваната с нови комфортни киноседалки зала „ Славейков “ на Френския институт, се открива с един от най-очакваните филми на 26-ия София Филм Фест - „ Бягство “ („ Flee “) на датския режисьор Йонас Похер Расмусен, който към този момент влезе в историята като първият филм, номиниран за Оскар по едно и също време в три категории – най-хубав пълнометражен анимационен филм, най-хубав документален и интернационален филм! Творбата, основана по сюжет на Расмусен, притегля погледите на експертите в Сънданс, където получава Голямата премия на журито, а по-късно в актива му се прибавят 69 наградата от целия свят, като филмът е номиниран и за Наградата на публиката LUX, връчвана от Екологичен потенциал и ЕФА. „ Бягство “ споделя невероятна същинска история за почитан учител, който взема решение да подписа брак с дългогодишния си другар, само че преди този момент би трябвало да разкрие травматични секрети, защитавани повече от две десетилетия. Творбата е завладяваща комбинация от изкусна анимация и документален натурализъм и е измежду най-интимните, въздействащи, персонални и дълбоки филми на 2021 година.
„ Братя “ („ Brotherhood “) на режисьора Франческо Монтаньер е взаимна продукция сред Италия и Чехия. Филмът показва алтернативите на трима босненски братя, поели тежки фамилни отговорности, откакто татко им е наказан като терорист. „ Братя “ изследва проблемите, провокирани от нуждата от избор – сред принадлежността към непоколебимия клан и желанието на младежите да открият кои в действителност са те, даже в случай че това включва някои неточности?! Ако не бяха мобилните им телефони, би било мъчно да се повярва, че братята овчари са наши съвременници. Удостоен с премията „ Златен леопард “ от документалния конкурс на кинофестивала в Локарно 2021, филмът е впечатляващ дебют.
Копродукцията на Германия и България „ Кмет, пастир, вдовица, дракон “ („ Mayor, Shepherd, Widow, Dragon “) на Елица Петкова е роман за изолираното в планината село Пирин, което най-вероятно ще изчезне след 20 години. Камерата съпровожда няколко локални поданици, които се борят обезверено против запустяването… Пирин също по този начин е последното село в Европа, където има дракон. Елица Петкова завоюва Голямата премия „ София – Град на киното “ със своя пълнометражен игрален дебют „ Жалейка “, показан на 20-ия СФФ 2016, вторият ѝ пълнометражен филм „ Риба, плуваща по тил “ бе включен в конкурсната стратегия на 24-ия СФФ 2020.
Във френския филм „ Джейн Бъркин съгласно Шарлот Генсбур “ („ Jane By Charlote “) методът на дъщерята-режисьор е внимателен и завладяващ – Шарлот Генсбур съумява да показа своята фамозна майка, актрисата Джейн Бъркин, преодолявайки възприятието за естествена сдържаност. С помощта на обектива на камерата се разкриват забавни елементи, като в това време двете главнни настоящи лица – пред и зад камерата – се отдръпват леко, с цел да подсигуряват пространство, в което да излезе на напред във времето извънредно значимата и скъпа връзка сред майка и щерка. Документ на времето и човешките връзки – без защитни бариери, нежно, естествено и завладяващо.
„ Животът на Ивана “ („ Life of Ivanna “) на режисьора Ренато Борайо Серано, копродукция на Русия, Норвегия, Финландия и Естония, е притежател на наградата за най-хубав интернационален документален филм от кинофестивала в Цюрих. Филмът наблюдава трагични промени в живота на 26-годишната Ивана и нейните пет деца в продължение на четири години – от суровата действителност на номади в тундрата, отглеждащи стадо северни елени, до конфликта със съвременността в град в далечния Сибир.
Френско-белгийската продукция „ За шепа пържени картофи “ („ For a Fistful of Fries “) е дело на основателите на паметната документална поредност „ Strip-Tease “ – Жан Либон и Ив Инан. Филмът е показан с триумф на фестивала за писмено кино в Лайпциг, а в описа е употребен материал, събиран в продължение на повече от двадесет години. Инспектор в Брюксел проверява случай на ликвидиране в квартал със съмнителна известност. Намирането на няколко пържени картофи води до улики към причинителя на закононарушението, лишило от живот една жена, която от време на време работи като продажница. Въпреки сериозния темперамент на събитията, пресъздадени в жанр cinéma-vérité, в ексцентричната комбинация от тъмен трилър и неуместно „ риалити “ се откроява и здравословна доза (черен) комизъм.
„ Къде отиваме? “ („ Where Are We Headed? “) на режисьора Руслан Федотов, копродукция на Беларус и Русия, е самобитен роуд муви привлякъл вниманието на фестивала IDFA в Амстердам, където получава наградата за най-хубав дебют. Разказът е капсулиран в мрежата на московското метро и сниман в продължение на една година – безкрайните тунели и коридори са среда без дневна светлина, ничия земя, в която като че ли няма значение кой накъде се движи. Станциите, с мраморните си стени и златни осветителни тела, са извънредно подобаващ сценичен фон за непрестанно разрастващата се трагикомедия и епизодичните появи на колоритни пасажери. В този документален филм се оглеждат културните и обществени проблеми в модерна Русия.
Действието в „ Нашето безшумно местенце “ („ Our Quiet Place “) на режисьорката Елица Георгиева се развива във Франция, където две млади дами се срещат и сближават поради общия блян да овладеят френския език освен като средство за другарство, само че и като инструмент за себеизразяване. Филмът споделя историята на едната от тях, Альона, през очите на другата, Елица Георгиева, до момента в който дружно изследват преимуществата на усвояването на непознат език. Със съзнателна тактичност филмът измисля своя лична среда, с цел да посрещне откъслечните „ сънувани мемоари “, които Альона събира по време на странстванията си сред Минск, Барселона, Париж, Ароманш и Турция. Тя желае да напише разказ за изгубването на татко си, физик и морски авантюрист, който бяга от беларуската комунистическа тирания – лодката му потъва край турския бряг през октомври 1995 година.
„ Остров – изгубеният остров “ („ Ostrov – Lost Island “) е дело на съветската режисьорка Светлана Родина и швейцарския фотограф и режисьор Лоран Стоп. Те описват за отдалечения Остров, който след разпадането на Съветския съюз изцяло изчезва от полезрението на хората в политическата система. Подобно на рибите, които би трябвало да пазят своята територия в Каспийско море, малцината поданици, останали на острова – основните герои на този документален филм – се борят за оцеляване всеки ден. Въпреки несъгласията и сюрреалистичната атмосфера, близка до научната фантастика, в последна сметка точно митът за идентичността на неприкосновената Русия дава мощ на тези, които към момента имат вяра в бъдещето. На ръба сред утопията и антиутопията, „ Остров - изгубеният остров “ приказва за Русия, разкъсвана сред носталгията и суровата действителност.
Чрез любителски и анонимни филми, които събира от детството си, френският режисьор Андре Бонзел прави обзор на бурния си живот. Резултатът е „ Проблясващите призраци на отминалата обич “ („ Flickering Ghosts of Loves Gone By “) . В нежните, занимателни и трогателни облици с фрагменти от истории и минали страсти той изследва личната си история и тази на фамилията си, белязана от маниакални пристрастия към киното и секса. Измислен автопортрет, особен и бароков, този филм се трансформира в същинска ода за киното и за живота.
„ Ужасните деца “ („ Les enfants terribles “) потапя публиката в всекидневието на едно турско семейство - това на режисьора Ахмет Недждет Кюпюр, в което младежите всеки ден се борят да отстояват свободата и независимостта си пред бащината власт, вкоренена в обичайните полезности. Получил Специалната премия в интернационалния конкурс в Нион, филмът на най-големия брат Кюпюр показва достоверен роман за конфликта сред поколенията, сред минало и настояще в консервативната общественост, някъде в югоизточната част на модерна Турция.
В Хаити колата „ Тойота Ленд Крузер “ е позната с името „ Zo Reken “, което значи „ Кост от акула “ – и точно по този начин – „ Zo Reken (кост от акула) “ е решил да озаглави кино лентата си канадският режисьор Еманюел Лиша. Мощният автомобил 4х4 става изключително известен измежду организациите за филантропична помощ, които са на всички места в Хаити след земетресението през 2010 година. Десет години по-късно, когато страната още веднъж е в безпорядък и под строга обсада, тези коли са превърнати в мобилно пространство за срещи и полемики сред хаитяните. Шофьорът води диалог с пасажерите, жители на Порт-о-Пренс, до момента в който се пробва да си проправи път сред барикадите и демонстрациите – разисква се положението на страната, неоколониализма и филантропичната помощ, а гневът против неизпълнените обещания от интернационалната общественост се ускорява.
Документалните произведения в конкурсната стратегия на 26-ия София Филм Фест съставляват изключителна селекция за фенове на киното – не пропускайте срещите с тези неповторими, достоверни разкази – облик и огледало на нашето съвремие!
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ