Варненче след първи ученически лагер: Бях в Сървайвър, борих се за живота си!
10-годишно варненче показа за Varna24.bg прочувствен роман и усещания от своя първи училищен лагер, а разказът ще ви развесели, само че и накара да се замислите за обслужването в базите, които посрещат деца през лятото.
Групата от деца на възраст сред 8 и 14 години потегля предишния понеделник за Пампорово, а хотелът, несъмнено, наподобява като чудна примамлива дестинация на фотосите. Стаите са резервирани още в края на май и малчуганите с боязън чакат приключението с настройката, че ще плуват в детски басейн, ще тичат на воля по голямата поляна, ще се радват на комфорт в стаите и на вкусна храна, приготвена по отношение на техните потребности.
Малчуганът, който не е делен от фамилията си досега, и може да попадне в графата на типичните градски деца, привързани към преносимия компютър и играта в парка, потегля мощно тъжен от раздялата, само че с трепетни упования от петдневния престой измежду природата. Публикуваме единствено част от усещанията, споделени с родителите със сълзи на благополучие от завръщането. Разказът е по детски импровизиран и няма искания да разказва обективно картинката, само че това ще остане като спомен в мислите на варненчето, което изрично декларира, че повече в никакъв случай не желае да върви на лагер.
" Щастлив съм, доста съм благополучен, че се завърнах...Жив освен това! Пет дни съм се борил за живота си. Това беше " Сървайвър ", не отмора. Повърнах още при тръгването, добре, че класната ни спасяваше всички от повръщането и раздаваше торбички. Не желая да се кача повече на рейс. Чувстваш се като в клетка на колела, от която не можеш да мръднеш, до момента в който не спре. Бях толкоз печален, че нямах сили да си премъкна багажа като слязохме. Не посмях да хапна, тъй като се опасявах, че отново ще повърна. Заспах най-рано от всички. Не смеех да кажа на мама какъв брой зле се усещам, с цел да не я безпокоя. Спахме с приятеля ми на един разтегаем диван, само че бях толкоз изтощен, че това нямаше никакво значение.
Първият ден сутринта бях към този момент добре и щастлив, че ще отидем на басейн. Знаеш, упражнявал съм плуване две години. Обаче басейна беше толкоз бездънен и дребен, че нито успяхме да поиграем, нито да плуваме, настана навалица, добре че имаше най-малко избавител, с цел да не се удави някой. Всички бяхме разочаровани, имаше деца, които не умеят да плуват и въобще не посмяха да влязат в басейна. Хапнах малко сиренце, миришеше необичайно. После играхме на поляната и се подготвихме за поход до някакъв водопад. Там, в случай че знаех какво ни чака...Разбита стръмна пътека, доста гадини, отвсякъде ни връхлитаха и вървяхме, вървяхме с часове... Паднах по пътеката, виж ми провалите /показва охлузените си крачета/. Мен ме е боязън от високо, само че трябваше да стигнем до другия водопад, с цел да забележим забележителностите. Вече желая единствено на картинка да виждам такива неща. Госпожата сподели на мама, че ходя до нея " угрижен ". Вярно е, бях финален на опашката с едно момиченце от моя клас, едвам се домъкнахме назад до рейса.
Реших, че съм се избавил със завръщането, само че се оказа, че още има страдания за тоя ден. Решиха, че ще ни водят на дискотека. Нали към този момент сме огромни. Обаче бях слънчасал, раздразнителен, гладен, тъй като кебапчетата им бяха от фризера, царевицата също студена, добре, че мама ми постави солети в раницата и имаше самун. Издържахме в потрес два часа в тая луда дискотека и класната се смили, прибра ни по стаите тия дето не понасяме децибелите и ужасните светлини, които те заслепяват.
Да не пропусна да загатна, че и малкия екран ни беше проблематична. Помолихме леличката на рецепцията да ни помогне, тъй като отдалеченото не работи. Тя ни обърна тил, пренебрегва ни. Каза, че има друга работа. Не разбрах каква тъкмо, нямаше хора да чакат за настаняване.
Добре, като няма телевизия ще играем на поляната. Сложили бяха и дребен батут. Ама като се качихме доста деца и като стартира едно боричкане, ритване, удряне. Ето, виж ми провалите.../показва охлузените лакти/.
Вечерта взехме решение,че ще си създадем детска дискотека с една колонка навън. Дойде някакъв пълен чичко от хотела и се развика. Имало и други посетители, пречели сме. Започна да ни наскърбява, щял да извика полицията да ни накаже, а полицията щяла да се скара и на родителите ни. Госпожата ни още веднъж се спусна да ни пази и пази от този неприятен човек, ние на никого не пречихме.
Най-щастливият ми ден беше последният. Познай за какво? Защото си събирахме багажа. Какво очакваш - тризвезден хотел. Това е ситуацията...Но се усещам все едно съм се борил за живота си пет дни. Лагер ли? Не, благодаря! ", приключва с усмивка разказът си малчуганът.
Групата от деца на възраст сред 8 и 14 години потегля предишния понеделник за Пампорово, а хотелът, несъмнено, наподобява като чудна примамлива дестинация на фотосите. Стаите са резервирани още в края на май и малчуганите с боязън чакат приключението с настройката, че ще плуват в детски басейн, ще тичат на воля по голямата поляна, ще се радват на комфорт в стаите и на вкусна храна, приготвена по отношение на техните потребности.
Малчуганът, който не е делен от фамилията си досега, и може да попадне в графата на типичните градски деца, привързани към преносимия компютър и играта в парка, потегля мощно тъжен от раздялата, само че с трепетни упования от петдневния престой измежду природата. Публикуваме единствено част от усещанията, споделени с родителите със сълзи на благополучие от завръщането. Разказът е по детски импровизиран и няма искания да разказва обективно картинката, само че това ще остане като спомен в мислите на варненчето, което изрично декларира, че повече в никакъв случай не желае да върви на лагер.
" Щастлив съм, доста съм благополучен, че се завърнах...Жив освен това! Пет дни съм се борил за живота си. Това беше " Сървайвър ", не отмора. Повърнах още при тръгването, добре, че класната ни спасяваше всички от повръщането и раздаваше торбички. Не желая да се кача повече на рейс. Чувстваш се като в клетка на колела, от която не можеш да мръднеш, до момента в който не спре. Бях толкоз печален, че нямах сили да си премъкна багажа като слязохме. Не посмях да хапна, тъй като се опасявах, че отново ще повърна. Заспах най-рано от всички. Не смеех да кажа на мама какъв брой зле се усещам, с цел да не я безпокоя. Спахме с приятеля ми на един разтегаем диван, само че бях толкоз изтощен, че това нямаше никакво значение.
Първият ден сутринта бях към този момент добре и щастлив, че ще отидем на басейн. Знаеш, упражнявал съм плуване две години. Обаче басейна беше толкоз бездънен и дребен, че нито успяхме да поиграем, нито да плуваме, настана навалица, добре че имаше най-малко избавител, с цел да не се удави някой. Всички бяхме разочаровани, имаше деца, които не умеят да плуват и въобще не посмяха да влязат в басейна. Хапнах малко сиренце, миришеше необичайно. После играхме на поляната и се подготвихме за поход до някакъв водопад. Там, в случай че знаех какво ни чака...Разбита стръмна пътека, доста гадини, отвсякъде ни връхлитаха и вървяхме, вървяхме с часове... Паднах по пътеката, виж ми провалите /показва охлузените си крачета/. Мен ме е боязън от високо, само че трябваше да стигнем до другия водопад, с цел да забележим забележителностите. Вече желая единствено на картинка да виждам такива неща. Госпожата сподели на мама, че ходя до нея " угрижен ". Вярно е, бях финален на опашката с едно момиченце от моя клас, едвам се домъкнахме назад до рейса.
Реших, че съм се избавил със завръщането, само че се оказа, че още има страдания за тоя ден. Решиха, че ще ни водят на дискотека. Нали към този момент сме огромни. Обаче бях слънчасал, раздразнителен, гладен, тъй като кебапчетата им бяха от фризера, царевицата също студена, добре, че мама ми постави солети в раницата и имаше самун. Издържахме в потрес два часа в тая луда дискотека и класната се смили, прибра ни по стаите тия дето не понасяме децибелите и ужасните светлини, които те заслепяват.
Да не пропусна да загатна, че и малкия екран ни беше проблематична. Помолихме леличката на рецепцията да ни помогне, тъй като отдалеченото не работи. Тя ни обърна тил, пренебрегва ни. Каза, че има друга работа. Не разбрах каква тъкмо, нямаше хора да чакат за настаняване.
Добре, като няма телевизия ще играем на поляната. Сложили бяха и дребен батут. Ама като се качихме доста деца и като стартира едно боричкане, ритване, удряне. Ето, виж ми провалите.../показва охлузените лакти/.
Вечерта взехме решение,че ще си създадем детска дискотека с една колонка навън. Дойде някакъв пълен чичко от хотела и се развика. Имало и други посетители, пречели сме. Започна да ни наскърбява, щял да извика полицията да ни накаже, а полицията щяла да се скара и на родителите ни. Госпожата ни още веднъж се спусна да ни пази и пази от този неприятен човек, ние на никого не пречихме.
Най-щастливият ми ден беше последният. Познай за какво? Защото си събирахме багажа. Какво очакваш - тризвезден хотел. Това е ситуацията...Но се усещам все едно съм се борил за живота си пет дни. Лагер ли? Не, благодаря! ", приключва с усмивка разказът си малчуганът.
Източник: varna24.bg
КОМЕНТАРИ