“Кацна пилето на рамото ти, а после отлетя? И кацна на друго рамо. Защо се чудиш?”
“— Елице, правилно ли е, че до неделя ще се жениш за татко ми? А тя му рече:
— Защо ме питаш?
И той отново я попита, и ми се стори, че ще заплаче:
— Елице, кажи ми, правилно ли е?
…
И пламна яд в Елицините зеници, пламнаха страните и устните й, та викна тя на Момчил:
— Помниш ли, когато пристигна подзиме да се прощаваме и аз бях заспала на поляната? И ризата ми беше разтворена, и вълненикът ми беше набран нагоре. А ти ми викна, та станах. Защо не се наведе?
А той единствено я гледаше и не вярваше, че чува такива думи. И тя отново викна:
— Помниш ли, като пристигнах горе при тебе и се гонехме из гората, и ти ме настигна до една ела и лицето ми гореше, и пазвата ми гореше, и милно ти се помолих да ме пуснеш. И ти ме пусна. Защо ме пусна?
А той отвори уста и не можа да проговори. И тя все викаше, като че щеше да заплаче:
— Помниш ли, като ти споделих оная нощ, когато нямаше луна, а звездите бяха два пъти повече, да дойдеш с мене до извора, та да си налея менците? И те държах за ръката, а ти ми думаше: „ Не пердах се, не пердах се. “ Не ти ли пристигна мислено, че всяка вечер без тебе вървя за вода. Защо не ме прегърна?
И чак в този момент той можа да рече:
— Елице, Елице, Елице…
А тя тропна с крайник и му рече с ненавист:
— Викай ми в този момент Елице, тъй като след неделя ще ми викаш мамо.
И като видя, че той закри лице с длани, рече му безшумно:
— Кацна пилето на рамото ти, а след това отлетя? И кацна на друго рамо. Защо се чудиш? ”
Антон Дончев, “Време разделно ”
